1. Наказателноправни науки

Print Friendly, PDF & Email

Въ  Въпрос 1: Обща  характеристика на наказателното право. Предмет, метод и система на наказателноправната наука

 

  1. Същност (определение) и особености на наказателното право
  2. Определение за наказателното право

 Най-общо правото е съвкупност или система от правила за поведение на хората в  абществото, установени или санкционирани от държавата и отразяващи волята на законодателя, чието спазване от правните субекти се гарантира от възможността да се използва държавна принуда.

1.1. Основни особености на наказателното право

Основните особености на наказателното право, чрез които то може да бъде определено, се извличат от основните особености на общото понятие за правото.

1.1. Система от правни норми, регулиращи обществените отношения, породени (само) от извършване на престъпления:

 Преди всичко трябва да се има предвид, че правото е система от норми, уреждащи отношенията между хората в обществото.

Специфичното за наказателното право от тази гледна точка е, че то урежда обществени отношения, които се пораждат само при извършването на престъпления.

 

1.2. Нормите на НП се установяват от държавата

 Втората обща особеност на правото е, че то е съвкупност от норми, които се установяват или санкционират от държавата.

Санкционирането е способ за придаване сила на държавна воля на съществуващи обичайни правила или на установена съдебна практика (съдебни прецеденти). Проблемът е, че при него забраните не се формулират достатъчно ясно и недвусмислено.

Установяване на правни норми от държавата сложен процес по формулиране на правила за поведение от компетентите държавни органи посредством специални актове, които те са оправомощени да издават. Установяването като способ за изразване на държавна воля дава възможност запретите да бъдат ясно и точно посочени.

 В съвременните европейски правни системи наказателното правп винаги е установена държавна воля.

1.3. Защитават интересите на цялото общество

 Третата основна особеност на правото е, че то е въздигната в закон воля на законодателя.

 Обществената опасност на забранените от НП деяния, обаче, е тяхно обективно качество и най-често не е свързана с отразяване на интересите на отделните класи или групи в обществото. Тя отразява противоречието на тези прояви с интересите на обществото като цяло.

 Това обяснява защо най-често наказателноправните норми се приемат с консенсус в парламента, въпреки че по Конституция е достатъчно да изразяват волята на парламентарното мнозинство към момента на приемането им.

1.4. Неспазването им води до търсене на наказателна отговорност

 Последната основна особеност на правото е, че съобразяването с предписанията на неговите норми е гарантирано от възможността да се използват специфични мерки на държавна принуда.

 Във връзка с тази особеност на правото се проявява спецификата на наказателното право. То използва най-тежката форма на държавна принуда – наказанието. Наказанието се свежда до принудително засягане на основни лични или имуществени права на субекта.

 Във връзка с използването на наказанието всяка държава създава сложен апарат от органи, специално натоварени с осъществяването на наказателна отговорност.

1.2. Определение за наказателно право следва да отрази посочените негови особености.

Наказателното право е система от правни норми, регулиращи обществените отношения, породени от извършване на престъпления, които норми са установени от държавата, защитават интересите на цялото общество и чието неспазване води до търсене на наказателна отговорност от извършителите на престъпленията.

 Елементи на определението за НП (мое)

o Система от правни норми, регулиращи обществени отношения;

o Обществените отношения са породени от извършване на престъпления;

o Нормите:

 са установени от държавата,

 защитават интересите на цялото общество

 неспазването им води до търсене на НО от извършителите на престъпленията.

  1. Предмет на наказателното право

Предмет на наказателноправната наука е:

  • действащото наказателно право, неговите норми, принципи и институти, престъплението и наказанието като общи категории, наказателната отговорност, отделните видове престъпления и наказания. (Основен предмет)
  • Към предмета на НПН трябва да отнесем и разкриването на общественото съдържание на действащите наказателноправни норми, тяхната общественоисторическо обусловеност.
  • Науката за наказателното право изследва неговите норми като правно средство за постигане на определени обществени цели.
  • Към предмета на НПН следва да се отнесе и изучаването на чуждия опит.

 

  1. Теоретична основа на наказателноправната наука
  • Тя е разнообразна. Наказателноправната наука използва и се опира на:
    • Познанията, формирани в областта на Общата теория на правото, тъй НПН е една правна наука.
    • Познанията относно общите общите закономерности в развитието на човешкото общество, тъй като престъплението и наказанието са обществени явления.
    • Познанието за позитивноправната уредба на същестуващите обществени отношения във връзка с универсалната охранителна функция на НП.

 

2.1. Предмет на наказателното право

Предмет на наказатеното право: под предмет на наказателното право следва да разбираме системата от обществените отношения, които се пораждат при извършването на престъпления и които са свързани с наказателната отговорност на техните извършители.

2.2. Основните особености на предмета на НП са няколко:

1) Основните юридически факти в НП са отрицателни прояви, които увреждат или застрашават съществуващи към момента на извършването им обществени отношения.

 П се интересува от положителните прояви на хората само в отделни случаи, които за него са по-скоро изключение (деянията, извършени при  неизбежна отбрана, крайна необходимост; положителното поведение на дееца, визирано в поощрителните разпоредби на НК).

по тази си особеност НП се различава от тези клонове на правото, даващи поначало позитивна уредба на обществените отношения. НП се интересува от положителните прояви на хората само в отделни случаи, които за него са по-скоро изключение (деянията, извършени при неизбежна отбрана, крайна необходимост; положителното поведение на дееца, визирано в поощрителните разпоредби на НК).

2) Проявите, които са основните ЮФ за НП (престъпленията), засягат отрицателно съществуващите обществени отношения в сравнително висока степен.

 По тази особеност НП се отличава от другите клонове на правото, които също се интересуват от отрицателните човешки прояви, но степента на обществена опасност там е значително по-ниска. (административни нарушения, данъчните нарушения, митническите нарушения и пр.)

3) Престъпленията могат да засягат отрицателно практически всички области на обществения живот.

 Поради това НП има универсала охранителна функция.

 

Пример: едно непредпазливо убийство в следствие на нарушаване на правилата за движение от гледна точка на ГП е деликт, от гледна точка на АП е нарушение на правилата за движение, от гледна точка на наследственото право смъртта е основание за откриване на наследство, а нарушението на правилата за движение е факт, който може да обоснове дисциплинарно уволнение в трудовото право. Но защитата на човешкия живот, включително и чрез превантивно въздействие срещу неговото увреждане, спада към предмета на наказателното право. (учебник)

4) Наказателното право има свое специфично обществено предназначение, отразено в чл. 1, ал. 1 НК, според който „Наказателният кодекс има за задача да защитава от престъпни посегателства личността и правата на гражданите и цялостния установен в страната правов ред ”.  Тази разпоредба набляга на защитата на личността и правата на гражданите, но по същество става въпрос за защитата на цялостния установен в страната правов ред.

 

  1. Метод на наказателното право

Всеки клон на действащото право се характеризира и с още една особеност – използвания метод на регулиране на обществените отношения.

Определение за метод на правно регулиране: От философска гледна точка методът на правно регулиране поначало включва съвкупността от средствата или способите, с които се постига определен резултат при регулирането на обществените отношения, както и начинът на тяхното използване.

 Определение за метод на правно регулиране: От философска гледна точка методът на правно регулиране поначало включва съвкупността от средствата или способите, с които се постига определен резултат при регулирането на обществените отношения, както и начинът на тяхното използване.

 

3.1. Наказателната санкцията като основно средство на НП

Основното средство, с което си служи наказателното право, е наказателната санкция;

 Определение за наказателна санкция – тя се свежда до принудителното засягане на правата и интересите на престъпния деец по начин и в степен (размер), предвидени в закона.

Основни особености на наказателната санкция:

1) Извършеното престъпление е основният ЮФ, който поражда наказателното правоотношение между дееца и държавата. Наказателната санкция е реакцията на обществото срещу отрицателното засягане на определени обществени отношения. Тя е основното средство за регулиране на породените от престъплението отношения.

2) Наказателната санкцията винаги е мярка на държавна принуда. Това означава, че престъпникът е длъжен да търпи засягането на неговата правна сфера. Специализизираните държавни органи въздействат върху нея по начин и ред, предвидени в закона, независимо от волята на престъпника.

3) Наказателната санкция е израз на категоричната недопустимост и подчертава моралната укоримост на престъплението и на престъпния деец. Държавата възприема престъплението като едно негативно и недопустимо поведение.

4) Наказателната санкция отразява и обществената необходимост да се окаже въздействие върху престъпника в посока на неговото поправяне, превъзпитание и сплашване. Така ще се промени нагласата на престъпника към установения правов ред, а тази промяна ще послужи като задръжка за бъдещи престъпни прояви.

5) Освен това наказателната санкция въздейства предупредително и възпитателно за всички членове на обществото. Тя от една страна уведомява гражданите какво не бива да вършат, а от друга страна предупреждава за отрицателните последици, които ще трябва понесат, ако не се съобразят с установената забрана.

 

3.2. Други средства, с които си служи наказателното право

 Възможност за освобождаване от наказателна отговорност, като тя бъде заменена с възпитателни мерки, която е предвидена още в чл. 1, ал. 2 НК.

 Възможности за отнемане в полза на държавата на:

o Средствата на престъпленията – цели те да не се използват за изв. на друго престъпление.

o Придобитото чрез престъпление – насочено е към ликвидиране на възможността за извличане на облага от извършено престъпление;

Възможност за прилагане на принудителни мерки по отношение на лице, изпаднало в състояние на невменяемост след извършване на престъплениетоцелта е то да бъде излекувано

 

3.3. Специфични особености на начина за регулиране на наказателните отношения /начина на регулиране в наказателното право/

1) Деянията, обявени за престъпления, се посочват в закона: чрез това се установява забрана за определено поведение.

2) В закона се посочват и наказанията, които ще се налагат, ако бъде извършено дадено престъпление: Наказанието е обществена реакция срещу извършено престъпление.

 

 От какво зависят видът и размерът на наказанието?

o Видът и размерът на наказанията зависят преди всичко от вида, значението и степента на засягане на обществените отношения. Различните обществени отношения имат различно обществено значение и тяхната закрила чрез наказанието се осъществява в различна степен на обществената значимост.

o Видът и размерът на наказанието зависят също така и от характера, естеството и значението на извършеното деяние. /афект и пр./

3) Съдържанието на отделните видове наказания също се установява в закона

 В закона (НК) се очертават правата и интересите на осъдения, които ще бъдат засегнати (ОЧ) и в каква степен (СЧ). Общата част на НК се посочва кои права и интереси на осъдения ще бъдат засегнати, когато му се налага даден вид наказание.

4) Наказанието се определя само от държавен съд,

 последната особеност на начина на регулиране в наказателното право е в обстоятелството, че наказанието се определя само от държавен съд, като правилата за това също са законоустановени.

 

  1. Основни принципи на наказателното право – 4
  2. ЗАКОННОСТ

 при реализацията на наказателната отговорност е необходимо да не съществуват никакви съмнения и възможности за превратно прилагане на закона. Затова принципът на законността в наказателното право намира израз в три положения (трите изисквания на принципа)

 

1.1. Законоустановеност на престъпленията

деянията, които са обявени за престъпления и са забранени под страх от наказание, трябва да бъдат посочени в закон, а не в друг нормативен акт.

 Това изискване е конституционно закрепено в разпоредбата на чл. 5, ал. 3 КРБ – „никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което не е било обявено от закона за престъпление към момента на извършването му”;

 Чрез законоустановеността на престъпленията се създава гаранция:

o че няма да се подхожда безотговорно към криминализирането на определени деяния, чиято обществена опасност не оправдава използването на наказателна репресия.

o Намалява се и възможността за престъпления да се обявяват деяния, чиято забрана е в интерес на тесен кръг хора.

 

1.2. Законоустановеност на наказанията

Наказанията, като принудително засягане правата на виновните за извършване на престъпления, трябва също да бъдат предвидени в закон.

 В закона трябва точно да се очертаят кои права на осъдените ще бъдат засягани (обща част) и в каква степен ще става това (особена част). Това е възприет принцип в правовите държави.

 

1.3. Случаите на освобождаване от наказателна отговорност или от изтърпяване на наложеното наказание също трябва да са уредени в закон

 Накрая принципът на законността предполага случаите на освобождаване от наказателна отговорност въобще и на освобождаване от изтърпяване на наложено наказание също да бъдат уредени в закон.

 Чл. 1, ал. 2 НК „За осъществяване на тази задача Наказателният кодекс определя кои общественоопасни деяния са престъпления и какви наказания се налагат за тях и установява случаите, когато вместо наказание могат да бъдат наложени мерки за обществено въздействие и възпитание.”

 Логика: След като престъплението и наказанието са законоустановени и освобождаването от наказателната отговорност също трябва да е законоустановено.

 

  1. Принцип на демократизма – намира израз в две насоки:

2.1. Наказателното право трябва да защитава интересите на цялото общество, на всички субекти, които се намират под българска юрисдикция

 Изискване = че не може интересите на определена категория субекти да се защитават по-добре от интересите на друга, т.е., че определени интереси трябва да бъдат защитавани винаги в една и съща степен, независимо от субектите, на които принадлежат.

 

2.2. Равенство на гражданите пред закона

 Конституционнозакрепено изискване- Чл. 6, ал. 2 КРБ: „Всички граждани са равни пред закона..”

 Равенството пред закона изисква:

o установените в закона забрани да са адресирани към всички хора, по отношение на които се разпростира действието на българския закон;

o предвидените в закона наказания да се прилагат еднакво за всички извършители на престъпленията от съответния вид.

 

  1. Принцип на хуманизма – НП трябва да отговаря на няколко изисквания:

3.1. Съчетание на принудителното и възпитателното въздействие върху престъпния деец

 Преди всичко хуманизмът в НП означава съчетание на принудително и възпитателно въздействие върху престъпния деец. Така наказанието не остава само голо възмездие, а се търси възможност за превъзпитание на престъпника и възвръщането му в обществото.

 

3.2. Наказанието да е подчинено на определени цели

 На второ място хуманизмът изисква наказанието да бъде подчинено на определени цели, т.е. на определени обществни резултати, към които държавата се стреми при неговото използване.

В Чл. 36 НК са посочени целите на наказанието (само ал. 3 няма нищо общо – систематична грешка)

 

Чл. 36. (1) Наказанието се налага с цел: 1. да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави, 2. да се въздействува предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления и 3. да се въздействува възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото. (2) Наказанието не може да има за цел причиняване на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство. (3) (Нова – ДВ, бр. 153 от 1998 г.) В Република България няма смъртно наказание.

3.3. Стремеж към стесняване на приложното поле на наказателната репресия

 Хуманизмът на НП намира израз и в стремежа към стесняване на приложното поле на наказателната репресия. Идеята е целите на наказателната политика на държавата да се постигнат и интересите на обществото да са запазени от престъпни посегателства, като принудата се използва в най-малка степен. (освен това е много скъпа)

 

3.4. Използването на репресията все пак трябва да се съобрази и с осъщественото засягане правата на пострадалите от престъпленията. – не би било хуманно, ако стремежът към стесняване на репресията, става за сметка на закрилата на жертвите. Несправедливо леките наказания ще ги унизят.

  1. Принцип на интернационализма – възприет е от нашето НП по две основни съображения:

Всяка съвременна наказателноправна система трябва да защитава общочовешките ценности – мир, права на хората, опазване на околната среда и пр.

Съвременната престъпност все повече се интернационализира и логично противодействието срещу нея също. Интернационализирането на престъпността налага обединяване на усилията на много или дори на всички държави. Тъй като този вид престъпност е трансгранична и интернационална е логично и противодействието да е такова.

 

III. Система на наказателното право – обща и особена част

 Ситемата на българското наказателно право е изградена като всяка съвременна европейска система. Българското наказателно право се състои от две части: обща и особена част.

  1. ОБЩА ЧАСТ

 Общата част на НП е тази, в която са установени и законодателно закрепени основните положения и принципи на наказателната политика на държавата и на наказателното право.

 В Общата част също така са уредени общите категории и институти на НП. /престъпление …/

 В Общата част на НК е уредено съдържанието на наказателната отговорност, както и някои от основните положения за нейното осъществяване.

 Общата част на НК е най-силно развита сред в сравнение с аналогичните решения в другите европейски наказателни закони. Разбира се, възможни са и някои критични бележки към нея.

Разделена е на глави, като тези, които уреждат по-сложна материя, са разделени и на раздели.

  1. ОСОБЕНА ЧАСТ

 Особената част на НК, която заема по-голям обем, урежда отделните видове престъпления. Техните състави са групирани в глави, като повечето от тях пък са разпределени на раздели.

Системата на особената част е изградена като законодателят е взел под внимание различните видове престъпно поведение и значимостта на обществените отношения, които се засягат.

 В някои отношения системата на Особената част не отговаря на съвременни тенденции, тъй като е повлияна от възгледите и идеите през 1968г. Тези възгледи се коренят в приемането на Френския наказателен кодекс по времето на Наполеон, който е възприел защитата на държавата като условие за защита на всички останали обществени отношения. Затова в глава първа на Особената част на НК са уредени престъпленията против републиката. В по-новите закони, обаче, на първо място се поставя закрилата на основните права на човека.

 

  1. Наказателното право и другите клонове на обективното право

 Характеристиката на НП като клон на обективното право трябва да отбележи отношенията му с другите правни отрасли и най-вече с наказателнопроцесуалното право и наказателноизпълнителното право, тъй като НП и тези два правни клона решават една обща задача – да уредят обществената реакция срещу престъпленията като отрицателни прояви с висока степен на обществена опасност. Изясняването на връзката между тях може да стане на базата на трите основни правомощия на държавата по осъществяване на наказателната отговорност, а именно: 1) Право да осъди виновния, като му наложи наказание с влязла в сила присъда; 2) Право да изпълни наложеното наказание; 3) Право да третира виновния като осъждан, като прилага спрямо него ограниченията в правата му, които са определени в закона. /тези ограничения не са част от наложеното наказание/

 Така поставени нещата установяваме, че НП определя кои деяния са престъпления, както и съдържанието на наказателната отговорност при тяхното извършване.

 

  1. Наказателно право и наказателнопроцесуално право

НПрП урежда взаимоотношенията между държавата и престъпника най-вече във връзка с осъществяването на нейното първо правомощие – да осъди дееца за извършеното престъпление. Уредбата е в НПК.

 Търсенето на НО предполага засягане на съществени права и свободи на дееца още по времето на реализиране на първото правомощие на държавата (налагане мярка за неотклонение), затова и всичко следва да бъде подробно регламентирано.

 НПрП урежда именно обществените отношения, които в съвкупност образуват наказателния процес, т.е. в рамките на които се осъществява правото на държавата да осъди виновния. НПП определя реда и условията, при които ще се осъществява дейността на компетентните държавни органи, кои са те, какви са правата и задълженията на участниците в процеса.

 НПрП се лишава от смисъла на съществуването си без наказателноматериалното право, а материалното без процесуално не може да се реализира в живота, защото държавата няма да може да осъди извършителите на престъпления, а от тук и да реализира останалите си две правомощия. Двата правни отрасъла са тясно обвързани. Те са двете страни на една монета.

  1. Наказателно право и наказателноизпълнителното право

Наказателноизпълнителното право урежда обществените отношения, които се пораждат между престъпника и държавата след влизане на осъдителната присъда в сила, т.е. предпоставка е да има влязла в сила присъда. В рамките на тези правоотношения се осъществява второто правомощие на държавата – да изпълни наложеното наказание.

НП определя кои права и интереси на осъждания ще се засягат и в каква степен ще стане това. А Наказателноизпълнителното право урежда реда, по който ще бъдат засегнати те – кога, къде /в кои държавни заведения/, от кои държавни органи, при какви условия ще се осъществи принудителното въздействие върху правната сфера на осъдения.

 Основният НА е Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража.

 

 Извод: Така българската наказателноправна система включва три правни отрасъла, които са свързани тясно помежду си. Но НП е водещият, доколкото без него другите два не могат да функционират. От друга страна предписанията на НП не могат да се осъществяват в живота без НПрП и НИП./уч/

  1. Други отношения (не ги е казвал на лекции)

 От гледна точка на отношението между НП и клоновете, даващи позитивна уредба на ОО, може да се каже, че функцията на НП е да осигури наказателноправна закрила от престъпни посегателства на тези обществени отношения, уредени позитивно в другите правни клонове;

 Съществува и отношение между българското и международното наказателно право, като последното е източник на задължения за България да приведе своето законодателство в съответствие с поетите международни ангабименти. Но самите международни договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила по чл. 5, ал.4, не са пряк източник на вътрешното НП, освен ако конкретни норми на последното не противоречат на тези договори, тъй като те имат предимство пред тези норми от вътрешното законодателство, които им противоречат.

 

 

Въпрос 2: Действие на наказателният закон по време и място

 

Действие по време на наказателния закон

  1. Предели на действие на наказателнопраните норми

 Когато в правото се говори за действие на НПН разбираме две неща:

 

1) възможността за прилагането им;

2) тяхното прилагане, когато е необходимо.

 В НП юридическият факт, който поражда НПО, е престъплението и именно с този ЮФ са свързани пределите на действие на НПН.

 Пределите на действието се разглеждат в три насоки:

 

1) действие във времето – възможността за прилагането на дадена НПН в зависимост от това кога е извършено престъплението;

2) действие на в пространството – възможността за прилагането на дадена НПН в зависимост от това къде е извършено престъплението;

3) действие по отношение на лицата – търсим отговор на въпроса възможно ли е дадена категория лица да отговаря и кои категории лица могат да носят наказателна отговорност за извършените от тях деяния, обявени за престъпления от закона. Има си самостоятелно учение.

  1. Действие на НПН във времето

 Действието във времето се свежда до решаване на два основни проблема:

1) Въпросът за времевите граници, периодът от време, в който те ще се прилагат: кога влизат в сила и кога прекратяват своето действие НПН.

2) Възможността те да имат обратно действие; /в уч.пише, че проблемите са три: вкл действието на НПН, когато е обявена тяхната противоконст./

 

  1. Времеви граници на действие на НПН

1.1. Влизане в сила на НПН

 Моментът на влизане в сила на НПН е моментът, от който е възможно тяхното приложение, когато бъде извършено дадено престъпление.

 Разпоредбата на чл. 5, ал. 5 КРБ гласи, че НА влизат в сила три дни след обнародването им, освен когато в тях е определен друг срок.”

 Посоченото общо правило важи и за НПН, но поради особения характер на материята, която уреждат, много често при промени в наказателния закон се предвижда един по-голям срок от тези три дни. Дава се възможност на:

o Гражданите да се запознаят със забраните и последици от наруш. им.

o Правоприлагащите органи да изучат закона и да се подготвят юридически за неговото прилагане.

o Самата държавата да се подготви за прилагането на новите разпоредби. Примерно – Когато през 2002 г. наказанието пробация е прието в системата, в държавата просто не е имало държавни органи, които да го изпълняват – изградили са се пробационни служби.

1.2. Прекратяване действието на НПН

 НПН прекратяват своето действие при тяхната отмяна. С отмяната на НПН отпада възможността за нейното прилагане.

 Отмяната може да е изрична и мълчалива:

o При изричната отмяна чрез закон се посочва изрично кои текстове от НК се отменят и няма да действат за вбъдеще. По начало за НП е характерна изричната отмяна

o За мълчалива отмяна може да говорим, когато идентични (не сродни!) фактически състави са уредени по различен начин от норми, приети в различни моменти. В тези случаи се приема, че по-новата уредба отменя по-старата и тя следва да се прилага за вбъдеще. Мълчаливата отмяна е крайно непрепоръчителна и не се практикува в НП поради особения характер на тази материя.

 Във връзка с отмяната на НПН има и една трета правна техника изменението на НПН. Когато имаме изменение само на санкционната част, изменението е ясно – само наказанието се променя. Но понякога Закона за изменение и допълнение на НК гласи: „чл. 26 се променя така” и има изцяло нова уредба, различна от предходната. При такова изменение съществува отмяна на действащата норма и замяна с друга – това е форма/вид изрична отмяна. /няма го в учебника –бонус от лекции ;)/

НПН не могат да прекратяват своето действие поради продължителното им неприлагане в практиката.(нито една от нормите в гл. 14 – Престъпления срещу мира и човечеството не е била прилагана до сега.) Това би могло да бъде само повод за законодателна преоценка.

 

  1. Понятие за действие на наказателноправните норми във времето: основен принцип (чл. 2, ал. 1 НК).

 Понятие: Под действие на НПН във времето се разбира възможността за прилагането на дадена НПН в зависимост от това кога е извършено престъплението; От тази гледна точка меродавен за наказателноправната квалификация на едно деяние е моментът на неговото извършване.

 Основен принцип: основният принцип за действието във времето е изразен в чл. 2, ал. 1 НК, според който „За всяко престъпление се прилага онзи закон, който е бил в сила по време на извършването му”. Този принцип е и имплицитно заложен в забраната, установена в чл. 5, ал. 3 КРБ – „Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което не е било обявено от закона за престъпление към момента на извършването му.”. Конституционният текст по същество възпроизвежда чл. 15 МПГПП.

 Това решение се обяснява с обстоятелството, че правните субекти могат да се съобразяват само с изрично установени забрани. За тях могат да се прилагат само тези наказателноправни последици, които са били предвидени към момента на извършване на деяние.

 учебник – стр. 96-97 – има допълнение, което пропусна на лекции: Принципното положение, че за всяко престъпление се прилага законът, който е бил в сила по време на неговото извършване, налага дасе изясни кога именно е извършено престъплението при някои особени хипотези

 

а) Преди всичко такава хипотеза е налице при фактически усложнения, когато между деянието и настъпилите общественоопасни последици е изтекъл известен период от време. В практиката правилно се приема, че престъпленеито е извършвно към момента на осъществяване на деянието и се прилага законът, действал по това време.

б) Различно е положението, когато се осъществява форма на усложнена престъпна дейност, която започва при действието на един закон, но продължава и завършва при действието на друг. Поради това, че изпълнението на престъплението се осъществява при действието на новия закон, то се смята извършено именно тогава. Ето защо за продължавано или за продължено престъпление ще се прилага законът, който е в сила към момента на тяхното довършване или прекратяване.

  1. Обратно действие на НПН /въпросът е с голямо значение/

3.1. Общи положения

 

 Обратно действие на ПН: Това е прилагане на дадена норма по отношение на деяния, които са извършени преди нейното влизане в сила!

 Въпросът за обратното действие винаги има две страни:

1) Проблемът за обратното действие на НПН, които установяват или засилват наказателната отговорност, дали такива норми могат да се прилагат спрямо деяния, извършени преди тяхното влизане в сила.

2) Другата страна е въпросът за обратното действие на нормите, които намаляват или изключват наказателната отговорност.

 Този въпрос за обратното действие е решен в чл. 2 НК. Разпоредбата на

 

чл. 2, ал. 1 НК предвижда ,че “за всяко престъпление се прилага онзи закон, който е бил в сила по време на извършването му.”, а чл.2, ал. 2 НК постановява, че „ако до влизане на присъдата в сила последват различни закони, прилага се законът, който е най-благоприятен за дееца.”  прилага се най-благоприятният за дееца закон, НО до влизане на присъдата в сила.

 Отношение между чл. 2, ал. 1 и ал. 2 НК: Връзката между тях е отношение между правило и изключение. Правилото е формулирано в ал. 1 /изключва се обратното действие/, докато ал. 2 установява изключение от това правило, но само по отношение на по-благоприятния за дееца закон.

 Мотиви на разрешението в ал. 2:

1) Мотив по същество – когато законодателя променя отношението си към дадена форма на поведение (пр. Декриминализиране), законодателната преоценка обикновено става доста време след като съответната форма на поведение е променила общественото си значение.

2) Хуманизма на съвременното право – неговата основна тенденция е да се намали използването на наказателната репресия.

 

3.2. Предпоставки за обратното действие на наказателноправните норми (условия за приложение на по-благоприятния за дееца закон)

 НПН могат да имат обратно действие само, ако са налице предпоставките, предвидени в чл.2, ал. 2 НК

1) Осъщественото деяние трябва да се третира от действащото наказателно право като престъпление в момента на извършването му, при което между дееца и държавата е възникнало НПО.

2) Престъпната дейност, породила наказателното правоотношение, да е довършена при действието на стария закон.

 

Когато тя е започнала тогава, но е продължила и след влизането в сила на новия закон, ще се прилага той по силата на правилото на чл. 2, ал .1 НК.

3) По отношение на дееца да няма влязла в сила присъда за извършеното престъпление. Това означава, че държавата още не е реализирала своето правомощие да осъди извършителя. Критерият е, че няма присъда, която да е станала необжалваема, защото иначе ще се наруши стабилитета.

 

Уточнения:. Ако делото е още в досъдебна фаза, тогава се прилага по–благоприятния за дееца закон; Ако е в съдебна фаза, следва да се квалифицира по по-благоприятния за дееца закон.

 Достатъчно е да няма влязла в сила присъда. НО ВЛЕЗЕ ЛИ В СИЛА ОСЪДИТЕЛНА ПРИСЪДА НЕЩАТА СА ЗАКОВАНИ ЗА ВЕЧНИ ВРЕМЕНА. НЕ МОГАТ ДА СЕ РЕВИЗИРАТ ВЛЕЗЛИ В СИЛА ПРИСЪДИ. Деецът ще се третира като осъждан. Възможно е след това да се търси промяна в НП положение на лицето чрез правомощието на президента, наречено помилване.

4) До влизане на присъдата в сила трябва да са последвали различни закони, които предвиждат различни наказателноправни последици, като единият от тях трябва да бъде по-благоприятен за дееца: тази предпоставка касае не смяна на НК въобще, а проста измяна, промяна на стария. Това означава, че имаме два или повече закона, които предвиждат различни наказателноправни последици за това деяние, като единият от тях предвижда по-благоприятни НП-последици. 3.3. Определяне на по-благоприятния закон

Определение: По-благоприятен за дееца закон е този закон, който предвижда по-благоприятни /по-леки/ за него наказателноправни последици !!! (това е верният отговор, а не който декриминализира деянието и пр; На изпит първо казваш болднатото, а после даваш примери). Тези по-благоприятни последици могат да се проявяват по различен начин: декриминализация, по-леко наказание и т.н.

 Хипотези:

o Възможно е дадени промени в Общата част на НК да водят до по-благоприятни за дееца наказателноправни последици – пр. през 1982 г беше стесено приложното поле на института на опасния рецидив, при което част от случаите, за които се предвиждаше по-тежко наказание в Особената част, следваше да се третират като такива по основните състави.

o Възможно да има по-благоприятни за дееца последици при промени на разпоредби от Особената част на НК:

 декриминализация на деянието (отпада наказуемостта му)

 изменение в диспозицията (разширяване на приложното поле на привилигирован състав или стесняване на квалифициран)

 изменения в санкциите: по-леко по вид наказание, по-малко по размер наказание, отпадане на кумулативно предвидено наказание или предвиждане на алтернативно по-леко по вид.

o Възможно е да има едновременно изменения както в Общата, така и в Особената част на НК, при това едните да са по-благоприятни, а другите обратно – по-тежки за дееца. В тези случаи наказателното положение на дееца трябва да се прецени спрямо всеки законв неговата цялост, тъй като НК визира закон, а не отделни норми.

o Особено е положението при изменения в друг НА, когато бланкетна НПН препраща към него.

 Тези изменения не следва да се вземат предвид, ако променят позитивната уредба на дадени обществени отношения, с която уредба трябва да съобразяват своето поведение и трети лица. Следва да се прецени дали това изменение в другия НА променя отношенията между различни правни субекти и ако ги променя, то това изменение не трябва да взема предвид.

 Примерно изменението в правилата за движение по пътищата не може да се третира като по-благоприятен за дееца закон, ако останалите участници в движението са се съобразявали с тях. (вкарване на правилото за дясностоящия)

 Когато измененията не засягат поведението на трети лица, те могат да бъдат по-благоприятен за дееца закон.

 Преди години се приема, че пияното състояние е, когато алкохола е над 0,2 промила, а после се приема, че алкохолното състояние е над 0,5 промила. Това не променя взаимоотношенията на „пияните” с другите правни субекти  няма пречка да се приеме, че по-благоприятният закон е този с по-малките промили.

Допълнение от учебника – Действие на НПН при обявяване на противоконст.

– Искане за обявяване на противоконст. може да се прави само относно действащи правни норми /прилагащи се/ и не е ограничено със срок.

– Нормата, обявена за противоконст., не се прилага от деня, в който влезе в сила решението на КС, т.е. 3 дни след обнародването му в ДВ.  НПН престава да действа занапред. Решението на КС няма обратно действие.

– КС е приел, че в тези случаи неговите решения имат и възстановително действие, т.е. че се възстановява действието на закон такъв, какъвто е бил той до изменението му, което е обявено за противоконституционно. Р-22-95

Действие на наказателноправните норми по място

Понятие за действие на НПН по място. Принципите за действие на НПН по място и отношението между тях. Териториален принцип (чл.3, ал.1 НК). Личен или национален принцип (чл. 4, ал. 1 НК). Реален принцип (5). Универсален принцип (чл. 6). Проблемът за екстрадицията на престъпници.

  1. Понятие за действие на НПН по място

 Под действие на наказателноправните норми по място или в пространството се разбира възможността за прилагането им в зависимост от това, къде е извършено престъплението – ЮФ, пораждащ НПО.

 Исторически и сравнителнопр. са известни четири принципа за решаване на въпроса:

  1. териториалният принцип – прилага се законът на държавата, на чиято територия е извършено престъплението;
  2. национален принцип – прилага се законът на държавата, чиито гражданин е извършителят на престъплението.
  3. реален принцип – отчита чий е засегнатия интерес: прилага се законът на държавата, чиито интереси са засегнати или този на държавата, чиито гражданин е пострадалият от престъплението;
  4. универсален принцип – изисква дадена държава да наказва определени деяния независимо от това къде е извършено престъплението, чии интереси са засегнати или чий гражданин е субектът на престъплението. са субекти. Той произтича от интернационализма на съвременното НП.

 В българския НК са възприети и четирите посочени принципа при определено съотношение между тях. Но нашият наказателен закон се прилага само във връзка с деяния, които са престъпления по националното ни право.

  1. Териториален принцип

чл. 3, ал. 1 НК: „Наказателният кодекс се прилага за всички престъпления, извършени на територията на Република България.”

2.1. Територия на Република България

 Територията на РБ /според МПП/ включва:

  1. сушата, затворена вътре в международно признатите граници на държавата,
  2. вътрешните води и териториалните води;
  3. въздушното пространство над сушата, вътрешните и териториалните води
  4. земните недра под сушата и вътрешните и териториалните води.
  5. корабите и въздухоплавателните средства под български флаг, когато те се намират в, респ. над открито море.

 

2.2. НК се прилага по отношение на всички престъпления, извършени на теротироята на РБ: По силата на териториалния принцип НК…

2.3. НК се прилага и спрямо всички лица, извършили престъпления на територията на РБ, независимо чии граждани са извършителят и пострадалият.

Изключение-чл.3(2) НК от това правило има само за отговорността на чужденци, които се ползват с имунитет по отношение на наказателната юрисдикция на РБ по силата на МД, по който РБ е страна. Изключението има само процедурен характер, защото имунитетът е процесуална пречка за наказателно преследване на извършителя, но той не изключва престъпния характер на деянието и отпадне ли имунитетът, наказателното преследване може да се осъществи по отношение на тези лица.

 

  1. Личен (национален) принцип

Чл. 4, ал. 1 НК: Наказателният кодекс се прилага към българските граждани и за извършените от тях престъпления в чужбина.”. Тук трябва да се отбележи и разпоредбата на чл. 7 НК, според която „В случаите на чл. 4 и 5 предварителното задържане и изтърпяното наказание в чужбина се приспадат. Когато двете наказания са разнородни, изтърпяното в чужбина наказание се взема предвид при определяне на наказанието от съда.”

 

3.1. Същността на личния принцип се изразява в няколко положения:

  1. Когато дадено деяние, извършено от български гражданин в чужбина, представлява престъпление по нашия НК, присъдата на чужд съд няма сила на присъдено нещо спрямо българския съд. Тя не е пречка за осъждане на дееца от наш съд и съобразно нашето законодателство.
  2. Според чл. 4(2) НК по общо правило български гражданин не може да бъде предаден на друга държава или международен съд за целите на наказателното преследване. Законът и Конституцията допускат изключение от това правило в случай, че обратното е предвидено в международен договор, влязъл в сила за Република България.
  3. Според чл. 7 НК предварителното задържане и изтърпяното наказание в чужбина се приспадат от българския съд, а когато двете наказания са разнородни, изтърпяното в чужбина наказание се взема предвид. За да се приспадне наложеното в чужбина наказание трябва да имаме фактически изтърпяно ограчаване на правата на осъдения в чужбина и двете наказания трябва да са от един и същ вид.

 

3.2. Предпоставките за приложението на чл. 4 НК /за прилагане на личния принцип/

1) Извършвеното деяние трябва да е престъпление по българския НК.

Без значение, обаче, е дали деянието е престъпление по законодателството на другата държава (пр. многобрачието – позволено е от зкаонодателствата в редица ислямски държави, но при нас това е престъпление) От друга страна на същото основние не се взимат предвид деяния, които нашият закон не третира като престъпления (пр. богохулство, конкубинат – съжителство без брак).

2) Извършителят на престъплението трябва да е български гражданин.

Кои лица са такива е определено в Закона за българското гражданство. Български граждани са и лицата с двойно гражданство.

3) Престъплението да е извършено извън на територията на РБ, тъй като ако е извършено на територията на РБ, нашият НК ще се въз основа на териториалния принцип.

  1. Реалния принцип

 Отразен е в чл. 5 НК, според който „Наказателният кодекс се прилага и към чужденци, извършили в чужбина престъпления от общ характер, с които се засягат интересите на Република България или на български гражданин.” – отчита принадлежността на засегнатия интерес.

4.1. Същност – по своята същнсот разглежданият принцип се свежда до вземане предвид осъщественото засягане интересите на българската държава или тези на на нейните граждани.

4.2. Предпоставки за прилагане на НК съобразно реалния принцип

 

1) Субектът на престъплението трябва да е чужденец – под чужденец разбираме всяко лице, което не е български гражданин.

2) Деянието трябва да е престъпление по българския закон – тук няма значение дали деянието е престъпление по законодателството на д-таа, на чиято територия е извършено.

3) Престъплението да е от общ характер по българското право – ПОХ са тези, за които наказателнмото преследване се предприема служебно от органите на правосъдието при определените в НПК предпоставки.

4) Престъплението трябва да е извършено в чужбина, т.е. извън пределите на РБ, защото иначе нашият закон ще се прилага на териториалния принцип;

5) Извършеното трябва да засяга интересите на бъгларската държава или на български гражданин (+тези с двойно гражданство)

  1. Универсален принцип

 уреден е в чл. 6 НК: „(1) Наказателният кодекс се прилага и по отношение на чужденци, извършили в чужбина престъпление против мира и човечеството, с което се засягат интересите на друга държава или чужди граждани.

 

(2) Наказателният кодекс се прилага и за други престъпления, извършени от чужденци в чужбина, когато това е предвидено в международно съглашение, в което участвува Република България.”

5.1. Същност – Същността на универсалния принцип се свежда до това, че българският НК ще намери приложение, когато извършеното престъпление засяга общочовешки ценности или когато нашата държава е поела международен ангажимент да защитава и интересите на чужда държава или нейни граждани от даден вид посегателства.

5.2. Предпоставки за прилагане на НК по силата на универсалния принцип

1) Като общи условия трябва да се отбележат изискванията на закона да се касае до

престъпление, извършено в чужбина,

което засяга чужди интереси (на друга държава или на чужди граждани), при което

– извършителят е чужденец.

2) Наред с посочените изисквания е необходимо да е налице едно от следните условия

Трябва да имаме международно задължение за българската държава да осъществява наказателно преследване за даден вид престъпление ИЛИ

Престъплението да е против мира и човечеството (гл. 14 от Особената част на НК)

 

  1. Съотношение между принципите – Принципите са самостоятелни основания за приложение на българския НК, като наличието на предпоставките за прилагане на едно от тях изключва приложението на останалите. Така те в съвкупност образуват система от норми, уреждащи тази материя, като НК ще се прилага в поредността, в която тази материя е уредена.

1) НК се прилага на основата на териториалния принцип винаги, когато дадено престъпление е извършено на територията на РБ, а ако не е  другите правила;

2) По личния принцип НК се прилага доколкото не е приложим на основата на териториалния.

3) Реалния се прилага, доколкото НК не може да се прилага на основата на предните два.

4) Универсалният принцип – НК се прилага доколкото не могат да се прилагат предните три принципа и при наличието на разгледаните предпсотавки.

 

Въпрос 3: Наказателноотговорни лица – субект на престъплението, вменияемост и невменяемост

 

Значение на проблема за субекта на престъплението и отношението му към въпроса за действието на наказателноправните норми по отношение на лицата. Понятие за субект на престъплението; субект на престъплението и наказателноотговорно лице. Основни качества на субекта на престъплението. Особени субекти на престъплението.

 

  1. Значение на проблема за субекта на престъплението

 

  1. Основни положения (проблеми, чието решение трябва да се намери при тази тема)

1.1. Кой въобще може да е субект на престъплението?

Отговорът на този въпрос трябва да изясни какви качества трябва да притежава субектът на едно престъпление и какво е тяхното наказателноправно значение.

1.2. Въпросът за значението на някои психологични характеристики, както и на някои особени обществени и лични качества на извършителите на даден вид престъпление. /втори проблем/

1.3. Връзката (отношението) между материята относно субекта на престъплението и тази за самото престъпление.

1.4. Въпроса за организиране обсега на наказателната репресия, използвана от държавата в областта на борбата с престъпността

 От една страна става въпрос за тенденцията към ограничаване на обсега на репресията, но от друга страна става въпрос за засилване на репресията срещу лица с трайни престъпни наклонности.

 И в двата случая законодателните решения относно субекта на престъплението са в основата на възприетата мяра при използване на наказателна принуда.

 

  1. Възможни законодателни решения на проблемите относно субекта на престъплението

 Известни са два законодателни подхода към решаването им:

 

2.1. Първият разглежда въпросите за субекта на престъплението като част от материята относно пределите на действие на наказателния закон

– така е например по френското и швейцарското право;

2.2. Другият – по-съвременен, по-диференциран и по-правилен подход, е този, при който проблемите относно субекта на престъплението имат своето самостоятелно значение и са предмет на самостоятелстно третиране в закона.

– този подход е възприет у нас; въпросите, свързани с наказателноотговорните лица, са обособени като самостоятелна група проблеми на Общата част на НП(гл.3 от ОЧ);

– Всъщност може би истината е някъде по средата, тъй като материята за субектите безспорно е част от тази за пределите на действието, но също така е с много важно самостоятелно значение. От тази гледна точка биха могли да се отправят критики относно систематичното място на уредбата на материята относно субектите в НК.

  1. Понятие за субект на престъплението и наказателноотговорно лице

 Понятието „субект на престъплението” и „наказателноотговорно лице” в теоретичен план не са синоними, но в практиката често се употребяват като такива

o По-общото понятие е това за субект на престъплението и с него обозначаваме принципната възможност едно лице да извърши престъпление въобще или пък даден вид престъпление и съответно да поснесе наказателната отговорност за това свое поведение.

o Наказателноотгооврното лице пък, както произтича и от самата разпоредба на чл. 31, ал. 1 НК, е лице, което притежава качествата за субект на престъплението и е извършило престъпление. (Дори и да объркаме понятията понякога и да ги използваме като синоними, това не е фатално)

 

  1. Определение за субект на престъплението

 В НК имаме легално определение за наказателноотговорно лице, дадено в чл. 31, ал. 1 НК, според който „Наказателноотговорно е пълнолетното лице – навършило 18-годишна възраст, което в състояние на вменяемост извърши престъпление.”,

 

а в ал. 2 е предвидено, че „Непълнолетно лице – навършило 14 години, но ненавършило 18 години – е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си.”

 Извличаме понятието „субект на престъплението” от легалното определение за наказателноотговорно лице по чл. 31, ал. 1 НК и донякъде с допълнението на ал. 2.

 Въз основа на посочената законова уредба трябва да приемем, че по българскто НП субект на престъплението може да бъде САМО:

o физическо лице, достигнало определена от закона възраст и

 

което притежава нормална психика!

 В това определение са посочени основните три качества за субект на престъплението, които трябв да са налице кумулативно, за да е налице субект на престъплението.

 

  1. Основни качества на субекта на престъплението

2.1. Физическо лице, Човек (САМО)

 Първото от тях е, че субектът е физическо лице, човек  не може да бъде субект на престъплението нещо, което не е човек – вещ, ЮЛ.

 Това положение е категорично отразено в закона:

o в чл. 35, ал. 1 НК, който гласи, че „наказателната отговорност е лична”(в НП не е възприет принципа за носене на отг. за чуждо поведение както в ОП-упр)

o в чл. 9, ал. 1 НК, където престъплението е определено като деяние с определени свойства, а пък деяния могат да осъществяват само хората.

o в чл. 31 НК,където се говори само за пълнолетно и непълнолетно лице, а само хората притежават качеството „възраст” в посочения смисъл. /не го е казал на лекции, но го пише в учебника като първо/

 Изводът е, че според действащото българско НП не може да се поставя въпросът за наказателна отговорност на нещо, което не е човек.

 

(Интересен пример от историята– Иван Вазов като мирови съдия е осъдил едно куче на смърт, защото сдавило овца. Собственикът на кучето обжалвал присъдата и Ал. Константинов председателствал състава, пред който се обжалва и той оправдал кучето със следните аргументи: 1) кучето не е присъствало; 2) то не е разпитвано; 3) не му е дадено право за последна дума; 4) не му е назначен служебен защитник.)

 Относно ЮЛ: участието на ЮЛ като страни по различни правоотношения се осъществява само чрез поведението на техните представители и ако последното има престъпен характер, за извършеното ще отговарят наказателно само физическите лица.

2.2. Достигнало предвидената в закона възраст

 Предвидената в закона възраст е период от време, изминал от раждането на лицето до дадения момент, в който преценяваме на каква възраст е то.

 Това изискване е свързано с представата, че развитието на човешкия индивид е един продължителен процес, който се отнася до три основни вида изменения на личността: Физически; Психични (умстевени); Обществени;

 И само на опредена степен на физическо, умствено и обществено развитие може да се приеме, че физическото лице е в състояние да се съобразява с интересите на обществото и с изискванията, които то предявява към него. А времето, което човекът е преживял, е основен фактор за достигане такава степен за развитие.

 В НК във връзка с възможността физическите лица да отговарят наказателно са предвидени три категории лица /три основни възрастови граници/:

1) Малолетните лица – малолетни са лицата, които не са навършили 14 години.

 

Според чл. 32, ал. 1 НК те са абсолютно наказателно неотговорни, като това положение е императивно, а критерият е чисто формален и подлежи само на установяване, но не и на разискване.

2) Непълнолетни лица – непълнолетни са лицата, навършили 14 години, но ненавършили 18 години.

 

Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 НК приема, че те поначало са достигнали необходимата степен на физическо, умствено и обществено развитие, за да могат да отговарят наказателно за своите постъпки. Но поради особеностите, характерни за подрастващите, за непълнолетните е създаден особен наказателноправен режим.

3) Пълнолетни лица – пълнолетни са лицата, навършили 18 години. За тях законът установява оборима презумпция, че те са достигнали необходимата степен на физическо, психично и обществено развитие, поради което е възможно върху тях да се въздейства чрез методите и средствата на наказателното право (т.е. да носят наказателна отговорност, ако извършат престъпление). Важно е да се запомни, че тази презумпция е оборима. (31,ал.1)

2.3. Да притежава нормална психика ( да е вменяемо)

 В чл. 31, ал. 1 НК е посочено, че лицето трябва да е извършило престъплението в състояние на вменяемост.

 Тук следва да се отбележи, че именно вменяемостта е другата предпосатвка, наред с възрастта, лицето да е в състояние да разбира свойството и значението на своите постъпки и да ги ръководи в съответствие с обществените изисквания.

  1. Основните качества на субекта на престъплението и принципното обосноваване на наказателната отговорност по българското НП.

 НП обосновава наказателната отговорност на субекта на основата на съчетанието между необходимостта и свободата на волята на човека. Наказателната отговорност се обосновава с възможността на индивида да избере поведение, което да е съобразено с природните и обществените необходимости или казано по-конкретно – със задължителните предписания на установения правов ред.

 От друга страна посочената възможност за избор на поведение съществува само за тези индивиди, които притежават нормална психика и достатъчен социален опит и зрелост. Тези качества позволяват на човека да избира между отделни варианти на поведение. Затова е и изискването за този минимум от качества. При тяхното наличие човекът не само може, но и е длъжен да съобразява своето поведение с установените правила.

 

 Така във връзка с наличието на основните качества на субекта на престъплението принципно се обосновава и наказателната отговорност.

 

III. Oсобени субекти на престъпление

  1. Определение

 Особените субекти на престъпление са лица, които наред с основните качества на субекта на престъплението притежават и допълнителни лични или обществени особености (качества), посочени в закона и по които качества те се отличават от обикновените субекти на престъплението.

 Пример: „длъжностно лице”, „орган на власт”, „военно лице”, пол и др.

  1. Значение на допълнителните качества – проявява се в две насоки:

 

2.1. Условие за осъществяване на даден вид престъпление в два случая:

А) Специалните качества на дееца се изискват на първо място по основния състав на някои видове посегателства – пр. длъжностно присвояване, изнасилване, военни престъпления. В такъв случай съответният вид престъпление въобще не може да бъде извършено от лице, което притежава съответните качества (не може да те изнасили жена)

Б) Специалните качества може да бъде и квалифициращо обстоятелство – пр. при убийството, кражбата, които могат да се извършват от всяко наказателноотговорно лице, но особените качества на субекта отразяват засягане на по-широк кръг от обществени отношения в сравнение с тези, които се увреждат при основния състав.

2.2. Проявява се във връзка с режима на наказателната отговорност – те се отнасят до възможността държавата да не я реализира изцяло или отчасти или пък обуславят засилена отговорност.

А) Качествата на субекта са от значение за освобождаване от наказателна отговорност: освобождаване на непълнолени по чл. 78 НК и когато се освобождава от наказателна отговорност пълнолетно лице с налагане административно наказание по чл. 78а НК

Б) Непълнолетието е от значение при освобождаване от изтърпяване на наложено наказание във връзка с приложение на условното осъждане и предсрочното освобождаване;

В) Накрая някои особени качества на субекта обуславят засилена наказателна отговорност, както е в случаите на рецидив или когато те са посочени като квалифициращо обстоятелство за дадения вид престъпление.

 

Вменяемост и невменяемост

Нормалната психика като условие за наказателната отговорност на гражданите. Същност на вменяемостта като основно качество на субекта на престъплението. Невменяемост, същност, медицински и юридически критерии за нейното определяне (чл. 33, ал. 1 НК). Значение на разстройството на съзнанието след извършване на престъплението (чл.33,ал.2 НК)

  1. Нормалната психика като условие за наказателната отговорност на гражданите /аз/

 За да отговаря едно ФЛ наказателно, то трябва да притежава нормална психика и да е достигнало определената в закона възраст, достатъчния социален опит и зрелост. Нормалната психика се отразява с понятието вменяемост, а ненормалната-невменяемост.

 Вменяемостта и невменяемостта са основни качества на човешката психиката, които са свързани с принципното обосноваване на наказателната отговорност за извършеното престъпление. Вменяемото лице е способно да съобразява своето поведение със задължителните предписания на действащото право, докато невменяемото не може.

 

  1. Вменяемост
  2. Определение за вменяемост

 

Понятието вменяемост не е легално определено, а се извлича по аргумент от противното от легалното определение на понятието за невменяемост, дадено в

чл. 33, ал. 1 НК Вменяемостта (понятието) е качество на човешката психика, което се изразява в способността на едно лице да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи.

(методична скоба – трябва да се подчертаят двата съюза „И”. В НП съюзите и/или имат съществено значение; Разликата между „и” и „или” е границата между престъпното и непрестъпното, между основанието за търсене на НО и ГРЕШКАТА В СЪЮЗИТЕ ВОДИ ДО СЛЕДВАЩО ЯВЯВАНЕ НА ИЗПИТА !!!!!)

  1. Същност на вменяемостта

 

Вменяемостта, като качество на човешката психика, включва два момента – интелектуален и волеви момент на вменяемостта.

2.1. Интелектуален момент на вменяемостта – свързан е със „способността на субекта да разбира свойството и значението на постъпките си”.

А) Разбирането е тази мисловна дейност, при която факти и явления от действителността се отразяват в съзнанието на дееца.

Б) Под свойство на постъпките разбираме това качество на постъпките, което ги характеризира от гледна точка на това как те въздейства върху действителнсотта, т.е. как я изменят.

– деецът ще е могъл да разбира това свойство, ако при осъществяване на поведението си е бил способен да осъзнае самото деяние и евентуалните изменения в останалите елементи от действителността, които то предизвиква.

В) Значението на постъпката е оценката, която се дава от обществото на самата постъпка и на нейното въздействие върху действителността като цяло.

– субектът ще е могъл да разбира значението на постъпката, когао по време на деянието е бил способен да отрази в съзнанието си как обществото оценява самото деяние и останалите промени, които то предизвиква. Разбиране на Обществената оценка.

 Интелектуалният момент съществува само при кумулативна даденост на тези две способности. Неговата психика трябва да е била в състояние, което му позволява да разбира и свойството, и значението на своите постъпки. Едно лице няма как да осъзнае значението на своите постъпки, ако преди това не е осъзнало свойствата му./отн-е/

2.2. Волеви момент на вменяемостта

 Волевият момент е способността на лицето да ръководи постъпките си, неговата възможността да ги насочва според осъзнатото тяхно свойство и значение.

 Тази способност е налице, когато човекът е в състояние на психиката, което му позволява да си наложи както осъществяването на определено активно поведение, така и да се въздържи от извършване на определени постъпки.

 

2.3. Кумулативност и отношение между интелектуалния и волевия момент

Вменяемост = интелектуален момент + волеви момент: Когато говорим за вменяемост, трябва да имаме предвид, че тя е налице, когато лицето притежава и двете способности  вменяемостта е единно качество на човешката психика.

 Отношение между двата момента:

o Интелектуалният момент е предпоставка лицето да може да ръководи постъпките си, т.е. той е необходимо условие за наличието на волевия момент. Решението на едно лице да предприеме или да се въздържи от определено поведение се основава на възможнстта за разбиране свойството и значението на това поведение.

2.4. Вменяемостта се изразява в способност, възможност

 Вменяемостта се изразява във възможност (способност) за нормално осъзнаване на фактите от действителността и връзката между тях, както и за волево насочване на постъпките.

 Правно значение има само наличието на вменяемост към момента на извършване.

 По въпроса дали едно лице отговоря наказателно няма значение дали то е използвало тази своя способност при осъществяване на конкретното деяние, тъй като при наличието й законът изисква всеки да я използва при избора си на поведение. Това, че някой не я е използвал, може да има отношение към въпросите за вината (форма и съдържание)

III. Нeвменяемост

 Невменяемостта е другото качество на психиката, от значение за наказателното право. С това понятие се отразява отсъствието на възможност дадено лице да избира своето поведение при познаване на нещата или да си налага да върши или да не върши нещо.

  1. Същност на невменяемостта

 Невменяемостта е легално определена в чл. 33, ал. 1 НК, според който „Не е наказателноотговорно лицето, което действува в състояние на невменяемост – когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си.”

Невменяемостта е налице, когато отсъстват било интелектуалният и волевият момент на вменяемостта, било само волевият момент.

 В закона са очертани два критерия за установяване на невменяемостта:

o медицински (психиатричен) – отразяващ причината за невменяемостта и

o юридически (психологичен) критерий – отразяващ наказателноправната същност на невменяемостта.

  1. Критерии за невменяемост

 

2.1. Медицински (психиатричен) критерий

 Този критерий отразява медицинската (или още психиатрична) причина за невменяемостта. В закона за посочени два вида психиатрични причини: умствената недоразвитост (олигофрения) и разстройство на съзнанието, което може да продължително или краткотрайно. Общото между двете е, че те водят до неправилно възприемане на обективната действителност и от тук – до невъзможност за избор на поведение съобразно обществените изисквания.

2.1.1. Умствена недоразвитост (олигофрения)

 Умствената недоразвитост (олигофрения) е едно патологично задържане развитието на главния мозък, при което отсъстват признаци на прогресиране.

Причините за нея са различни – наследствена обремененост, увреждане на плода при бременността, различни фактори от ранна детска възраст – мозъчна травма или менингит.

Олигофренията има три степени: идиотия, имбецилност и дебилност.

o Идиотия: това е най-тежката степен на умствена недоразвитост. При идиотията е налице пълно отсъствие на втора сигнална система. Идиотите се отличават с пълна невъзможност за каквото и да е съзнателна или волева дейност. Идиотията е безпорна причина за невменяемостта.

o Имбецилност: втората /средна/ степен на олигофрения. При нея има наченки на втора сигнална система, защото се наблюдава наличие на възможност за научаване на елементарни действия, на отделни прости думи и тяхното значение. Но при имбецилите отсъства каквато и да е способност за абстрактно мислене и съзнателна, волева дейност  Имбецилите също винаги са безспорно невменяеми.

 

(При идиотията нещата са по-тежки, защото не съществува втора сигнална система, докато при имбецилите такива зачатъци се наблюдават от време на време.)

o Дебилност: дебилността е най-леката форма на умствена недоразвитост (олигофрения). Дебилите притежават способност за елементарна практическа ориентация, но са неспособни за абстрактно мислене и за оценяване на различни по-сложни ситуации. Теоретично се приема, че те могат да са вменяеми в някои по–прости ситуации – кражба, телесна повреда и пр.;

2.1.2. Разстройство на съзнанието

 Разтройството на съзнанието е втората медицинска причина за невменяемостта по нашия закон и се изразява в съществено нарушаване на нормалната психична дейност, на правилното функциониране на главния мозък.

 Проф. Ненов разделя двата вида разстройство на съзнанието на две самостоятелни медицински причини, но проф. Стойнов ги разглежда като разновидности на едно и също явление, тъй като и в двата случая се касае за еднакви по същността си особености на психиката, касае се за неправилно функциониране на главния мозък.

 

Видове разстройство на съзнанието:

o Продължително разстройство на съзнанието – при него се касае за различни форми на хронични душевни страдания, свързани с прогресивно нарушаване дейността на главния мозък, при което процесът може да се развива от деградация към деменция или теоретично и към оздравяване. Такива заболявания са шизофрения, циклофрения, епилепсия и някои др.

o Краткотрайното разстройство на съзнанието – е едно временно смущение във функционирането на главния мозък, което се дължи на временно действаща външна причина. Крайният ефект при него все пак е нарушаване на правилното функциониране на главния мозък. Но тук за разлика от продължителното разстройство имаме една външна причина и когато тя отпадне, нормалното функциониране на гланвия мозък се възстановява. Именно затова е краткотрайно. Такива временни причини могат да са: хипноза, наркотичен глад, патологичен афект и др.

Умствената недорарзвитост и разстройството на съзнанието по нашето право са единствените медицински причини, които обуславят невменяемост. Други по-леки отклонения като психози, неврози, полови извращения и пр. не са причини, обуславящи невменяемост.

 

2.2. Юридически (психологичен) критерий

 Юридическият (психилогичен) критерий отразява резултата, до който води медицинската причина. Според чл. 33, ал. 1 НК тя трябва да е довела до това, че лицето „не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си”. Иначе казано следствието на психиатричната причина е психично състояние, което се характеризира с отсъствие на интелектуалния или на волевия момент на вменяемостта.

 

2.3. Съотношение между медицинският и юридическяит критерий

медицинският и юридическият критерии се намират в отношение на причина и следствие. Поради това отсъствие на вменяемост (следствие) не може да има, ако не съществува психиатрична причина, която да го породи. От друга страна наличието на разстройство на съзнанието (причина) само по себе си не означава, че следствието винаги ще се прояви. Поради това то трябва да бъде установено във всеки конкретен случай. По-различно е положението при умствената недоразвитост. Когато се касае за идиотия и имбецилност винаги и без изключение страдащото лице е невменяемо. А при дебилност също трябва да се установи дали деецът е бил невменяем при осъществяване на деянието.

 

2.4. Невменяемостта трябва да е налице към момента на деянието

 Невменяемостта е основание за наказателна неотговорност само, ако в момента на деянието лицето не е притежавало изискуемите от закона интелектуални или волеви способности, които са условие за търсене на наказателна отговорност.

Невменяемостта се преценява към момента на извършване на деянието. От тази гледна точка няма наказателноправно значение дали лицето преди или след извършване на деянието е притежавало тези способности, т.е. е било вменяемо.

 

(Стойнов – няма понятия като частична вменяемост, респ. частична невменяемост!!!)

 

  1. Значение на разстройството на съзнанието след извършване на престъплението

 Психичното разстройство след деянието е нерядко явление. Понякога лицата го имитират и се стремят да го демонстрират, но го има и като действително явление.

 Поради това законът предвижда в чл. 33, ал. 2 следното „Не се налага наказание на лице, което е извършило престъпление, когато до произнасяне на присъдата изпадне в разстройство на съзнанието, вследствие на което не може да разбира свойството или значението на своите постъпки или да ги ръководи. Такова лице подлежи на наказание, ако оздравее.”

 Така е, защото когато лицето изпадне в състояние на невменяемост след деянието, но преди присъдата, преди всичко то не може да възприема съзнателно въздействието върху него, а от тук става невъзможно и да бъдат постигнати целите на наказанието.

 Същевременно, изпълнението на наказанието винаги е свързано с това осъденият принудително да бъде подложен на определени ограничения в правата му. А това по необходимост предполага възможност както да разбира своето поведение, така и да го ръководи съобразно изискванията, които произтичат от съдържанието на наказанието (т.е. така то ще може да се съобрази с изискванията, които произтичат от режима за изтърпяване на накaзанието).

Тази хипотеза е различна от невменяемостта по време на деянието: Тъй като в момента на деянието деецът е бил вменяем и след това изпада в такова състояние на невменяемост, поначало той е наказателноотговорно лице. Последвалата невменяемост е само пречка за реализирането на НО. Tова следва от последното изречение на чл. 33, ал. 2 НК: „Такова лице подлежи на наказание, ако оздравее”.

Ако след произнасянето на присъдата лицето изпадне в състояние на невменяемост, то вече е наказано и наказанието подлежи на изпълнение, но ще се наложи осъденият да бъде лекуван по време на изтърпяването му. (Ловеч)

 Принудителни медицински мерки: Чл. 34 НК предвижда, че по отношение на лицата, визирани в чл. 33 НК, т.е. лицата, които са извършили общественоопасното деяние в състояние на невменемост и тези, които са изпаднали в такова състояние преди постановяване на присъдата могат да бъдат приложени съответните принудителни медицински мерки, когато това е предвидено в НК.

o Тези ПММ са уредени в Глава XI от Общата част на НК (чл. 89-92), озаглавена именно „Принудителни медицински мерки”. Спорно е дали мястото на уредбата на тези мерки е в НК, тъй като материята е административна, като Наказателното право свършва до предвиждането на възможност по принцип таива мерки да се прилагат в чл. 34 НК

o Фактически тези мерки са свързани с някаква степен на принудително въздействие и изолация на лицето от обществото. В естеството си тези мерки не са наказание, като разликата между двете е в:

Характера на ПММ, които от гледна точка на юридическа та си природа нямат санкционен, а имат лечебен и отчасти превантивен характер.

Цел на ПММ: ПММ се налагат с различна цел – лекуване на лицето и неговата изолация, докато трае процеса на лечение

Въпрос 4: Особени правила относно наказателната отговорност на непълнолетните

 

Малолетни и непълнолетни

Значение на възрастта като основно качество на субекта на престъплението. Наказателноправен режим на малолетните (чл. 32 НК). Непълнолетни (чл. 31, ал. 2 НК). Особения наказателноправен режим на наказателноотговорните непълнолетни. Същност и значение на възпитателните мерки, приложими спрямо малолетните и непълнолетните.

  1. Значение на възрастта като основно качество на субекта на престъплението

 Субект на престъплението може да бъде само физическо лице, което притежава нормална психика и е достигнало определена от закона възраст. Възсрастта на дееца се преценява към момента на извършване на деянието.

 Проблемът за борбата с престъпността и общественоопасните прояви на подрастващите има особени измерения и от гледна точка на борбата с претъпността въобще, защото един ден всеки подрастващ пораства и става пълнолетен.

 Проблемите относно наказателноправния режим на подрастващите са свързани от една страна с наказателната политика на държавата въобще, а от друга страна с основните проблеми на учението за субекта на престъплението.

 Разпоредбите на чл. 47, ал. 1 и ал. 4 КРБ предвиждат, че отлгеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата”, като „децата, останалите без грижата на близките си, се намират под особената закрила на държавата и обществото”. От това следва, че борбата с противообществените прояви на подрастващите е част от задачите на държавата за възпитанието на младежта.

  1. Наказателноправен режим на малолетните

 Според чл. 32, ал. 1 НК малолетни са лицата, ненавършили 14-годишна възраст.

 Според НК те са наказателно неотговорни, като тяхната неотговорност е абсолютна.

 НК приема, че те никога не са достигнали онзи минимум на физическа, психична и социална зрелост, който позволява да се използва наказателна репресия спрямо тях (дори, когато са убили човек)  така се установява необорима презумпция за това, че малолетните не могат да разбират свойството и значението на своите постъпки и да ги ръководят.

 Малолетието, като всяка друга възрастова граница, се преценява към момента на извършване на деянието, като фактът на възрастта е чисто формален и подлежи само на установяване, но не и на разискване.

Но държавата и обществото не са се дезинтересирали от факта, че общественоопасни деяния се извършват от малолетни. Поради това разпоредбата на чл. 32, ал. 2 НК предвижда възможност да бъдат приложени съответните възпитателни мерки по отношение на малолетните лица, извършили такива деяния.

 Видовете мерки, реда и компетентните органи за налагането им са предвидени в специалния Закон за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните. (пр. настаняване в възпитателно училище – интернат;)

 

Възпитателните мерки: те са форма на държавна принуда, която обаче не е наказание, не с третират като осъдени и пр. Тя е друг начин на реакция на държавата по отношение на тези лица. Възпитателната мярка се налага от местната комисия с изключение на две от мерките настаняване в интернат, които се налагат от съда. Налагат се за срок до една година. Отчита се обстоятелството, че малолетните и непълнолетните са в много по-голяма степен податливи на възпитателно въздействие от пълнолетните. /асистентка – материал за последната точка от плана/

III. Наказателноправен режим на непълнолетните (доста по-сложен режим)

 Според чл. 31, ал. 2 непълнолетни лица са лицата навършили 14 год., но ненавършили 18 годишна възраст.

 Според закона непълнолетното лице е наказателноотговорно, когато е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си.

 

 Режимът на непълнолетните е свързан с два основни въпроса:

  1. Какво е наказателноправното значение на особеностите на психиката на непълнолетните?
  2. Въпросът за oпределяне на наказателноправните мерки спрямо непълнолетните.
  3. Значение на основните особености на психиката на непълнолетните

 Тези оснобености са обусловени от възрастта и са в основата на наказателноправния режим на непълнолетните.

1.1. Формиране на личността

 Формирането на личността е един продължителен процес, като основен фактор за неговото протичане е времето, което лицето е преживяло, т.е. възрастта му.

 Формирането на личността зависи от няколко фактора:

  1. Физическото развитие на човека и най-вече от степента на развитие на главния мозък като основа за формиране на втора сигнална система. Медицина – гланвният мозък се развива до седмия месец от бременността.
  2. Човешкият опит включва личния опит и опита на другите хора, който те са му предали. Тук се отнесят и познанията за обществения живот.
  3. Формиране на мирогледа на индивида – той е онази съвкупност от възгледи за живота, която включва и критериите за избор на пвоедение.
  4. Степента на формиране на динамичния стереотип на човека- съвкупност от навици и привички, вкл. и за общественото проявление на индивида.

 При непълнолетните всички тези особености се проявяват в различна степен и са индивидуално обусловени от условията, при които те се развиват. Поради това способността им правилно да възприемат действителността, да контролират постъпките си и да ги оценяват от определени позиции непрекъснато се променя.

 Същевременно трябва да се отчита и обстоятелството, че непълнолетните са в много по-голяма степен податливи на възпитателно въздействие от пълнолтените.

 Вземайки предвид посочените особености на психиката на непълнолетните, НК предвижда едно специално изискване. Според чл. 31, ал. 2 непълнолетното лице ще е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постпките си.

 

В този текст на закона е отразено виждането на законодателя, че непълнолетните лица са в процес на развитие, при тях все още се оформя мирогледът и динамичният стереотип, че задръжките им могат да са значително по–слаби.

 Законът изисква способността на непълнолетните да отговарят наказателно да се доказва във всеки конкретен случай.

 

1.2. Вменяемост на непълнолетните

 Втората особеност на психиката на непълнолетните е свързана с тяхната вменяемост.

 Законът изисква вменяемостта на непълнолетните да се разглежда във връзка с конкретното деяние и тя трябва да бъде изрично констатирана. Съвсем различно е положението при пълнолетните, за които вменяемостта включва една обща възможност за разбиране на постъпките, която законът предполага от момента на навършване на пълнолетие.

 На второ място е необходимо способността на непълнолетните да се преценява спрямо равнището на психическо, социално зрялост на конкретния деец.

 Трябва да се има предвид, че психиката на непълнолетнит се отличава с повишена податливост на външни въздействия и известна неуравновесеност.

 

1.3. Възможни наказателноправни решения (2) – преценката на вменяемостта на конкретния непълнолетен извършител е предпоставка за едно от две възможни наказателноправни решения

 

А) Да установим, че конкретният непълнолетен е наказателнонеотговорен. Тогава спрямо него могат да се приложат специални възпитателни мерки.

Б) Да установим, че непълнолетният е наказателноотговорен. Тогава за неговата наказателна отговорност съществува цяла система от особени правила, които в съвкупност съставляват особения режим относно наказателната отговорност на наказателноотговорните непълнолетни.

  1. Oсобен режим относно наказателната отговорност на наказателноотговорните непълнолетни

 Историкоправният анализ показва, че се наблюдават две основни тенденции:

  1. тенденцията на диференциран подход при използване на накзателноправните методи и средства в зависимост от възрастта на непълнолетния – 1982 г. непълнолетните биват разделени на две възрастови групи: на възраст от 14 до 16 г. и от 16 до 18 г.;
  2. тенденция за разширяване на приложното поле на извъннаказателните мерки.

 Особени правила се отнасят до:

  1. ограничаване на наказателната отговорност на непълнолетните;
  2. диференцирания подход при осъществяване на наказателната отговорност в зависимост от възрастта;
  3. някои специфични особености при самото реализиране на назателната отговорност спрямо непълнолетните.

 Същността на наказателната отговорност въобще се свежда до реализацията на правото на държавата да осъди извършителя на престъплението, да изпълни наложеното му наказание и да го третира като осъждан. Съобразно нея особените правила относно непълнолетните могат да се обособят в три групи, като всяка една от тях ограничава упражняването на някое от трите правомощия на държавата. Тези правила са групирани основно в Глава шеста от Общата част на НК, като има и немално други норми, които допълват уредбата.

 

2.1. Ограничаване на правото на държавата да наложи наказание (особени правила)

 Правото на държавата да наложи наказание е ограничено в няколко насоки.

2.1.1. Освобождаване от наказателна отговорност на непълнолетни (78, 78а)

 Освобождаването от наказателна отговорност по начало е отказ от страна на държавата да осъди дадено лице, въпреки че то е извършило престъпление и наказателното правоотношение между него и държавата е възникнало.

 До миналата година освобождаването от наказателна отговорност на непълнолетния е било възможно при условията на чл. 61 НК във връзка с чл. 78 НК, но през 2010 г. с допълнение на НК се предвиди, че може да се прилага и когато са налице предпоставките по чл. 78а, ал. 1 НК. Ефектът е същият – заменя се наказателната отговорност с възпитателна мярка.

 

 Предпоставки за освобождаване от наказателна отговорност по чл. 61 НК

  1. Деянието да не представлява голяма обществена опасност – дали това е така се преценява въз основа на общите критерии за преценката на степента на обществена опасност;
  2. Деянието да е извършено поради увлечение или лекомислие – тези психични състояния често са характерни за мотивацията на подрастващите.

Увлечение интензивно проявено неосъзнато смътно стремление, което не е насочено към определен обект и не е свързано с ясна представа за целта. Увлечението засяга волевите способности на дееца и се отразява на възможността му да ръководи постъпките си. Тук надделяват чувствата, импулсите, желанието.

Лекомислието – е недообмисляне на конкретната постъпка. То може да се прояви както при вземане на решението, така и при неговото изпълнение.

  1. Спрямо непълнолетният да могат да се приложат успешно възпитателните мерки по ЗБППМН – преценка на съда.

 Предпоставките за освобождаване от наказателна отговорност по чл. 78а НК са формално изброени в чл. 78а,ал.1 НК, но крайният ефект не е налагане на административно наказание глоба, а пак налагане на възпитателни мерки, като се предвижда и алтернативна възможност за налагане на административно наказание обществено порицание.

2.1.2. Приложими наказания спрямо непълнолетните

 

Правото на държавата да осъди непълнолетния извършител на престъпление е ограничено и от гледна точка на накзанията, които са приложими спрямо непълнолените.

А) Ограничения по чл. 62 НК – видове наказания

 Според чл. 62 НК на непълнолетните могат да се налагат само следните наказания: лишаване от свобода; пробация (16-18г); обществено порицание; лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност, като останалите видове наказания по чл. 37 НК като глоба, конфискация са неприложими

 Наказанието лишаване от свобода е основното, което се използва при реакцията срещу престъпленията на непълнолетните, като то обаче е предвидено за тях в значително намалени размери.

 

Б) Ограничения по чл. 63 НК- замяна на наказания

 От тази гледна точка е редно да споменем и ограничаването на правото на държавата да наложи наказание и от разпоредбите на чл. 63 НК, които предвиждат задължителна замяна на предвидените в Особената част на НК наказания, когато престъплението е извършено от непълнолетен.

 Индивидуализацията на наказанията става едва след като е извършена тази замяна! Съдът е длъжен първо да замени предвиденото в Особената част наказание по реда на чл. 63 НК и едва след това да го индивидуализира според общите и специални правила за определяне на наказнието.На практика се получава се специална система на наказанията за непълнолетните.

 Специфична особеност на режима на непълнолетните е диференцирания подход в зависимост от възрастта: Обособени са две възрастови подгрупи, като това се отнася само до наказанията лишаване от свобода и пробация.

o Едната възрастова група са непълнолетните от 14-16 г, спрямо които се прилагат по-леките размери на лишаването от свобода по чл. 63, ал. 1 НК, като пробацията се заменя с обществено порицание.

o Другата възрастова група са непълнолетните от 16 до 18 г., за коти във втората алинея на чл. 63 се предвиждат по-тежки размери на наказания лишаване от свобода; При все това лишаването от свобода не може да надвишава 12 години.

 не само от гледна точка видове на наказания, но и от гледна точка на размерите на наказанията лишаване от свобода е ограничено правото на държавата;

В) Ограничения по чл. 80, ал. 2 НК – давност

Правото на държавата да наложи наказание е ограничено и с оглед възможността да възбуди наказателно преследване. Това следва от обстоятелството, че давността за наказателно преследване е обвързана с предвидените в закона наказания: колкото по-тежки са наказанията, толкова по-дълги са давностните срокове. Но тъй като замяната на наказанията по чл. 63 НК е задължителна, то съкращаването на сроковете на наказанията, неизбежно води и до съкращаване и на давностните срокове.

2.2. Ограничаване правото на държавата да изпълни наложеното наказание

 

А) Ограничаване по чл. 64 НК – задължителна замяна на наказанието лишаване от свобода с възпитателна мярка при условията на чл. 64 НК (САМО ЗА НЕПЪЛНОЛЕТНИ)

 Предпоставки за прилагане на чл. 64 НК

  1. Определеното с присъдата наказание е лишаване от свобода по-малко от една година
  2. Да не е приложено условно осъждане (по чл. 66 НК, а ефективно изтърпяване)
  3. Престъплението, за което е наложено наказанието, да не е извършено по време на изтърпяване на наказание лишаване от свобода.
  4. Наказанието да не е наложено след навършване на пълнолетие;
  5. Да не се касае за повторно осъждане при условията на чл. 64, ал. 4 НК;

 

Б) Второ правомощие е ограничено и във връзка с условното осъждане и предсрочното овобождаване. Там също имаме особени правила за непълнолетните. (чл. 69, 71)

 При условно осъждане за лицата, извършили престъпление като непълнолетни, е предвиден по-кратък изпитателен срок от 1 до 3 г. (пълнолетни: от 3 до 5 г.) – 69,ал.1

 

Освен това е предвидена възможност съдът да прецени дали да се изтърпява условно наказание за случаи, в които това е задължително за пълнолетните –69,ал.2

Предсрочното освобождаване е безусловно за непълнолетните, като изискването е те да са изтърпели само 1/3 от наложеното наказание. (71,ал.1 НК)

 

(За пълнолетните е условно – изпитателен срок; и изискването е за 1/2).

2.3. Ограничаване правото на държавата да третира непълнолетните извършители на престъпления като осъждани

 Тези ограничения са свързани с реабилитацията и възможността последващо престъпно поведение да се третира като опасен рецидив.

 

А) Особени правила относно реабилитацията (чл. 86,88а НК)

 Преди всичко законът отчита възрастта на субекта към момента на осъждането и свързва реабилитацията по право с нея. Така когато лицето е осъдено като непълнолетно, срокът за настъпване на реабилитацията по право е две години от изтърпяване на наказанието – чл. 86, ал. 1, т. 4 НК. (реабилитацията заличава осъждането и отменя за вбъдеще последиците от осъждането след реабилитацията не се третира като осъждан)

 Освен това чл. 86, ал. 2 НК предвижда, че реабилитацията по право може да настъпва само веднъж за престъпление, извършено от пълнолетно лице. По аргумент на противното, ако престъплението е извършено от непълнолетно лице, реабилитацията по право не е пречка за повторно реабилитиране, пак по право.

 По-благоприятно е положението на непълн. във връзка с пълната реабилитация по чл. 88а НК. Тази разпоредба препраща към сроковете за погасяване на наказателно преследване. Последните пък са по-кратки, когато престъплението е извършено от непълнолетен, защото наказанията се определят след замяната им по реда на чл. 63 НК;

 

Б) Ограничение във връзка с възможността последващи престъпни прояви да бъда квалифицирани като опасен рецидив по чл. 29 НК.

 В чл. 29, ал. 2 НК е предвидено,че при прилагане разпоредбите относно квалификацията на деянията като извършени при опасен рецидив, не се вземат предвид престъпленията, извършени от дееца като непълнолетен.

 

  1. Oсобености при осъществяване наказателната отговорност на непълнолетните
  2. Основна цел на наказанието на непълнолетните – чл. 60 НК

 Тази цел не отменя общите цели на наказанието по чл. 36 НК, а само набляга на превъзпитанието, тъй като непълнолетните са особено податливи на въздействие включително и на превъзпитание. Наред с това законът поставя и една допълнителна цел – те да бъдат подготвени за общественополезен труд. Има се предвид, че подрастващите най-често нямат професионална квалификация и целта на наказанието трябва да е съобразена задължително с тази особеност.

 

  1. Преценката на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства при индивидуализацията на наказанието в съдебната практика също разкрива известни особености при непълнолетните лица.

А) Възрастта се третира като самостоятелно смекчаващо обстоятелство

Б) В случаите, когато не може да се приложи освобождаване от наказателна отговорност с налагане на възпитателна мярка увлечението и лекомислието са самостоятелни смекчаващи обстоятелства.

В) Смекчаващо обстоятелство е и повлияването от пълнолетно лице.

  1. При определяне на наказанието задълженително трябва да се съобразят и психичните особености на конкретния извършител.
  2. Изтърпяването на наказанието лишаване от свобода от непълнолетни става в специални заведения – поправителни домове (чл. 65, ал. 1 НК). Изпълнението на наказанието е съпроводено от задължително осигуряване на образование, както и на професионална квалификация. (затвор за малолетни – да не се бърка с възпитателно училище интернат)

 

 

Въпрос 5: Понятие за престъпление – обществена опасност и определение. Престъплението като деяние. Престъпен резултат. Причинна връзка

 

Понятие за престъплението

Обществен характер и историческа обусловеност на престъплението. Легално определение за престъпление (чл.9, ал. 1 НК). Основните особености на престъплението и отношението между тях.

  1. Обществен характер и историческа обусловеност на престъплението

1.1. Обществен характер на престъплението

 Всяка дейност се осъществява в определена обществена среда. Тъй като всяко поведение неизбежно променя обществената действителност, то винаги има обществен характер.

 

А) Общественият характер на престъплението се проявява в две насоки:

1) Всички закони въздигат в престъпление само тези деяния, които накърняват определени итереси, въздействат им отрицателно върху тях – интереси на индивида, на група от индивиди или на обществото като цяло.

2) Наказателноправните доктрини винаги отразяват възгледите на определени обществени групи, чиито представители са авторите на тези теории. Но винаги надделяват и получават законодателен израз тези теории, които отразяват интереси, общи за всички обществени групи или които са възприети от определена група или класа, чието влияние в обществото е най-силно.

 

Б) Обществената природа на престъплението се изразява в неговия общественоопасен характер, в това, че то засяга отрицателно съществуващите обществени отношения.

В) Именно отрицателното засягане на съществени обществени интереси поражда и необходимостта от тяхната наказателноправна закрила.

Г) Обществената същност на престъплението намира израз в неразривната връзка между три елемента на обществената действителност:

1) обществените отношения, които престъплението уврежда или застрашава;

2) самото престъпление, което въздейства отрицателно върху съществуващите ОО;

3) наказателното право, чиято задача е да защитава от престъпни посегателства съществуващата система от обществени отношения;

1.2. Историческа обусловеност на престъплението

 Престъплението винаги уврежда или застрашава определени обществени отношения. Те обаче не са нещо неизменно. Те възникват в определен исторически момент от развитието на дадено общество и същетвуват като такива в определен исторически период, за който са характерни определени обществени условия.

 Нещо повече – даден тип обществени отношения търпят известни изменения и през периода на тяхното съществуване От това пък следва и изменение в значението на противоправното засягане на тези отношения. Следователно, се променя и общественото значение на самото престъпление.

 При това положенеи исторически се променя и отношението на обществото към проявите, които засягат отрицателно обществените отношения. В частност това налага и изменения в наказателното право като едни прояви се криминализират, други се декриминализират, а за трета категория се променя съществуващата наказателноправна уредба.

 Извод: престъплението е исторически обусловено обществено явение. То не е неизменно в различните периоди от развитието на обществото. Това пък обяснява и различното отношение на законодателя в различните исторически периоди.

 

 Обща особеност на всички законодателния решения за престъплението у нас:

 

1) Престъплението винаги е било единственото основание за налагане на наказание, единственият юридически факт, който поражда наказателно правоотношение.

2) Другата обща особеност е, че след освобождението престъплението винаги е било легално определено по нашето право;

  1. Определение за престъплението

2.1. Легално определение за престъплението

Чл. 9. (1) Престъпление е това общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо.

 

(2) Не е престъпно деянието, което макар формално и да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна.

 Що е то престъпление е уредено в чл. 9 НК. Легалното определение за престъпление е дадено в първата алинея на чл. 9, а втората има пояснителен характер от гледна точка на изясняване на същността на престъплението.

 

2.2. Обща характеристика на това определение – Достойства

1) Съчетава диалектически основния, материалния, неюридическия елемент на понятието, а именно обществената опасност, с производните от него юридически качества на престъплението, т.е. неговата противоправност и наказуемост.

2) Тази дефиниция съчетава диалектически също така обективните качества на престъплението (деяние, обществена опасност, противоправност и наказуемост) с неговия субективен елемент – вината.

3) Според действащата законодателна концепция престъплението е деяние, човешка проява, с определени свойства. Тези свойства отразяват от една страна общественото значение на престъплението, а от друга страна обществената реакция срещу него.

4) Така самото деяние и неговите свойства в съвкупност съставляват общото понятие за престъпление като юридическа категория и като социално явление.

 

(Стойнов – Наблягам на това, че престъплението е деяние с определени свойства и само наличието на всички елементи в тяхната съвкупност води до наличие на престъпление.)

5) Легалното определение за престъплението има голямо значение за съблюдаване принципа за законоустановеността на престъплението. Явление, което не отговаря на всички общи признаци на престъплението, взети в тяхната съвкупност, не е престъпление!

 

  1. Елементи на определението за престъпление

– От гледна точка на характеристиката на елементите на понятието за престъпление може да разграничим две основни категории- обективни и субективни елементи на престъплението.

3.1. Обективни елементи на престъплението

 От обективна страна престъпленеито се явява деяние, което е общественоопасно, противоправно и наказуемо. Наричаме ги обективни, защото стоят независимо от съзнанието на дееца и респективно на правоприлагащия орган.

1) Деяние

 Преди всичко престъплението е деяние. То е съзнателен и целенасочен волев акт, предизвикан от определена потребност и проявен външно в действие или бездействие при определени условия на време, място и обстановка.

 Деянието е категория на психологията, която НПН заимства, но и доразвива;

 В определението на чл. 9(1) НК деянието е отразено чрез неговите две основни форми: действие или бездействие.

 

А) Действието е активно поведение. То представлява система от телодвижения, извършени въз основа на конкретно решение и под контрола на съзнанието. Те са насочени към постигането на опеделена цел и се осъществяват при определени условия на време, място, обстановка. Затова и проф. Ненов нарича действието психофизично единство между действие, съзнание и воля. При действието тялото на човека или отделни негови части преминават от състояние на относителен покой спрямо окръжаващата го действителност в състояние на движение.

Б) Бездействието пък е пропускане на определено действие, което е необходим елемент/условие за възникване, съществуване, изменение или прекратяване на определена обществена връзка. Без това действие връзката не може да се осъществи така, както е в интерес на обществото. То също е съзнателно и целенасочено.

! Действието и бездействието са посочени в закона като най-простите форми на деянието, като поведение минимум, което може да променя отрицателно действителността. Поради това няма пречка някои престъпления да се осъществяват чрез съчетание от двете основни форми на деянието, в комбинация от действие и бездействие.

Пример: Придобиване и държане на огнестрелно оръжие: придобиването е действие, а държанието е въздържане от предаване на съответните органи,т.е. бездействие.

2) Обществената опасност на деянието

 

> Обществената опасност е основно, обективно, неюридическо и определящо качество на деянието, характеризиращо го от гледна точка на неговото отрицателно въздействие върху съществуващите обществени отношения. Кога деянието е общественоопасно е посочено в чл. 10 НК: „общественоопасно е деянието, което застрашава или уврежда личността, правата на гражданите, собствеността, установения с Конституцията правов ред в Република България или други интереси, защитени от правото.”

Обществената опасност на престъплението се проявява в две основни форми:

 

А) Увреждане на обекта – по-тежката от тях, при която обществените отношения се променят отрицателно, преценено от гледна точка интересите на обществото или на отделни правни субекти.

Б) Застрашаване на обекта – представлява създаване на опасност за увреждане на обекта, без увреждането да е настъпило (Пример: опит за убийство и убийство: при убийството е причинена смърт, а при опита само е застрашен живота, без да е засегнат.)

3) Противоправност на деянието

 противоправността на деянието също е обективно, но вече юридическо качество на деянието. То отразява противоречието на деянието с установена правна забрана за неговото осъществяване.

 За НП е от значение т.нар. наказателна противоправност. Тя е едно противоречие на дадено деяние с установена в закона забрана за извършване на определен вид деяния, за чието престъпване или несъблюдаване е предвидено наказание. Т.е. когато запретът е установен от закон за неговото пристъпване е предвидено наказание, говорим за наказателна

противоправност/ Когато говорим за противоправност в НП, имаме пр.наказателна противоправност.

4) Наказуемост на деянието

 

Тя е последното обективно, но също така юридическо качество на престъпното деяние. Деянието е наказуемо, когато е предвидено наказание за лицата, които не спазят запрета за неговото осъществяване и го извършат. Наказуемостта отразява подводимостта на деянието под определено наказание. По нашето право наказуемостта се установява само със закон.

3.2. Субективният елемент на престъплението – Вината

 Субективният елемент на престъплението е виновността на деянието или както още го наричаме – вината.

 Вината според наказателното право е конкретното субективно или психично отношение на дееца към общественоопасния характер на деянието и към предизвиканите от него общественоопасни последици (от деянието), като това психично отношение винаги е укоримо от гледна точка на господстващия морал в обществото и може да се изрази в умисъл или непредпазливост.

 

 Основни особености на вината:

 

1) Вината е елемент на конректно деяние. Без деяние не може да има вина. Няма съвременна наказателноправна система, която да въздига в престъпление голите престъпни помисли (както е било по времето на инквизицията).

2) Вината е един реално съществуващ факт в съзнанието на дееца, защото се касае за реално, действително протекли психични процеси. /Тя е субективен елемент на деянието, но има обективен характер по отношение на правоприлагащите органи, защото е нещо, което е протекло извън или независимо от съзнанието на самия правоприлагащ орган./

3) Вината се свежда само до съдържанието на умисъла или на непредпазливостта. Тя не включва другите възможни психични изживявания като мотиви, намерения, емоции… /те са част от субективната страна на престъплението въобще наред с вината/

4) Вината е обществено определена, защото е психично отношение на дееца към определена част от обществената действителност. Като такова тя е укорима от гледна точка интересите на обществото. Тя винаги е предмет на отрицателна оценка от негова страна.

 Формите на вината са очертани в чл. 11 НК. Основните форми на вината са умисълът и непредпазливостта, съответно определени в разпоредбите на чл. 11, ал.2 и 3 НК

 

Обект и предмет на престъплението

Обществените отношения като обект на престъплението. Общ, родов и непосредствен обект на престъплението. Предмет на престъплението. Отношение между предмета и обекта на престъплението. Предмет и средство на престъплението.

 За изясняването на понятието за престъплението трябва да се отговори на въпроса върху кои елементи на обществената действителност то въздейства отрицателно. Това е материята относно обекта и предмета на престъплението.

 За да изясним този въпрос, сме улеснени от закона.

o В чл. 1, ал.1 НК е посочен обекта на защита от НК. Той е „…”.

o В чл. 10 НК още по-подробно, но вече като обект на въздействие, е развита тази материя при определяне на обществената опасност; престъплението е”…”

 

 Това, което е посочено като обект на защита в чл. 1 НК, в чл. 10 вече се разглежда и като обект на посегателство. Иначе не би могло и да бъде, защото ако законът защитава едни елементи на действителността, а престъплението засяга отрицателно нещо друго ще се получи разминаване между обект на защита и обект на посегателство.

 От цитираните разпоредби следва, че престъплението засяга отрицателно различни по характер и значимост обществени отношения.

 

  1. Обществените отношения като обект на престъпление

 По съвременното НП обект на престъплението са обществените отношения с базисен или надстроечен характер.

 Обществените отношения, като обект на престъплението, представляват една система от връзки между членовете на обществото. Те се проявяват чрез общетвената дейност на неговите членове и престъплението уврежда или застрашава самите отношения, самите връзки между членовете на обществото.

 Затова, обекта на престъплението трябва да се обърнем внимание на основните структурни елементи на обществените отношения.

 

Структурни елементи на общественото отношение:

1) Правните субекти, които участват в съответните отношения: ФЛ, ЮЛ, общините, държавата

2) Предметът на отношението. Това е онзи негов материален или духовен елемент, по повод на който възниква правоотношението(ПО на собственост възниква м/у хората по отн. на вещ)

3) Връзката, която възниква между участниците в общественото отношение. Тя по същество представлява съвкупност от различни връзки между участниците. Доколкото обектът на престъпление е правоотношение, то връзката между участниците се свежда до съвкупността от правата и задълженията на участниците в отношението.

4) Поведението на участниците в общественото отношение , защото чрез него се осъществяват правата и се изпълняват задълженията на субектите на отношението.

Определение за обект на престъплението: системата от необходими, вътрешно свързани помежду си и детерминирани правни връзки между членовете на обществото, които възникват по повод на определена материална или духовна ценност, чието съдържание е съвкупността от правата и задълженията на участниците в отношенията и които се осъществяват посредством поведнието на тези участници.

 

  1. Видове обекти на престъплението – общ, родов и непосредствен, конкретен

 

Престъпленията засягат съществуващата към момента на тяхното извършване система от обществени отношения като цяло, но това става чрез въздействие върху отделни видове обществени отношения, а всяко конкретно престъпление засяга отделно конкретно отношение или група отношения. Затова от гледна точка на наказателното право различаваме четири вида обекти на престъпно посегателство:

  1. Общ обект на престъплението

Общ обект на престъплението е цялата съвкупност от обществени отношения, които съществуват към момента на извършване на престъплението. (Иначе казано това е общото понятие за обект на престъплението.) Поради всеобщата връзка между всички тези отношения всички се засягат в една или друга степен, пряко или косвено, именно като съвкупност, когато част от тях бъде засегната.

Пример: 1) причиняването на смърт някому уврежда не само обществените отношения, които осигуряват неприкосновеността на човешкия живот, но и всички правоотношения, в които участва пострадалият (семейни, трудови, граждански, административни, финансови и пр.), защото поради смъртта става невъзможно жертвата да участва в тях.

2) Имаме едно нарушаване на правилата за движение, което е довело до причина за средна телесна повреда –първо са засегнати са обществените отношения, които осигуряват безопасността на движение; увредено е здравето на един човек  той става непълноценен  това засяга неговия работодател; засяга обществените отношения, свързани със здравеопазването.

  1. Родов (групов) обект на престъплението

Групов или родов обект на престъплението са група от обществени отношения, обособени по даден родов признак или по няколко такива признака, които се засягат от даден вид престъпни посегателства. Касае се за група от обществени отношения, които са защитени от определена група наказателноправни норми от Особената част на НК.

 Родов – защото са обособени по родов признак; Групов – защото става дума за група от обществени отношения;

 Такива са повечето от престъпленията от Особената част. Например всички престъпления от Глава пета от Особената част засягат обществените отношения, които в съвкупност осигуряват нормалното упражняване на правото на собственост. А засягането на условнията за нормално упражняване правото на собственост е родовият признак на посочените обществени отношения.

 Значението на груповите обекти: различните видове групови обекти на посегателство са в основата на групирането на нормите по глави в Особената част.

 

С изключение на Глава 11, за които сякаш няма общ групов обект и само те са обособени въз основа на друг признак

  1. Непосредствен обект на престъплението – с това понятие се обозначава вид обществени отношения, които се засягат с даден, конкретен вид престъпления.

Пример: ПО на собственост е непосредствен обект на престъплението унищожаване и повреждане на чужда вещ по чл. 216 НК; Друг пример – убийството винаги засяга вид обществени отношения, свързани с осигуряване непрекосновеността на човешкия живот.

 В главите на Особената част съставите на престъпленията са групирани по раздели на основата най-вече на непосредствения обект. (уч)

 

  1. Конкретен обект на престъплението – наричаме тези конкретни обществени отношения, които конкретно извършеното престъпление засяга. (не става въпрос за личност въобще, а за индивидите Х,У, Z.)
  2. Отношение между отделните видове обекти:

Общият обект включва съвкупността от всички видове обществени отношения, съществуващи в дадена държава  НП осигурява универсална закрила на обществото срещу престъпни посегателство. Ето защо

– Груповият обект на даден вид престъпления винаги се явява част от общия обект, т.е. всички групови обекти на посегателство в съвкупност образуват общия обект

– Непосредственият обект е част от груповия, т.е. груповият обект включва съвкупността от непосредствените обекти на отделните видове престъпни деяния.

Конкретният обект е част от непосредствения  всяко следващо е по-тясно.

 

  1. Значение на обекта на престъплението – освен за структурата на Особената част на НК обектът на престъпление има и по-конкретни проявления:

1) Определя съдържанието, формата и структурата на даден вид престъпление. /пр. кражбата като вид престъпление е твърде различна от посегателствата срещу неприкосновеността на личността/

2) Характерът на обекта определя и системата на деянията, които го засягат по престъпен начин.

3) Същността на обекта определя и формата на неговото засягане, т.е. характера на общественоопасните последици, които законът обявява за престъпен резултат. /кражбата например лишава владелеца на една движима вещ от фактическата власт върху нея, докато при унищожаване на вещта тя става негодна за използване по предназначение или въобще престава да съществува/

4) Обществената значимост на даден вид отношения определя и равнищата на и средствата за тяхната наказателноправна защита, защото тя ще зависи от значимостта на съответния вид отношения;

 

III. Предмет и средство на престъплението

 

  1. Предмет на престъплението – трябва да се отличава от обекта!

 Предметът на престъплението е отделен елемент на общественото отношение, което е непосредствен обект на престъплението, или материална предпоставка за съществуването на този обект, върху които субектът въздейства пряко и непосредствено и по този начин засяга цялото обществено отношение (уврежда самия обект)  Още дефиницията сочи, че обектът и предметът на престъплението са различни категории.

 Разновидности:

1) Предметът е елемент от общественото отношение, което престъплението засяга – най-често предмет ще е една от страните; (така във всички престъпления против личността предмет ще е човека, върху който се въздейства > човекът е елементът, върху който въздейства дееца, като му удря шамар).

2) Предметът не е елемент от отношението, но без него не може – в случая предметът на престъплението е материален израз, материална предпоставка за съществуването на обекта на престъплението. (Така е например при престъпленията против собствеността-кражба, защото правоотношенията на собственост възникват между правните субекти по повод вещите, върху които деецът въздейства пряко и непосредствено – те са предмет.)

 

Отношение между обекта и предмета на престъплението

o В първия случай предметът е част от отношението;

o В другия случай предметът е предпоставка за съществуването на обекта, материален израз на обекта на посегателство.;

  1. Средство на престъплението

 Средство на престъплението е понятие, различно от обект и предмет. Разликата между режима на средството и предмета е уредена в чл. 53, ал. 1 НК.

 

Чл. 53. НК (1) Независимо от наказателната отговорност отнемат се в полза на държавата:

а) вещите, които принадлежат на виновния и са били предназначени или са послужили за извършване на умишлено престъпление;

б) вещите, които принадлежат на виновния и са били предмет на умишлено престъпление – в случаите, изрично предвидени в особената част на този кодекс.

 По смисъла на чл. 53, ал. 1, б. „а” НК средство или оръдие на престъплението е вещ, която е била предназначена или е послужила за извършване на престъплението. /такива са оръжието при убийството и пр./

 Понеже средството и предмета на престъпление са различни неща, разпоредбата на чл. 53 НК предвижда различен наказателноправен режим за тях.

o Общото между режима на средството и предмета е, че наказателноправно значение има собствеността върху предмета/средството. Средството винаги се отнема в полза на държавата, докато предмета само, когато това е изрично предвидено в Особената част на закона.

Средството е вещ, която е нещо външно на общественото отношение, докато без предмет на престъплението обект не може да има !!!! Обектът на общо основание може да си съществува и без средството на престъплението.

 Трябва да се отбележи, че една и съща вещ понякога може да е предмет на едно престъпение и средство на друго престъпление, извършени от едно и също лице. (Например едно огнестрелно оръжие може да бъде притежавано противозаконно и тогава е предмет на престъпление, а когато се използва за убийством то ще бъде и средство на последното.)

 

 Престъплението като деяние

Престъплението – деяние с определени свойства. Понятие за деяние, обща характеристика и елементи. Форми на деянието, същност на действието и на бездействието. Изпълнително деяние.

  1. Престъплението –деяние с определени свойства

 Исторически всички български закони са определяли престъплението като деяние.

 Легалното определение за престъплението по чл. 9, ал. 1 НК го описва като общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо. Ако тълкуваме граматически тази дефиниция установяваме, че терминът деяние е съществително, а термините общественоопасно, наказуемо, виновно са прилагателни, които се отнасят до съществителното деяние в неговите две основни форми (действие или бездействие). Функцията на прилагателното в изречението е именно да посочи особеностите на съществителното.

 Езиковото тълкуване на легалното определение за престъпление води до един Много съществен и основополагащ извод: престъплението е деяние с определени свойства! (трябва да се знае какво е деяние, защото ако не знаеш какво е деяние  не знаеш какво е престъпление  двойка)

 

  1. Понятие за деяние

 

NB !!! – материята относно деянието е материя, на която Стойнов особено много държи за изпита! Тя е основна материя за НП. Трябва да се знае абсолютно в детайли. !!!

 Деянието е основна форма на човешкото поведение, негов градивен елемент. Като основна категория на психологията то се разглежда по-подробно от тази наука. Поради това и в наказателноправната доктрина се ползват знанията за деянието като основен елемент на човешкото поведение, които ни дава психологията.

 Съгласно общотеоретичната класификация на юридическите факти, деянията следва да се причислят към юридическите постъпки – това , което вършат хората. Явления като раждане, смърт, земетресения и пр. са събития, но в преобладаващата им част юридическтие факти в НП са юридически постъпки.

2.1. Определение за деяние

 

Деянието е „съзнателен, целенасочен волев акт, предизвикан от определена потребност и проявен външно в действие или бездействие при определени условия на време, място и обстановка”!!! – от лекции.

 Това определение отразява всички основни особености (белези) на деянието и ако отсъства някоя от тях, значи сме изправени пред явление, което не е деяние!

 

Учебник – деянието може да бъде определено като съзнателен волев акт, предизвикан от определена потребност и проявен външно в действие или бездействие при определени условия на време, място и обстановка, който се осъществява с цел да бъде приспособена съществуващата действителност към нуждите на дееца, на трето лице ли на обществото като цяло. (определението от лекции е базовото, а това тук го допълва, като казва каква може да е целта на деянието).

 

2.2. Основни особености на деянието

2.2.1. Съзнателен акт – то се осъществява в резултат на определена психична дейност, която предхожда външното проявление и която е в основата на едно взето решение (за неговото извършване).

2.2.2. Целенасочен акт – защото чрез него човек се стреми да постигне определено изменение на съществуващата действителност и именно това изменение на действителността е целта на деянието.

2.2.3. Волев акт – протича под контрола на съзнанието на индивида и се осъществява въз основа на познанието, което деецът има за свойството и значението на осъществяваното поведение. Чрез него се проявява човешката способност за избор на поведение и неговото съзнателно насочване към постигане на определена цел. Деянието е израз на способността на човешката психика да си наложи извършването на или въздържането от определено поведение

2.2.4. Предизвикано от определена потребност – потребността е осъзнатата необходимост от изменение на съществуващата действителност с цел тя да бъде приспособена към нуждите на самия деец, на някакъв друг правен субект или на обществото като цяло. Именно тази потребност предизвиква вземането на решението, а по-късно и неговото изпълнение.

2.2.5. Външно проявен акт – необходимо е реално да бъде осъществено действието или бездействието като основни форми на деянието,тъй като само чрез външното проявление човешкото поведение става част от действителността.

2.2.6. Акт, осъществен при определени условия на време, място и обстановка. Тази негова особеност отразява връзката му с останалите елементи от действителността, изменението на която е смисълът на деянието.

 

/това, което изяснихме до тук , е психологическото понятие, което ни е необходимо/

 Деяние ще е налице само когато са налице всичи посочени особености в съвкупност. Ако някоя отстъства ще бъдем изправени пред явление, което не е деяние, което означава, че не може да бъде и престъпление. Не са деяния рефлекторните прояви и телесните движения, причинени от действието на външни сили.

 

NB! Трябва да разграничаваме основните особености на деянието като психологическа категория от престъпното деяние. Престъпното деяние е вид деяние, кoeто съдържа всички основни особености на деянието, но и има в допълнение някои други.

2.3. Механизъм на деянието – той също е част от психологичната теория на материята.

 

Началото на механизма на деянието се поставя с възникването на необходимост от някакво изменение на действителността. Когато тази необходимост бъде осъзната от индивида, възниква потребността от изменение на действителност. Стремежът към задоволяване на тази потребност води до поставяне на целта, равнозначна на желанието на индивида да измени така действителността, че потребността да се задоволи. След това следва процес на мотивация, т.е. формиране на мотивите за осъществяване на определено поведение, чрез което да се осъществи промяната. Мотивацията води до вземане на решение за осъществяване на определено поведение, което пък е последвано от неговото планиране (набелязване на начините, средствата и методите за постигане на целта).Накрая следва външата физическа проява на деянието, фактическото въздействие върху набелязания обект от действителността, неговото евентуално изменение, с което набелязаната цел може да бъде постигната или не.

 Тази външна проява нормално се осъществява под контрола на на съзнанието и се ръководи от волята на човека. Поради това именно се казва, че деянието е единство между вътрешната (психичната) и външата (физическата) проява на поведението.

 Изменението на действителността цели да я промени и да я приспособи към нуждите на индивида, на други правни субекти или на обществото като цяло. Това приспособяване на действителността може да стане само чрез промяна в съвкупността от съществуващите обществени отношения. Ето защо човешкото поведение цели именно тази промяна.

 

  1. Равнища на поведение и тяхното наказателнопрано значение

3.1. Телодвижението,което се контролира от човешкото съзнание е първото и най-елементарно равнище на провявление на поведение. Телодвижението по същество е преминаване на тялото или на част от тялото от състояние на относителен покой спрямо окръжаващата го действителност в състояние на движение. Отделното телодвижение, макар и осъществено под контрола на съзнанието, не може да има самостоятелно наказателноправно значение и това се обяснява от факта, че практически то не може да промени съществено действителността (нито положително, нито отрицателно). НП значение може да има само ако е част от действие, съставляващо изпълнително деяние на даден вид престъпление. /Хващането на дръжката на нож безспорно е изменение в действителността, но това само по себе си не може да задоволи човешка потребност, ако ножът не се използва по предназначение/

3.2. Деяние– следващото по-висше равнище на човешко поведение, е деянието, което може да се прояви като действие, като бездействие или като съчетание от двете негови основни форми. Действията и бездействията са елементите, от които се изгражда поведението на човека и които съдържат всички обективни и субективни свойства на това поведение. Те са единство на външната форма и вътрешното съдържание (цел, мотив и т.н.)

3.2.1. Действието е система от телодвижения, а система от телодвижения ще имаме, когато всички те са осъществени въз основа на едно решение и са насочени към постигането на една и съща цел.

3.2.2. Бездействието пък е съзнателно пропускане на определено действие и то също може да доведе до промяна на действителността и тази промяна ще се дължи на това, че няма да бъде променено обективното развитие на действителността.

 

 За разлика от обикновеното телодвижение действието и бездействието са форми на поведение, които съществено могат да променят действителността. Поради това и те могат да имат най-съществено наказателноправно значение. Не случайно в чл. 9, ал.1 те са изрично посочени като основни форми на деянието.

3.3. Операцията е следващото /трето/ равнище, на което може да се прояви поведението. Тя се състои от поредица от действия или от съчетание на действия и бездействия, които съставляват единен комплекс и са насочени към решаване на определена по-сложна задача.

o Това, което обединява отделните елементи на операцията (действия и бездействия) е целта, която индидивидът преследва. Но те могат да бъдат осъществявани както въз основа на едно единствено предходно решение, така и въз основа на няколко отделни решения, взети последователно (преди осъществяване на всяко едно действие). Но, за да имаме операция, трябва преследваната от тях цел да е една и съща.

o За НП операцията има ограничено значение, защото отделните прояви, които съставляват операцията обикновено са въздигнати в престъпления, ако са общественоопасни в съответната степен.

o Но операцията може да се преценява и от гледна точка на приложението на такива институти на НП като приготовлението, опита, съвкупностите от престъпления, продължаваното и продълженото престъпление и пр.

3.4. Дейността – най-висшето равнище на поведението. Дейността е съвкупност от действия и операции, насочени към единна цел. Тя може да се преценява от гледна точка на съдебното минало на дееца и е от значение за някои форми на усложнена престъпна дейност, както и за приложение на институтите на рецидива, условното осъждане и реабилитацията.

 

 Законът обявява за основни форми на деянието действието и бездействието, защото именно те са градивните елементи на човешкото поведение. Същевременно именно чрез тях е възможно съществено изменение на действителността, включително и нейното престъпно изменение.

  1. Действието като форма на деянието

Действието е система от телодвижения, извършени въз основа на конкретно решение и под контрола на съзнанието, които са насочени към постигането на определена цел и се осъществяват при определени условия на време, място и обстановка. Затова проф. Ненов нарича действието психофизично единство между движение, съзнание и воля.

 Особености на действието като форма на деянието: понеже действието е форма на деянието, то естествено се характеризира със същите основни особености, които вече бяха разгледани. Тук те трябва да бъдат само конкретизирани като особености на тази форма на деянието.

o Действието е система от телодвижения. За да бъдат обединени в единна система, телодвиженията трябва да са обединени от едно общо решение, въз основа на което се осъществяват и да са подчинени на една и съща обща цел. Решението и целта са вътрешните, психичните елементи, които обединяват в система всички телодвижения, съставляващи действието.

o Действието е формата на деяние, чрез която се осъществяват повечето престъпления, уредени в Особената част. Това положение е свързано с факта, че НП забранява по начало да се предизвикват негативни изменения в действителността, а последните могат да бъдат причинени най-често с действие като активна форма на поведение. При това съществуват престъпления, които могат да се извършват само чрез действие – кражба, грабеж, полови престъпления.

  1. Бездействието като форма на деянието

Бездействието е пропускане на определено действие, което е необходимо за възникването, съществуването, изменението или прекратяването на определена обществена връзка.

o От чисто психологична точка, ако не бъде предприето едно действие една определена обществена връзка няма да възникне.

o В други случаи тя съществува, но за да бъде променена трябва да се извърши определено действие, иначе няма да се промени.

o Прекратяване на обществена връзка също може да е необходимо действие.

 В тези случаи (да възникне, да се промени, да бъде прекратена обществена връзка) правото задължава определени категории субекти да предприемат определено действие и бездействието е именно пропускане на определено действие, което субектът е правно задължен да извърши. Накърняването на обществените отношения става именно, защото не е предприето съответното действие.

 Макар в Особената част на НК бездействието да е предвидено в значително по-малък брой състави като форма на престъпно деяние в сравнение с действието /защото е пасивно поведение/, се откриват немалко престъпления на чисто бездействие като неплащането на издръжка; незаявяване на неплатежоспособност на търговец; лъжесвидетелстване чрез затаяване на истината;

 

  1. Съчетание на действие и бездействие

 То също е от значение за НП, защото понякога без съчетание на действие и бездействие не може да се стигне до накърняване на определени обществени отношения. Така е при някои от формите на злепоставяне напр. (чрез действието създава опасността, а чрез бездействие тази опасност съществува дълго време); престъпление по чл. 208, ал,. 1 НК (октриване на съкровище и несъобщаване а това на властта в продължение на две седмици)

 Действие или бездействие – Възможно е и тук таме има състави на престъпления, които се осъществяват било чрез действие, било чрез бездействие, защото и при двете форми на деянието може да се стигне до едни и същи отрицателни последици (пр. Лъжесвидетелството може да се осъществи чрез казване на неистина, но и чрез премълчаване на нещо, скриване на истината); палеж;

  1. Изпълнително деяние

 С термина „изпълнително деяние” се обозначава пълното и точно описание на фактическите признаци, които конкретното извършено деяние трябва да съдържа, за да е осъществено съответното престъпление.

 Иначе казано под „изпълнително деяние” рабираме само външно проявените признаци на деянието, но не и неговата субективна страна или психично съдържание. (Изпълнителното деяние е термин обозначаващ само външното проявление на деянието. Вътрешните психични изживявани в състава на престъплението се изразяват чрез т.нар. субективна страна на престъплението)

 Ако вземем като пример кражбата, нейното изпълнително деяние се изразява само в „отнемане” на вещта, като прекият умисъл и присвоителното намерение на дееца се отнасят до субективната страна на престъплението.

 

  1. Общественоопасните последици

Понятие за общественоопасни последици (престъпен резултат), обективни особености, формален белег. Видове общественоопасни последици. Видове престъпления в зависимост от визираните в закона общественоопасни последици – резултатни (на поставяне в опасност и увреждащи) и формални.

  1. Понятие за общественоопасни последици

 

1.1. Определение: ООП са обективните отрицателни изменения в същестуващата действителност, които извършеното престъпно деяние причинява и които са предвидени в състава на съответното престъпление.

 Това определение се характеризира с обективни (материални) особености и с формален белег.

 

1.2. Обективни (материални) особености

1) ООП са изменения в действителността. Това е така, защото

  1. първо самото деяние е нов елемент от действителността и така я изменя.
  2. На второ място деянието се осъществява, за да се промени друг елемент на действителността, което представлява друго изменение.

2) ООП имат обективен характер, тъй като те стоят вън от съзнанието на дееца и на правоприлагащия орган. Поради това, разглеждайки понятието за общественоопасни последици, не ни интересуват психичните преживявания на дееца.

3) ООП винаги са отрицателни изменения в съществуващата действителност. Общественоопасният характер на престъплението е непосредствено обусловен от тези изменения. (Тези изменения засягат отрицателно правата и интересите на отделни правни субекти, на групи субекти или на обществото като цяло.)

4) ООП са изменения в действителността, предизвикани от деянието. Те са пряко и непосредствено следствие от осъщественото деяние и без него те не биха настъпили.

1.3. Формален белег на понятието за ООП

 Формалният белег на понятието за ООП е, че те са предвидени и изрично посочени в състава на престъплението. Те са елементи от обективната страна на състава на престъплението (причини другиму смърт). Тъй като трябва да са предидени в състава на престъплението ги наричаме още и съставомерни последици.

 Само съчетанието на материалните и на формалния белег на ООП води до това, че имаме ООП. (ПОНЯТИЕТО ЗА ООП ТРЯБВА ДА СЕ ЗНАЕ!!!!!!!!!!!!!! – ИНАЧЕ КЪСА.)

1.4. Отношение между термина „общественоопасни последици” и други близки термини от НК

 В Общата част на НК срещаме и термините „вредни последици”, „отрицателни последици”, „престъпни последици”, „престъпен резултат”, „вреди, причинени с престъплението”, а Особената част срещаме термините „вреди” и „щети”.

 Изразите „общественоопасни последици”, „престъпен резултат”, „престъпни последици” и „вредни последици” са синоними – използват се в закона с едно и също значение. Те имат по-общо значение и отразяват всички видове отрицателни изменения на действителността – това са различните форми на увреждане на обекта или неговото поставяне в опасност.

 Термините „вреда” или „вреди” имат по-тясно значение и се използват, за да се посочи, че престъплението е причинило реално увреждане на обекта, като то може да бъде всяко отрицателно изменение на обекта. (Терминът „вреди” касае само за увреждане, но не и за застрашаване на обекта.)

 Терминът „щета” има най-тясно значение, защото се използва само тогава, когато се касае за предизвикване намаление в съществуващите активи на едно имущество, без да включва евентуалните пропуснати ползи (от гражданскоправна гледна точка имуществото се състои от активи – права, и пасиви- задължения и намаляването на имуществените права /активи/, наричаме щети.)

  1. Видове общественоопасни последици

 Основното деление на общественоопасните последици се извършва на базата на чл. 10 НК, където е казано, че „…”. Следователно общественоопасните последици могат да бъдат два основни вида:

o застрашаване обекта на посегателство или

o увреждане обекта на посегателство;

 Хронологически застрашаването винаги предхожда увреждането, защото макар и за един кратък миг увреждането се предхожда от поставяне в опасност на съответните обществени отношения.

2.1. Увреждане на обекта

 Увреждане на обществените отношения, най-общо казано, ще имаме две основни хипотези: когато са засегнати отрицателно самите те или условията за тяхното нормално съществуване (две основни форми на увреждането)

2.1.1. Отрицателно засягане на самите обществени отношения – може да се прояви в няколко основни форми:

1) Прекратяване на съществуващие обществени отношения: така е например при убийството; при унищожаването на една чужда вещ – прекратяват се отношенията на собственост;

2) Отрицателно изменение на съществуващи обществени отношения без те да бъдат прекратени – пр. при увреждането на една чужда вещ, тъй като това променя характера на правоотношенията на собственост

3) Възникване на обществени отношения, които са вредни за обществото – както е например заживяване на съпружески начала с лице, ненавършило брачна възраст-191 НК

4) Неизпълнение на задължения – неплащане на издръжка по чл. 183 НК или при неизпълнение на съдебно решение относно упражняване на родителски права по чл. 182, (2)

2.1.2. Отрицателно изменение на условията за нормално съществуване на обществените отношения. Така е например при повечето от престъпленията против собствеността, които засягат възможността за упражняване правото на собственост, без да накърняват самото правоотношение – кражба на крава.

2.2. Застрашаване на обекта

 Застрашаването на обществените отношение се свежда до създаване на реална опасност от тяхното увреждане, но без да е настъпило самото увреждане.

 За да е необходимо таква опасност да бъде престъпен резултат е необхоимо още тя да е посочена в състава на съответното престъпление: злепоставяне по чл. 136 НК; оставяне без надзор на подрастващите по чл. 182, ал. 1 НК)

 

2.3. Комбинация между увреждане и застрашаване

 Увреждането и застрашаването са основните форми на проявление на общественоопасните последици, но между тях може да съществува и комбинация – т.е. едно деяние може да застрашва и същевременно да уврежда нещо. Тук разграничаваме две хипотези:

2.3.1. Застрашаване и увреждане на едни и същи обществени отношения

Когато деецът със своето поведение първо е поставил в опасност, а след това е причинил и увреждане на едни и същи обществени отношения. В тези случаи увреждането ще погълне застрашаването като по-тежката форма на престъплен резултат.( приготовленеито и опитът ще бъдат погълнати от довършеното престъпление)

 Тази хипотеза може да се изрази така: Дение  застрашава О1  увреждане 01

 

2.3.2. Застрашаване на едни обществени отношения и увреждане на други с едно деяние

 Тази хипотеза може да се изрази така. Обект 2  Деяние  Обект 1. Във връзка с тази хипотеза срещаме няколко възможни решения

 

А) Когато хипотезата е типична, законодателят обикновено го отчита по два начина – като създава квалифиран състав на престъпленеи или състав на сложно престъпление (грабеж)

Б) В останалите случаи, когато са застрашени или увредени разнородни обществени отношения, ще е налице съвкупност от престъпления и ще се наложат две или повече наказания.

  1. Видове престъпления в зависимост от визираните в закона общественоопасни последици – резултатни и формални (много важно разграничение!)

> на лекции сме казали „видове престъпления в зависимост от естеството на ООП”

 Общественоопасни са тези последици, които са изрично посочени в състава на престъплението.Но съществуват и такива престъпления, при които законът предвижда наказание само при осъществено деяние, като последното се явява единственото изменение в действителността.

 Критерий: в зависимост от това дали в състава на едно престъпление са очертани или не дадени престъпни последици извън деянието, престъпленията се делят на резултатни (реални, материални) и формални.

 

3.1. Резултатни престъпления

 Резултатни са тези престъпления, в чийто състав е посочен някакъв резултат като изменение на определени елементи от съществуващата действителност. При тях имаме най-малко две изменения: извършеното деяние и поне още едно предизвикано от него изменение в някой друг елемент от действителността.

 Критерий: В зависимост от характера на измененията в другия елемент от действителността резултатните престъпления се делят на застрашаващи и увреждащи;

3.1.1. Застрашаващи престъпления (наричат се още престъпления на поставяне в опасност) – това са тези,чийто съставомерен резултат е именно реално създадена опасност от увреждане на определени обществени отношения (Гл. 2, Раздел 3)

 

3.1.2. Увреждащи престъпления – те имат за съставомерни последици действително настъпили отрицателни, неблагоприяни изменения в обекта или условията за неговото нормално съществуване (смърт при убийство и пр)

3.2. Формални (или безрезултатни) престъпления

 формалното престъпление е такова, в чийто състав не е посочен някакъв резултат като изменение на определени елементи от съществуващата действителност.

 Формалното престъпление го наричаме формално, защото тук единственото изменение е самото деяние, поради което те се наричат още престъпления на просто извършване. Законът изисква само да е осъществено деянието и не се интересува от другите изменения в действителността

 На практиката такиав деяния винаги увреждат или застрашават някакви обществени отношения, поради което обществената опасност на самото деяние е достатъчно то да бъде криминализиран поради самият факт на осъществяването му.

 Примери: блудството по чл. 149, а. 1 НК; неплащането на издръжка; заживяване на съпружески начала с лице ненавършило брачна възраст, измяната по чл. 95 и пр.

 

 Формалните могат да се разделят на два подвида: прости и усложнени;

o Прости (обикновени) – характеризират се с това, че деецът осъществява само деянието и друго не е предвидено в закона. Достатъчно е да извърши самото действие и престъплението вече е двършено и окончателно осъществено. (действие с цел да възбуди полово деяние БЕЗ съвпкупление)

o Усложнени – наричаме ги така, защото самото деяние е усложнено. За усложненото формално престъпление е характерно, че настъпва някакъв резултат, но той е междинен по отношение на окончателното довършване на изпълнителното деяние. (задържане на заложници: изпълнителното деяние включва два акта: а) задържането на заложника, което е един междинен резултат – ограничава се възможносттаа да се предвижва в пространството; б) той трябва да постави и условието, при което ще освободи някого  след като се постави условието прест ще бъде довършено; / подправката на частен документ или на ценни книги по чл. 309 НК)

 

Причинна връзка между престъпното деяние и общественосните последици

 

Същност на отношението „причинност“ и неговото значение в наказателното право. Пряка и непосредствена и опосредена причинна връзка. Съпричиняването и неговото наказателноправно значение. Причинна връзка при действието и при бездействието.

  1. Същност на отношението „причинност” и неговото значение в НП.

 Между всички явления в природата и обществото, включително и съществува една сложна съвкупност от взаимни връзки. Явлението „причинност” отразява особена връзка между две явления, свързани с тяхното проявление в действителността.

 Човешкото поведение, погледнато от познавателна гледна точка, е явление. То се осъществява, за да се приспособи действителността към нечия потребност, т.е. да се промени.

 От гледна точка на съществуващата съвкупност от обществени отношения към момента на осъществяване на едно деяние изменението на действителността е равнозначно на промяна в съвкупността от обществените отношения и такава промяна може да бъде както положителна, така и отрицателна. Наказателното право се интресува почти изключително само от отрицателните изменения.

 

1.1. Причинната връзка винаги е елемент от обективната страна на престъплението

Причинната връзка винаги е елемент от обективната страна на престъплението. Това е така, защото всеобщата връзка между явленията в природата и обществото има обективен характер. Причинната връзка едно деяние и престъпните му последици, също има обективен характер.

 Обективният характер на причинната връзка между деянието и общественоопасните последици означава, че както деянието и резултатът, така и връзката между тях, се отнасят към обективната страна на престъплението

 

1.2. Понятие за причинна връзка

 Причинна връзка между две явления: е налице когато едното от тях, наречено причина, по необходимост и закономерно обуславя, поражда другото явление, наречено следствие, по такъв начин, че следствието не може да се прояви в действителността, ако не се е проявила причината.

 Пример: ако деянието е удар с тъп предмет и с определена сила (причина) върху стъклото на един прозорец, по необходимост и закономерно то ще предизвиква нарушаване целостта на стъклото (следствие).

 За явлението причинност е характерно , че следствието никога не може да бъде причина за своята причина.

 Тъй като всички явления в природата и обществото обективно се пораждат от някакво друго явление и от своя страна всяко явление поражда ново, отделното явление може да се разглежда едновременно като следствие на едно явление и причина за друго. Това важи и за всяко престъпно деяние, защото то е явление, породено от определена причина и пораждащо ООП.

 НП изследва причинната връзка само между деянието и престъпния резултат, който то поражда. Причините, които пораждат престъпността въобще, са обект на криминологията.

 

причинната връзка между изпълнителното деяние на едно престъпление и предвидените в неговия състав общественоопасни последици има, когато деянието по необходимост и закономерно поражда тези последици по такъв начин, че престъпният резултат не би настъпил, ако деянието не е осъществено. В тези случаи изпълнителното деяние е причина за настъпването на общественоопасните последици, които от своя страна са следствие от осъщественото изпълнително деяние.

1.3. Видове причини – пълна и специфична причина;

1.3.1. Пълна причина

 Пълната причина е съвкупност от всички обстоятелства, при наличието на които по необходимост и закономерно настъпва следствието.

 Пълната причина се установява само в по-прости случаи.

 

1.3.2. Специфична причина

 Специфичната причина е едно или няколко обстоятелства, които принадлежат към съвкупността от обстоятелства, образуващи пълната причина и които са особено характерни за нея. При това положение един или няколко елемента от пълната причина, които подлежат на установяване, могат да се разглеждат като причина за настъпването на следствието, доколкото тяхното отсъствие би довело до отсътвие на пълна причина, а от тук – и на следствие.

 

 Специфичната причина винаги е част от пълната, но отразява само най-съществената връзка между явленията. Останалите елементи от съвкупността се явяват само условия за действието на специфичната причина, довела до настъпване на следствието. (така специфичната причина за счупване на стъклото ще бъде нанесеният удар, а предметът с който това е станало, качествата на стъклото и пр. са само условия, при които е възможно да стане това)

 Извод: изпълнителното деяние е специфична причина за настъпването на престъпния резултат. А другите обстоятелства, при които деянието е осъществено, са съвкупност от условия, които заедно с изпълнителното деяние образуват пълната причина.

 Едно от достойнствата на тази теория за причинната връзка е, че когато изпълнителното деяние се възприеме като специфична причина, не се игнорира неговата връзка с останалите условия на време, място и обстановка, които също имат значение за настъпване на ООП. В това е различието с теорията за равноценността.

 Друго достойнство е, че единственият критерий за преценка на отношението между специфичната причина – изпълнителното деяние и нейното следствие – престъпният резултат, е тяхната обективна, необходима и закономерна връзка, а не вероятността за настъпване на общественоопасните последици и субективните възгледи на преценяващия. Тук пък е разликата от адекватните теории.

 

1.3.3. Видове причини в зависимост от материалните връзки между явленията

Материалнтие връзки между различните явления са обусловени, възникват и протичат под действието на обективните природни и обществени закони. Поради това, когато се преценява една причинна връзка, е необходимо да се отчита действието на природните (физични, химични, биологични) и на обществените причини.

 В едни случаи изпълнителното деяние променя действителността, като предизвиква пряко тези изменения, които законът обявявява за негови общественоопасни последици. (кражба, хулиганство, обида и пр.)

 Възможно е обаче изпълнителното деяние да предизвиква пряко проявлението на различни причини от материално естество, които от своя страна водят до настъпване на общественоопасните последици. В тези случаи се касае до причинен процес – е верига от причинно-следствени връзки, чието начало започва с деянието и които се подчиняват на обективните природни и обществени закони. А конкретните престъпни последици настъпват като следствие на цялостния процес.

 

(пр. запалването на едно имущество е изпълнителното деяние от престъплението палеж, но запалването  промени в материята – химичен процес, който от своя страна води до отделяне на топлина, което е физичен процес. Хим. и физ. процес водят до унищож. на вещта)

  1. Наказателноправна релевантност на причинната връзка

 

(пряка и непосредствена и опосредена причинна връзка)

Причинната връзка има значение за съставомерността на едно деяние само когато е пряка и непосредствена! Т.е. само когато престъпният резултат е обективно, закономерно, неизбежно следствие от изпълнителното деяние. Това е предпоставка от обективна страна за търсенето на наказателна отговорност на субекта на престъплението.

 

2.1. Кога ще имаме пряка и непосредствена причинна връзка между деяние и престъпен резултат? Кога деецът ще отговаря за крайния резултат?

  1. Деянието въздейства пряко върху обекта и така предизвиква отрицателните изменения в самия обект или в условията за неговото нормално съществуване (пр. формални престъпления; кражба) В случая деянието ще е съставомерна причина за настъпване на ООП.
  2. Изпълнителното деяние предизвиква верига от причинно-следствени връзки (причинен процес), всяка от които (връзка), взета сама за себе си, се проявява като обективна материална връзка, т.е. цялата верига от такива връзки се подчинява на действието на обективните природни или обществени закони и върху това проявление субектът не може да влияе.

2.2. Опосредена причинна връзка

Причинната връзка между деянието и престъпния резултат е опосредена, когато в определен момент от протичането на един причинен процес, предизвикан от деянието, се намесва поведението на трето лице или природно или обществено явление и когато върху тази намеса деецът предизвикал първоначалния проьес, не може да влияе със своето поведение.

 

(Пр. катастрофа, счупен крак, линейката го качва, катастрофира, оня умира  причинна връзка между смъртта и първата катастрофа има, Но поведението на дееца няма връзка с катастрофата на линейката).

При опосредената причинна връзка деецът не може да отговаря за крайния резултат! В случая наказателната отговорност трябва да се ограничи до ООП, които са пряко и непосредствен причинени от деянието.

 

  1. Причинна връзка при действието и бездействието – специфики

 

3.1. Причинната връзка при действието

Престъпното действие е активна форма на поведение, при която субектът въдейства върху непосредствения обект. Затова чрез действието деецът или пряко променя отрицателно обществените отношения (кражбата), или поставя началото на обективен причинен процес , който води до настъпването на резултата. Така общественоопасните последици се явяват пряко следствие от действието.

3.2. Причинна връзка при бездействието

За бездействието като форма на деянието е характерно, че то е отсъствие, пропускане на едно правно дължимо от дееца действие, което е необходимо за нормалното съществуване на определено обществено отношение.

 Причиняването на престъпен резултат чрез бездействие може да се осъществи в няколко типични хипотези.

  1. Дължимото действие може да е необходимо за предотвратявеането на възникването на причина. Ако се осъществи дължимото, причина няма да възникне и респ.няма да имаме следствие, т.е. престъпен резултат. (примерно обезопасяване на едно строително скеле).
    2. Дължимото действие е необходимо, за да се прекъсне определен причинен процес. Този процес може да е предизвикан от природни или обществени явления, или дори от поведението на трето лице. /някой падне от необезопасеното скеле, нараняването предизвиква необходимост от лечение, а лекарите трябва да прекъснат причинния процес като го лекуват/
    3. Действието е необходимо за нормалното съществуване на вече възникнали обществени отношения. Без него ще се наруши ОО така, че ще се стигне до пряко предизвикване на отрицателни изменения в обекта /грижите, които дължи майката на пеленачето; плащането на издръжка/4. Особени хипотези на наказателноправнорелевантна причинна връзка.

4.1. Едно деяние причинява два или повече резултата

> В тези случаи деянието засяга отрицателно различни обекти, като е възможно зассягането на двата обекта да стане последователно (грабежа) или едновременно. Касае се до състави на сложни престъпления или идеална съвкупност от престъпления.

4.2. Един резултат е причинен от две или повече деяния на едно и също лице

> Най-чество в тези случаи се касае за т.нар. продължавано престъпнение.

4.3. Съпричиняване на резултата от деянията на две или повече лца

> в тези случаи поведение на всяко едно от лицата стои в причинна връзка с настъпилия резултат, а последният не би настъпил, ако не бъде осъществено което и да е от деянията. Тази хипотеза може да се прояви в четири типични форми на съпричиняване.

А) Първата форма на съпричиняване е налице, когато деянието на всяко едно от лицата е част от специфичната причина за настъпването на резултата така, че отсъстието на което и да е от тях би довело до неговото ненастъпване (примерно: кражбата на тежка вещ, която две лица изнасят заедно от помещението)

Б) Когато деянието на всяко едно от лицата причинява част от един общ престъпен резултат. Тогава всяко от тях е специфична причина за настъпване на част от визираните в състава общественоопасни последици.(кражбата на греди е осъществена, като всеки един от съизвършителите изнася от склада част от тях)

В) Когато деянието на едното лице е предпоставка и условие за осъществяване на деянието на второто лице, като така се стига до престъпния резултат.

(пр. единият неутрализира охраната, а другият отрадва вещите)

За да се приключи с причинната връзка, трябва да се каже какви са начините за отразяване на причинната връзка в състава на престъпленията в закона:

1) Посочване на деянието като причина за настъпване на ооп (деянието въвеждане в заблуждение е посочено като причина за имотната вреда);

2) Посочване на престъпния резултат като следствие на деянието – имаме състав на грабеж, придружена с лека илои тежка телесна последа от коит ое настъпила смърт;

3) Чрез формулиране на останлите обективни признаци от състава на престъплението – използвания начин и т.н.

 

Състав на престъплението

Понятие. Отношение между общото понятие за престъплението и състав на престъплението. Видове признаци на състава на престъплението. Видове състави и отношението между тях. Съставомерност на деянието.

  1. Понятие за състав на престъплението

 Според проф. Ив. Ненов с термина „състав на престъплението” се означава „тази съвкупност от признаци, посредством които нормите на особената част на наказателното право очертават отделните видове престъпления”.

 Понятията „състав на престъплението” и „диспозиция” на нормите на Особената част са близки, но не тъждествени, тъй като една диспозиция може и често съдържа два или повече състава (на дадения вид престъпление)

  1. Отношение между общото понятие за престъплението и състав на престъпление

 Общото понятие за престъплението формулира неговите основни белези, характерни за всички видове престъпни деяния.

Съставът на престъплението винаги е производен от понятието за престъпление, защото конкретизира особеностите на даден вид престъпление съобразно с посочените в чл.9, ал. 1 НК общи признаци.

 Поради това следва да приемем, че общото понятие за престъплението е родово понятие, отразяващо родовите белези на това явление, докато съставът на престъплението очертава даден вид престъпления.

  1. Видове признаци на състава на престъплението

 Съставът на престъплението е съвкупност от признаци. Признаците са „определености на различните страни на даден вид общественоопасни деяния”.

 Критерий: в зависимост от това кои страни на престъплението се посочват с даден вид признаци различаваме четири вида признаци на престъпните състави: относно особеностите на обекта на посегателство, относно обективната страна на престъплението, относно субекта, относно субективната страна.

 Основни и допълнителни признаци: Признаците биха могли да се разделят и на основни и допълнителни. (За тях говорим и при 4е вида признаци – тук не е мн сиг)

  1. Основни (главни) признаци – това са тези признаци, без които не може да има състав на престъпление. Срещаме ги във всички състави на всички видове престъпления, като евентуалното им отсъствие в състава има точно определено наказателноправно значение, т.е. отсъствието им също е своеобразен признак.

 Пример: не може да има състав, който да не очертава по някакъв начин изпълнителното деяние на престъплението. Същото важи и за признаците относно престъпния резултат, но когато такъв не е посочен в закона, това винаги означава, че съответнто престъпление е от категорията на формалните.

  1. Допълнителтните (особени) признаци са такива, които не срещаме във всички състави. Те характеризират описаното престъпление с оглед на някои негови типични белези. Поначало едно престъпления може да се опише и без тях, но когато са включени в състава, те са си задължителни на общо основание.

 Пример: признаци относно времето и мястото на осъществяване на престъплението, относно особени качества на извършителя и др.

3.1. Признаци относно обекта на престъплението

 няма престъпление без обект, тъй като престъплението винаги засяга отрицателно определени обществени отношения.

 

А) Признаците относно груповия обект най-често са посочени общо за всички състави в заглавието на съответната глава. (личността като съвкупност от общ. отн-я, в които участва даден човек, е груповият обект на престъпленията по Гл. 2 „Престъпления против личността”)

Понякога е необходим анализ на съставите в главата, защото заглавието й не е достатъчно точен индикатор за груповия обект („Престъпления против правата на гражданите”-широко)

Б) Признаците относно непосредствения обект често са посочени чрез заглавието на раздела от съответната глава (Пр. „престъплени против изповеданията”)

За изясняване на непосредствения обект често се налага анализ на конкретния състав. (пр.”Разврат” – трябва да се вникне в същността на отделните видове престъпления.)

3.2. Признаци относно обективната страна на престъплението („обективни признаци”)

очертават външните особености на престъплението и не са свързани с психичните изживявания на субекта на престъплението.

 Тук най-често ще срещнем делението на основни и допълнителни (подгрупи):

 

3.2.1. Основни признаци относно обективната страна

а) Признаци относно изпълнителното деяние. (описание на изп. деяние)

– Всяко престъпление е деяние  без тези признаци не може да има състав на пр-ето.

– дават точно описание на външно проявените фактически признаци, които конкретното деяние трябва да съдържа, за да бъде осъществен даден вид престъпление.

очертават формата на деянието – действие, бездействие, съчетание м/у двете;

Особено положение откриваме при т.нар. комисивните престъпления. Те могат да бъдат осъществявани във всички форми на деянието и съчетание от тях.

б) Признаци относно престъпния резултат (общественоопасните последици)

> те дават описание на обективните отрицателни изменения в съществуващата действителност, предизвикани от изпълнителното деяние.

> Престъпният резултат може да се изрази в застрашаване или увреждане на обекта и това именно трябва да е посочено в състава.

> Отсъствието на признаци относно престъпния резултат винаги означава, че съответното престъпение е формално, т.е. законът въздига в престъпление самото извършване на деянието. (блудство с малолетен; противоправно държане на огнестрелно оръжие/наркотици)

3.2.2. Допълнителни признаци относно обективната страна на престъплението

> те са такива, които не се срещат в съставите на всички видове престъпления, но са си задължителни за съставомерността на престъпленията, в чиито състави са включени.

а) Признаци относно предмета на престъплението указват върху кой елемент от действителността деецът въздейства пряко и непосредствено. (пр. предмет на престъплението е жив човек при убийството; жена при изнасилването и пр.)

б) Признаци относно причинната връзка между деянието и резултата – срещаме ги, когато причинният процес разкрива някви особености и затова законодателят ги отразява в състава (нарушаване правилата за движение, в следствие на което настъпи смърт по 343 НК).

в) Други допълнителни признаци от обективна страна – признаци относно времето, мястото,обстановката, избрания от дееца начин, изполваните средства, особените отношения между дееца и пострадалия, поведението на жертвата и пр.

3.3. Признаци относно субекта на престъплението

> чрез тях се посочва кой може да бъде извършител на даденото престъпление.

а) Поначало в Ос. част най-често текстовете започват с местоимението „който”, което означава, че извършител може да е всяко наказателноотговорно лице – общо правило. То може да си има и изключения (изнасилване -само мъж; криминален аборт по 126НК)

б) Престъпленията с особен субект могат да се осъществяват само от лица, притежаващи особени качества (наред с 3е основни). Начини за отразяване на особените признаци:

посочване в самия състав на престъплението („длъжностно лице” по 201).

чрез препращане към друг състав. (чл. 202 препраща към чл. 201).

чрез общо посочване на категориите лица, които отг за даден вид престъпление (използвано е само в Гл. 13, чл. 371 НК – военни престъпления)

 

3.4. Признаци относно субективната страна на престъплението („субективни”)

> очертават формата на вина или др. психични изживявания на дееца като мотиви, особени цели..

а) Признаци относно вината – тук важи правилото, че отсъствието на признаци за формата на вина означава, че престъплението е умишлено. Арг. от чл. 11, ал. 4 НК – непредпазливостта трябва да е изрично посочена в състава на престъплението.

> Понякога от естеството на нещата съдим и за особеностите на умисъла (едно изнасилване няма как да се извърши при косвен умисъл. (Уловка – безстопанственост – по основните състави формата на вина е непредпазливост по аргумент от противното от квалифицирания състав.)

б) Други признаци относно субективната страна – отразяват користни цели (измама), мотиви (расистки), особени намерения (да присвои имуществото при кражбата);

  1. Видове състави на престъплението и отношението между тях

4.1. Видове състави с оглед начина на тяхното формулиране

а. Съставите се разграничават подобно на видовете диспозиции (прилика): описателни, изрично или мълчаливо препращащи, бланкетни и няколко опростени състава.

б. Състави с алтернативно дадени признаци: всички видове признаци на състава могат да бъдат дадени алтернативно.

4.2. Видове състави на престъплението с оглед отношението между тях

 С оглед съотношението между различните състави на едно и също по вид престъпление те се делят на основни и специални състави. (115, 116, 118-121)

 

4.2.1. Основни (общи) състави (чл. 115 – умишлено убийство; 194, ал 1- кражба)

 Основни са съставите, които съдържат онзи минимум от признаци, при чието наличие ще приемем, че е осъществен съответният вид престъпление.

 Всяко престъпление може да е посочено в закона само с основен състав, но в ред случаи определени обстоятелства и факти се отразяват по типичен начин върху характера на даден вид престъпление (общ. опасност) и това се отчита от законодателя чрез по-усложнена уредба, като наред с основния състав се съставят и специални.

 

4.2.2. Специални състави са онези, при които наред с признаците на основания състав са посочени и допълнителни признаци.

 Проявлението на специалните обстоятелства, отразени чрез допълнителните признаци, влияе върху степента на обществена опасност на деянието. От тази гледна точка специалните състави се подразделят на два подвида: квалифицирани и привилигировани състави.

 

4.2.2.1. Квалифицираните състави съдържат признаци, които показват една типично по-висока степен на обществена опасност в рамките на даден вид престъпление. При тях проявлението на допълнителния признак повишава степента на обществена опасност в сравнение с тази по общия състав и затова за тях е предвидено и по-тежко наказание.

(убийство по чл. 116 НК; кражба в големи размери по чл. 195, ал. 2 НК и пр)

 по-тежко наказуеми;

4.2.2.2. Привилигированите състави съдържат признаци, които показват типично по-ниска степен на обществена опасност за съответния вид престъпление. При тях проявлението на допълнителния признак понижава степента на обществена опасност на деянието в сравнение с основния състав и затова е предвидено по-леко наказание.

(всички състави за престъпления против собствеността, които предвиждат по-леки наказания при връщане или заместване предмета на престъплението до приключване на съдебното следствие; убийство по чл. 118; убийство при превишаване пределите на НО)

 по-леко наказуеми;

4.3. Отношение между основен и специален състав

 Когато уредбата на даден вид престъпление включва общ състав и специални състави, в специалните състави винаги и без изключение са възпроизведени всички признаци от основния състав И в допълнение някои особени признаци, които отразяват значителните различия в степента на обществена опасност на визираните в тях прояви. (дори да нямам изрично препращане към основния състав, щом се намираме в система от норми, уреждащи даден вид престъпление, винаги признаците на основния състав се съдържат в специалните състави.)

Отношението между основния и специалните състави е като това между обща и специална норма, т.е. в случаите, когато се проявят признаците на специалния състав се изключва приложението на общия.

 Обикновено при наличието на общ състав и специални състави законодателят следва подредбата: основен > квалифициран > привилигировани състави (с някои изключения).

 

  1. Съставомерност и несъставомореност на деянието

5.1. С термина „съставомерност на деянието” се обозначава пълното и точно съответствие на извършеното със всички обективни и субективни признаци на състава на даден вид престъпление, взети в тяхната съвкупност. (именно съставомерното деяние съставлява престъплението, визирано в нормата на Ос. Част)

5.2. С термина „несъставомерност на деянието” пък се означава, че в конкретния случай деецът не е осъществил поне един от признаците от състав на даден вид престъпление. Неосъществяването на който и да е от признаците на състава означава, че не е извършено престъпленеито, визирано в дадена норма на Особената част на НК.

Несъставомерност е…(виж по-назад).

 

Видове престъпления

Основните елементи на понятието за престъпление като критерии за подразделяне на престъпленията: видове престъпления съобразно тези критерии. Продължавано и продължено престъпление. Сложни (съставни) и двуактни престъпления.

 Понятието за престъпление по чл.9 (1) НК отразява само най-важните, основни особености за всички престъпления. Същевременно различните престъпления имат свои специфични особености, някои от които са общи за дадена група прояви.

 Двойното деление на престъпните прояви на престъпления и нарушения, възприето в НЗ от 1896 г, днес е изоставено. За действащото право значение имат деленията, свързани с основните качества на престъплението, с особеностите на обекта на посегателството или на субекта, както и това с оглед реда за търсене на нак. отг.

 

  1. Видове престъпления в зависимост от елементите от понятието за престъпление

 Престъпление е деяние, което е общественоопасно, извършено е виновно и е обявено от закона за наказуемо. На основата на тези негови свойства се прави разграничението на различните видове престъпления.

 

  1. На основата на деянието престъпните прояви се подразделят на четири вида в зависимост от формата на изпълнителното деяние.

1.1 Престъпления, които могат да бъдат осъществени само чрез действие (кражба, грабеж, изнасилване, хулиганство и мн други.) – естеството им е такова, че не могат да бъдат извършен другояче, освен чрез активното поведение на дееца.

1.2. Престъпления, които могат да бъдат осъществени само чрез бездействие (безстопанственост, неплащане на издръжка) – за тях е характерно, че субектът е правно задължен да осъществи определено поведение и той не изпълнява именно това свое зад.

1.3. Престъпления, които се осъществяват чрез съчетание на действие и бездействие (противозаконно лишаване от свобода; отклонението от военна служба при напускане на частта без разрешение) – при тях субектът извършва определено действие и то веднага поражда за него задължение да извърши ново действие, което той не осъществява.

1.4. Комисивни престъпления – те са очертани в закона чрез техния резултат и се осъществяват било чрез действие, било чрез бездействие. (убийство, телесна повреда, престъпления против транспорта и пр.)

  1. Във връзка със съставомерността на предизвиканите от деянието последици.

2.1. Формални престъпления (наричат се още престъпления на просто извършване) – такива, в чийто състав не е посочен някакъв конкретен престъпен резултат и които се осъществяват със самия факт на изпълнителното деяние. Това съвсем не означава, че не променят отрицателно действителността, а напротив. Срещат се два подвида:

2.1.1. Обикновени формални престъпления те са довършени с осъществяването на изпълнителното деяние, като в съставите на тези посегателства не се посочват каквито и да е отрицателни изменения в действителността (неплащане на издръжка по основния състав на чл. 183, ал. 1 НК; блудство с малолетен по чл. 149, ал. 1 НК).

2.1.2. Усложнени формални престъпления деецът предизвиква някакъв междинен резултат, но след неговото настъпване субектът продължава престъпната си дейност и престъплението е довършено едва след осъществяване на последната. (поправка на частен документ по 309 НК – съставянето на неистински документ е отрицателна промяна в действителността, но е необходимо още деецът да го е използвал като доказателство).

2.2. Резултатни (реални) престъпления тези, в чийто състави изрично е посочено онова негативно изменения в обществената действителност, което трябва да настъпи като следствие от изпълнителното деяние. В зависимост от характера на вивзираното в закона изменение те се делят на два подвида:

2.2.1. Престъпления на поставяне в опасност („опасни”) – тези, чийто резултат е конкретно създадена опасност от увреждане на обекта. Те са довършени с настъпване на опасността, като не е необходимо да е настъпило увреждане (злепоставяне по 136 и др.).

2.2.2. Увреждащи престъпления („вредни”) тези, чийто състав е посочено отрицателното изменение на обществените отношения, което те предизвикват. Те са довършени с настъпването на този резутат (убийство, кражба, грабеж, телесна повреда).

  1. На основа особеностите на обществената опасност

3.1. С оглед вида на засягане на обекта (чл. 10 НК): застрашаващи и увреждащи

3.2. В зависимост от степента на обществена опасност в рамките на даден вид престъпление разграничаваме: Прояви по основните състави;(кражба по 194, ал. 1 НК)

по квалифицирани състави (тежко наказуеми);(195, ал. 1) по привилигировани състави (леко наказуеми) (кражба по чл. 197 НК)

  1. Въз основа на вината като субективен елемент на вс. престъпления те се делят на:

умишлени, (повечето); непредпазливи (136,ал. 2; 216, ал. 6; 135, ал. 3 и пр.); престъпления, извършени при смесена вина.(непредпазливо причиняване на смърт в следствие на умишлен палеж/в следствие на умишлено нанасяне на телесна повреда)

 

III. Видове престъпления с оглед субекта.

  1. Престъпление с общо субект- тези, чиито извършител може да бъде всяко наказателноотговорно лице (кражба, грабеж, обсебване, държане на нарко и др)
  2. Престъпления с особен субект – изисква се особено качество на субекта. Две възможности:
  3. Особеното качество на субекта е необходимо за наличността на престъпление от даден вид въобще (длъжностно присвояване, лъжесвидетелство, пасивен подкуп). В тези случаи особеното качество на субекта е посочено в основните състави.
  4. Възможно е особеното качество на дееца да се отразява по типичен начин на степента на обществена опасност. В тези случаи то обуславя предвиждането в закона на по-тежко наказание (кражба от длъжностно лице)
  5. Видове престъпления в зависимост от реда за осъществяване на наказателна отг.
  6. Престъпления от общ характер – тези, за които търсенето на отговорност е подчинено на общия режим. За тях е характерно, че винаги се засяга или само обществен интерес, или, наред с него, и личен. Но значението на обществения интерес е такова, че търсенето на назакателна отговорност не може да се постави в зависимост волята на жертвата, а е винаги служебно. (повечето престъпленията). Две фази – досъдебна и съдебна.
  7. Престъпления от частен характер – за тях в закона е предвидено наказателното преследване да се възбужда по тъжба на пострадалия. Освен това той има право да се разпорежда с него след образуване на производството и може дори да спре при опр. предпоставки изп-ето на наложено наказание. Тъжбата се дава до съда  няма досъдебна фаза.

> Този ред за преследване е предвиден за престъпления, които засягат предимно лични интереси на пострадалия, като той и деецът се намират в определени близки родствени отношения.

> трябва да са изрично уредени в Особената част.

  1. Частно-публичен – предвидено е в особените разпоредби на особената част, че жалбата се подава до прокурора и после не може да бъде оттеглена. Пострадалият може да се разпорежда само с това дали може да започне или да не започне.

Разлика между общ/частен- По преценка на законодателя за определени престъпления дали ще се развие наказателното производство или не преценката е дадена на волята на пострадалия (Критерият не е степента на обществената опасност).

 

  1. Видове престъпления в зависимост от формите на престъпна дейност.

 В теоретичен план престъпленията могат да бъдат подразделени във връзка с характера на изпълнителната дейност.

 

1.Престъпления, осъществени с едно деяние едно деяние е налице, когато деецът го е осъществил въз основа на едно решение и с него преследва една проста или комплексна цел

1.1. Обикновени (прости) престъпления – наричаме тези престъпления, чието изпълнително деяние по начало включва само един ясно обособен акт.

(отнемане на вещ при кражбата; запалване на имущество при палеж и др.).

1.2. Двуактни престъпления изпълнителното деяние на двуактните престъпления включва два или повече разнорнодни акта, които, взети сами за себе си, не са въздигнати в престъпления (или поне един от тях не е), но осъществени заедно представляват самостоятелно престъпно посегателство. (пр. съставяне на неистински частен документ не е престъпно, но ако деецът след това го употреби като доказателство, осъществява престъплението по чл. 309(1) НК; изп.деяние на изнасилването включва съвкупление, което само по себе си не е престъпно, но става такова, окогато е съпроводено от принуда)

1.3. Сложни (съставни) престъпления – извършват се чрез съчетание на два или повече акта, но всеки от тях, взет сам за себе си, осъществява състава на друго престъпление. (грабеж, документна измама, длъжностно присвояване по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК).

1.4. Продължено престъпление това, при което деецът през известен период от време непрекъснато осъществява неговия състав, като през целия период съществува едно трайно престъпно състояние (противозаконно държане на наркотици/на огнестрелно оръжие; противозаконно лишаване от свобода; 97аНК:двуактно продължено)1 субект-1 деяние!

  1. С повече от едно деяние при тях отделните деяния се извъшрват въз основа на отделни решения, като с тях деецът може да преследва една или различни цели.

2.1. Продължавано престъпление – за продължавано престъпление говорим, когато деецът (един субект) извършва две или повече деяния, осъществяващи поотделно един или различни състави на едно и също престъпление (един конкретен обект), като проявите са извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, така че последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите (оценъчен критерий). (наизуст!)

2.2. Престъпления на системно извършване – за тях е характерно, че деецът осъществява три или повече еднородни деяния, всяко от които, само за себе си, не е престъпление, но поради системността им ги обединява в едно престъпление (предоставяне на помещения за развратни действия-155)

Трябва да се разлчава от системното извършване на престъпление от даден вид, което е предвидено като квалифициращо обстоятелство при някои престъпления (366, ал. 2, т. 2 )

2.3. Престъпления по занаят форма на усложнена престъпна дейност, осъществена чрез множество еднородни деяния, за чието извършване съществува специална правна уредба, които само като система засягат отрицателно даден вид обществени отношения, като чрез тях деецът се стреми да придобие противозаконно известни основни или допълнителни доходи. (използване на чужда интелектуална собственост)

  1. Продължавано и продължено престъпление
  2. Продължавано престъпление

1.1. Определение за продължавано престъпление

 налице, когато две или повече деяния, които осъществяват по отделно един или различни състави на едно и също престъпление, са извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на прешестващите (чл. 26, ал. 1 НК)

 Особена форма на усложнена престъпна дейност, при която деецът оказва множество отрицателни въздействия върху непосредствения обект на даден вид престъпление, като така се стига до едно негово общо засягане. Особ- кумулация.

 

1.2. Обективни особености на продължаваното престъпление

1.2.1. Две или повече деяния (множество от престъпни прояви);

1.2.2. Деянията да осъществяват поотделно един или различни състави на даден вид престъпление – може някои да осъществяват основния, а други специалните състави, тъй като те съдържат и признаците на основния.

1.2.3. Обективна връзка между деянията! – необходимо е от обективна страна последващите да се явяват продължение на предшестващите. (същност)

o ще е налице предимно, когато те са насочени срещу един и същ непосредствен обект, като всяко увреждане или застрашаване на този обект е част от едно общо негово отрицателно засягане.

1.2.4. Отделните деяния са осъществени при една и съща обстановка;

1.2.5. Деянията са извършени през непродължителни периоди от време – този въпрос е фактически и се преценява в зависимост от характера на дейността.

1.3. Субективни особености на продължаваното престъпление – от субективна страна продължаваното престъпление се харакризира с две неща:

1.3.1. Еднородност на вината – ще има, когато всички деяния са осъществени при една и съща форма на вина – умисъл или непредпазливост. Това изискване не изключва възможността отделните деяния да бъдат осъществени при различен вид вида от една и съща форма.

1.3.2. Субективна връзка между деянията, – последващите се явяват и от субективна страна продължение на предшестващите. Може отделните деяния да са осъществени въз основа на общо решение и насочени към обща цел или да се осъществяват в изпълнение на отделните решения, като са взети по сродни поводи и преследват сродни цели.

1.4. Наказуемост на продължаваното престъпление – то е само едно и се налага само едно наказание, въпреки че включва няколко деяния.

o Когато продължаваното престъпление е резултатно, наказанието се определя съобразно включените в него деяния, взети в тяхната съвкупност и причинения от тях общ престъпен резултат. (чл. 26, ал. 2 НК). (това правило се прилага и когато някои от тях са маловажни  дейността е общ оп.)

o Продължаващо престъпление на просто извършване – наказва се само съобразно включените в него деяния, взети в тяхната съвкупност.

o Когато отделните деяния осъществяват различни състави, правилото – чл. 26, ал. 3, а изключението е в 26, ал. 4 НК.

o Някои от деянията са довършени, а други представляват опит – ал. 5

 

  1. Продължено (трайно) престъпление – друга форма на усложнена престъпна дейност.

2.1.Определение за трайно престъпление:

Престъпление, което се осъществява само с едно деяние, изразяващо се в бездействие или в съвкупност (съчетание) от действие и бездейтвие, при което субектът осъществява непрекъснато състава на престъплението през определен период от време, като създава по този начин едно трайно престъпно състояние, което продължава до неговото прекратяване.

2.2. Особености на продълженото престъпление – три (кумулация)

2.2.1. Първата се отнася до изпълнителното деяние

2.2.1.1. Осъществява се само с едно деяние, основано на едно решение и насочено към постигане на една цел.

2.2.1.2. Винаги съдържа бездействие – само него или съвкупносто от д и безд. (пр. неплащане на издръжка по 183, злепоставяне по 138; противозаконно лишаване от свобода – вземане на заложници; наркотици)

2.2.2. Субектът осъществява непрекъснато състава на престъплението през определен период от време (започва с възникване на задължение за действие и продължавае до момента на прекратяване на престъплението).

2.2.3. Деецът създава едно трайно престъпно състояние, което продължава до неговото прекратяване.

  1. Отношение между продължавано и продължено престъпление

3.1. Общи особености:

3.1.1. Усложнена форма на престъпна дейност;

3.1.2. и двете се осъществяват през известен период от време, като това е определило и общите им особености във връзка с режима за погасяване на наказателното преследване по давност. Според чл. 80, ал. 3 НК давността за преследване започва да тече от момента, в който продължаваното или продълженото престъпление, бъде прекратено.

3.2. Разлики

3.2.1. В броя на деянията – при трайното престъпление имаме само едно деяние, докато за продължаваното са необходими най-малко две отделни деяния.

3.2.2. При трайното престъпление се създава престъпно състояние, което трае непрекъснато, докато между отделните деяния, съставляващи продължаваното престъпление, такова състояние няма.

3.3. Може да се осъществи едно продължавано от две или повече трайни (практика)

 

VII. Сложни (съставни) и двуактни престъпления

  1. Сложно (съставно) престъпление

1.1. Определение за сложно престъпление: форма на усложнена престъпна дейност, чието изпълнение включва два или повече акта, функционално свързани помежду си, обединени от едно решение и с които деецът преследва една и съща цел, като всеки от актовете сам за себе си, осъществява състава на друг вид престъпление.

1.2. Особености на съставното престъпление

1.2.1. Изпълнителното деяние включва два или повече акта, които по обективните си признаци са разнородни- грабеж: деецът упражнява принуда в/у владелеца и отнема веща

1.2.2. Отделните актове са насочени срещу различни по характер обществени отношения  непосредственият обект на едно сложно престъпление е комплексен. (принудата засяга свободата на личността, а отнемането на движимата вещ – условията за нормално упражняване правото на собственост)

1.2.3. Актовете са функционално свързани помежду си, т.е. единият от тях е начин, метод, средство или условие за осъществяването на другия. (принудата прави възможно отнемането на вещта)

1.2.4. Актовете се осъществяват въз основа на едно решение и с тях деецът преследва една и съща крайна цел – субективния елемент, който обединява проявите в единно изпълнително деяние (деецът репава да извърши престъплението, а неговата крайна цел е отнемането на вещта);

1.2.5. Всеки от актовете, взет сам за себе си, осъществява основен или квалифициран състав на друг вид престъпление.

  1. Двуактно престъпление

2.1. Определение: форма на усложнена престъпна дейност, чието изпълнение включва два или повече акта, функционално свързани помежду си, които се осъществяват въз основа на едно решение и с тях деецът преследва една и съща цел, но всеки от актовете, взет сам за себе си, или не осъществява престъпен състав, или някои от тях не осъществяват такъв състав, а други осъществяват признаците на друг вид престъпление.

2.2. Особености

2.2.1. Изпълнителното деяние включва два или повече акта, които по обективните си признаци са разнородни. (пр. изнасилването по чл. 152, ал. 1, т.2 НК включва използване на принуда и съвкупление с пострадалата); – прилика със сложното.

2.2.2. Актовете са функционално свързани помежду си – прилика със сложното.

2.2.3. Всички или част от актовете не са престъпни. (пр. съвкуплението поначало не е престъпление) – разлика със сложното.

2.2.4. Дори, когато някои от тях са престъпления, съчетанието им с останалите, непрестъпните, променя характера или степента на обществена опасност. Поради това законодателят ги обявява за отделен, нов вид престъпление.(пр. принудата е самостоятелно посегателство, но в съчетание със съвкуплението, се стига до засягане на половата неприкосновеност на пострадалата).

Сложно Двуактно
Общо Изпълнителното деяние включва два или повече акта, които по обективните си признаци са разнородни.
Актовете са функционално свързани помежду си – единият акт е начин, средство, метод, условие за извършване на другия акт
Различно Всеки акт, сам за себе си, е престъпление Всички или част от актовете не са престъпни.

 

 

Вэпрос №6: Обществена опасност и противоправност на деянието. Обстоятелства, които изключват обществената опасност и противоправност – неизбежна отбрана, крайна необходимост и др.

 

Обществена опасност на престъпното деяние

Същност на обществената опасност като качество на престъплението. Характер и степен на обществената опасност. Отношение на обществената опасност към останалите свойства на престъплението.

 Според легалното определение за престъплението в чл. 9, ал. 1 НК то е деяние, което е общественоопасно преди всичко, извършено е виновно и е обявено от закона за наказуемо. Нещо повече, чл. 9, ал. 2 НК изрично обявява за непрестъпно онова деяние, което „макар формално да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята маловажност не е общественопасно или неговата обществена опасност е незначителна”.

Изводът от тълкуването на ал. 1 и ал. 2 е, че не може да съществува престъпление, ако дадено деяние не е общественоопасно.

  1. Същност на обществената опасност като качество на престъплението

 

Според К. Лютов обществената опасност на престъпното деяние отразява обективното противоречие на деянието с интересите на обществото и неговото развитие. Разпоредбата на чл. 10 НК отразява това обективно противоречие като посочва, че „…”

1.1. Определение за обществена опасност

 Обществената опасност на престъпното деяние е основно, обективно, определящо и неюридическо качество на деянието, което го характеризира от гледна точка на неговото отрицателно въздействие върху съществуващите обществени отношения и го отличава от непрестъпните деяния.

1.2. Основни особености на обществената опасност като качество на престъплението

1) Обективно качество. Противоречието на деянието с интересите на обществото се проявява винаги и то не зависи от волята и съзнанието на дееца, нито пък от възриемането на деянието от правоприлагащите органи или от членовете на обществото въобще.

 

Пример: невиновно заразяване с венерическа болест или невиновен палеж обективно са в разрез с интересите на обществото, но не са престъпни, щото няма субективния елемент.

2) Неюридическо качество – това означава, че отрицателното въздействие върху съществуващите обществени отношения не зависи от това дали законодателят е осъзнал обществената опасност на даден вид деяния и дали ги е въздигнал в престъпления. Най-често, когато някакви форми на общественоопасно поведение възникнат в обществото, те се проявяват известно време, преди законодателят да осъзнае тяхната обществена опасност и да ги криминализира. От тук е и необходимосттта да го определим като неюридическо качество, защото дали имуществото е изгоряло не зависи от това дали това е престъпление или не.

 

Пример: престъпното използване на инфо от СРС-а е криминализирано чак 1997 г.;

3) Основно качество – ако деянието обективно не е общественоопасно не може да е престъпно. Това следва от опр-ето по чл. 9, ал. 1 НК и е нарочно уточнено от ал. 2.

4) Определящо качество на престъпното деяние по отношение на останалите негови свойства, посочени в чл. 9, ал. 1 НК. Тя е в основата на наказуемостта и противоправността; наред с това с отразяването в съзнанието на дееца на обществената опасност са свързани различните форми на вината;

5) Обществената опасност отразява отрицателното въздействие на деянието върху съществуващите обществени отношения.

 

1.3. Форми на обществена опасност – застрашаване и увреждане

 Като посочва кога едно деяние е обществено опасно чл. 10 НК определя и двете основни форми, в които може да се прояви обществената опасност като основно качество на всяко едно престъпно поведение.

1.3.1. Деянието уврежда непосредствения обект на посегателство, когато изменя отрицателно било самото обществено отношение, било като въздейства неблагоприятно върху условията за неговото нормално възникване, развитие или прекратяване.

1.3.2. Деянието застрашава дадени обществени отношенмия, когато създава реална опасност за тяхното увреждане, без да е настъпило самото увреждане.

Отношение между застрашването и увреждането:

o Застрашаването винаги предхожда увреждането;

o Увреждането е по-тежката форма на проявление на обществената опасност, затова при застрашаването и увреждането на едни и същи обществени отношения увреждането винаги поглъща застрашаването.

 

  1. Характер и степен на обществената опасност

 Характерът и степента на обществената опасност са нейни основни особености.

2.1. Характер на обществена опасност

 Отразява качествените особености на обществената опасност;

 Да се определи характера на обществената опасност означава да се отговори на въпроса върху какво и как деянието въздейства отрицателно.

 Характерът на обществената опасност на деянието се определя от три обстоятелства:

  1. От характера на обществените отношения, върху които се посяга. Така установяваме върху какво се оказва отрицателното въздействие на деянието.

 

Различните обекти имат различна обществена стойност. (напр. различни са обществените отношения, осигуряващи неприкосновеността на човешкия живот и неприкосновеността на човешкото здраве – не е толко важно.)

  1. От спецификата на последиците, т.е. зависи от това дали деянието уврежда или само застрашава (създава опасност от увреждане) обекта на посегателството.
  2. От степента на отрицателно засягане на обекта на посегателство.

 

2.2. Степен на обществена опасност

 Степента на обществена опасност на едно деяние отразява интензивността на засягане на обществените отношения, непосредствен обект на посегателство.

 Тя е количествена характеристика на осъщественото конкретно отрицателно засягане на обекта.

 Чрез нейното установяване отговаряме на въпроса – Колко е засегнат обектът на престъплението във всеки конкретен случай? И респ. дали това обуславя използване на наказание като реакция срещу осъщественото.

 

 Степента на обществена опасност се определя от множество обстоятелства:

  1. Тя зависи от обществената значимост на обекта на престъпление, от характера на обекта. Това е така, защото той определя качествените граници, в рамките на които може да се прояви количественото засягане. (при диалектиката количество–качеството първото винаги се проявява в рамките второто, но тази диалектика изчезва, ако даден резултат не може да бъде количествено измерен–причини смърт другиму)
  2. От специфичния характер на последиците, от това дали деянието само застрашава или уврежда обекта на посегателство. Тъй като при увреждането на обекта степента й ще зависи от предизвикатните отрицателни изменения в действит., а при застрашаването от конкретната вероятност обектът да бъде увреден.
  3. От характера на самото действие или бездействие, защото от него зависи дали обекът ще бъде увреден или застрашен и доколко ще стане това.
  4. От начините и средствата, използвани от дееца за осъществяване на деянието. (пр. квалифициращо обстоятелство при убийството е, когато то е извършено по начин, опасен за живота на мнозина по чл. 116, ал. 1, т.6 )
  5. От условията на време, място и обстановка, при които е осъществено конкретното деяние – пр. кражбата от гроб е с по-висока степен – 195 НК
  6. От особеностите на субекта на престъплението – особеностите на субекта се свежда до това, че той участва в дадени обществени отношения в това му качество. (пр. кражбата, извършена от длъжностно лице по 195 НК).
  7. От особеностите на субективната страна на престъплението (пр. предумишленото убийство, убийството с користна цел са в по-голяма степен общественоопасни отколкото обикновеното убийство.)

 

2.3. Отношение между характер и степен на обществена опасност

 Характерът и степента на обществена опасност на дадено престъпно деяние са в отношение качество към количество. Характерът показва какво и как се засяга отрицателно, а степента – колко е засегнат обекта.

 Тук важи правилото, че количествените натрупвания могат да доведат до качествени изменения. (множество несмъртоносни удари  смърт)

  1. Отношение на обществената опасност към останалите свойства на престъплението

 

3.1. Отношение към деянието

-Общ. опасност е основно качество на престъпното деяние. Без нея не може да има престъпление

– Престъпленията от даден вид се отличават от останалите видове въз основа на характера й.

– Престъпленията от един вид се отличават по между си на основа степента й.

-Престъпленията се оличават от другите видове отрицателно поведение (деликти, административни нарушения) по степента на обществена опасност. Другите са с по-ниска степен.

3.2. Отношение към противоправността, наказуемостта и вината.

 

– Останалите обективни свойства – противоправност и наказуемост, се определят именно от характера и степента на обществена опасност. Тя е в основата на законодателните решения.

Ако дадено деяние не е общественоопасно, то не е нито противоправно, нито наказуемо, но е възможно да е обществено опасно, но да не е забранено от закона, т.е. да не е противоп. и наказ.

– Обществената опасност е определяща и по отношение на вината. Всички форми на вина са свързани с отражението й в съзнанието на дееца. Затова и всяко виновно извършено деяние е по необходимосто общественоопаност, защото иначе няма да има обективна даденост, която да се отразява и обратно –ако дадено деяние не е общественоопасно, то не може да е виновно.

Възможно е деянието да е общественоопасно и да не е виновно (14-16- изкл вината обстоятелтва)

 

Oбстоятелства, при които деянието не е общественоопасно.

Същност и общи особености на тези обстоятелства. Неизбежна отбрана (чл. 12 НК). Задържане на престъпник (чл.12а НК). Крайна необходимост (чл. 13 НК); разграничение на крайната необходимост от неизбежната отбрана и от задържане на престъпник. Оправдан стопански риск (чл. 13а НК)

  1. Същност и общи особености на обстоятелствата, при които деянието не е общественоопасно

 Причиняването на отрицателни изменения в съществуващите обществени отношения по начало е общественоопасно, но съществуват обстоятелства, изрично предвидени и подробно описани в закона, при които деянието не е общественоопасно.

 Тук става въпрос за една законодателна оценка на обективния факт, че причиняването на известни вреди при наличие на тези обстоятелства е обществено оправдано.

 Групи обстоятелства, при които деянието не е обществено опасно:

  1. Обстоятелства, при които причиняването на определени вреди винаги е в интерес на обществото неизбежна отбрана, крайна необходимост, действие по задържане на престъпник;
  2. Обстоятелствата, при които вредите се причиняват, за да се предотвратят други по-съществени увреждания или за да се постигне съществен общественополезен резултат: оправданият стопански риск по чл.13а НК;
  3. Неизбежна отбрана – чл. 12 НК

 Правна уредба: Неизбежната отбрана е уредена в чл. 12 НК; Постановление 12 от 1973 г. на Пленума на ВС – практика;

 

  1. Същност на неизбежната отбрана

Чл.12, ал. 1 НК дава легално определение за неизбежна отбрана.

 положението на неизбежна отбрана е съвкупност от два основни и взаимносвързани елемента нападание и защита;

 

1.1. „Непосредствено” и „противоправно” нападение (кумулация)

  1. A) Нападение – е всяко деяние, което поставя в реална опасност или уврежда държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго  т.е. всяко общественоопасно деяние;

 нападенето най-често се осъществява чрез действие. По изключение може да е и чрез бездействие –дежурен лекар не оказва помощ на болен/родилка. (таткото го е набил и се позовава на НО)

 За да е налице нападение, е важно само външното проявление на деянието (действие или бездействие), затова практиката приема, че

  1. Субект на нападението може да е всяко физическо лице, като няма значение дали то е малолетно, невменяемо и пр.
  2. Няма значение дали нападателят е действал виновно или не.

Обект на нападението могат да са практически всички видове обществени отношения  неизбежната отбрана е универсално средство за самопомощ или за помощ на друг при всякакви застрашени законни права и интереси.

 

Б) Нападението е непосредствено, когато е започнало и не е завършило.

 Кога започва нападението?

  1. Нападението започва от момента, когато в следствие поведението на нападателя възниква реална опасност за обществените отношения, срещу които то е насочено.
  2. Нападението може да се изрази и като начало на увреждането –пр. когато е започнало да упражняване на принудата при изнасилване;

 И при двете хипотези трябва опасността да е действителна. Не се допуска неизб. отбрана срещу предполагаемо или бъдещо нападение.

 Кога нападението не е завършило? Нападението не е завършило,

  1. когато неговият обект все още не е окончателно увреден и
  2. нападателят продължава да осъществява поведението, в което се изразява нападението. /кумулация на изисквания/

 Хипотези, в които нападението ще е завършило (НО не се допуска):

  1. Когато обектът на нападението е окончателно увреден, при което вече няма да има какво да се защитава;
  2. Когато нападателят го е прекратил и е дал външен израз на отказ от по-нататъшни действия.
  3. Когато е окончателно отблъснато от нападнатия или от трети лица

 

В) Нападението е противоправно, когато поведението, в което се изразява нападението, е забранено от правото.

> тук се касае за противоправност въобще, а не за наказателна противоправност, като забраната може да е установена и с подзаконов НА!

1.2. Защитата

 Осъществява се от нападнатия или от което и да е друго лице;

 На практика защитата е активно поведение.

 Изразява се в причиняване на вреди на нападателя в рамките на необходимите предели. Най-често вредите имат личен характер, но е възможно да имат и друг – имуществен. (шиповете)

От обективна страна, обаче, защитата трябва да е от естество да отблъсне нападанието или поне да ограничи опасността от него. Погледнато във времето защитата трябва да е осъществена докато трае нападенито, защото само така е възможно отблъскването му.

От субективна страна е необходимо деецът, осъществил защитата, да цели отблъскване на нападението, а не нещо друго.

 

  1. Превишаване пределите на неизбежната отбрана – 12, ал. 2 НК

 чл.12(2)„.”-защитата явно надхвърля необходимото за отблъскване нападен.

 Законови критерии за преценка относно несъотвествието:

  1. Несъответствието между х-ра на нападението и на защитата съпоставят се социалната значимост и характерът на ОО, които се засягат с нападението и със защитата
  2. Несъотвествие, отнасящо се до опасността на нападението – тук съпоставяме едни възможни, вероятни, но ненастъпили вреди от нападението с едни реално причинени от защитата вреди.
  3. Несъответствието да е явно – според ПВС „несъответствието е явно, ако е ясно изразено и не буди никакво съмнение”.

За превишаване пределите на НО може да говорим само, ако са налице нейните останали елементи – непосредствено противоправно нападение, за чието отблъскване са причинени вреди на нападателя. Иначе няма да има НО и няма да има какво да се превишава.

 ПВС: „При отблъскване на нападението нападнатият може да използва и по-интензивни средства за отбрана от тези, използвани от нападателя.” Няма изискване за еквивалентност на вредите;

 при превишаване пределите на НО защитата се явява общественоопасно деяние, което на общо основание се възприема за нападение, респ. с/у него е допустима неизбежна отбрана!

 

  1. Случаи, при които няма превишаване на пределите на НО – 12, ал. 3

 неприкосновеността на жилището е гарантирана от Конституцията; има и такова престъпление по чл. 170 НК;

 под „жилище” КС разбира всеки обект, който служи за обитаване.

 Начините на осъществяване на нападението са два:

 

а) Чрез упражняване на насилие върху обитателите на жилището или

б) Чрез взлом, т.е. чрез преодоляване на преграда, направена здраво за защита на лица или на имот.

  1. Превишаване пределите на неизбежна отбрана поради уплаха или смущение – чл. 12, ал. 4 НК

 Според чл. 12, ал. 4 НК „Деецът не се наказва, когато извърши деянието при превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако това се дължи на уплаха или смущение.”

 Касае се за особени емоционални състояния на отбраняващия се, които не изключват вменяемостта;

Уплахата е силно и непреодолимо, внезапно появило се чувство на страх, израз на вродения у човека инстинкт за самосъхранение, което нападението предизвиква у нападнатия.

Смущението е неправилно възприемане от отбраняващия се на един или няколко елемента на нападението или на обстановката, в която то се осъществява.

NB! Разпоредбата на чл. 12, ал.4 се прилага, САМО когато има превишаване пределите на неизбежната отбрана. Респ. НОтбрана;

III. Крайна необходимост – чл. 13 НК

  1. Същност на крайната необходимост

 чл. 13 НК „…”; универсално защитаване на обществени отношения;

 Деяние, осъществено при условията на КН, не е общественоопасно, защото макар с него да се увреждат ОО, същевременно се спасяват от непосредствена опасност други, по-значими блага.

 Елементи на състоянито на крайна необходимост: а) непосредствена опасност; б) отблъскващо, защитно деяние; в) особени изисквания относно условията, при които се осъществява защитното деяние и причинените с него вреди.  Всеки си има особености;

 

1.1. Непосредствена опасност

 Непосредствената опасност е едно обективно съществуващо състояние на действително застрашаване на конкретни обществени отношения или защитени от правото интереси, което се дължи на проявлението и действието на различни природни сили. (пожар, наводнение, земетресение)

От обективна страна за състоянието на КН е характерно, че действието на природните сили се подчинява на обективните природни закони и създава реална опасност от увреждане, като е възможно то да е започнало, но да не е завършило окончателно.

 За да е налице крайна необходимост, трябва опасността да е непосредствена, т.е. в момента на осъществяване на защитното деяние тя трябва да е възникнала и да не е отминала.

o Опасността се счита възникнала от момента, в който обществените отношения са застрашени и

o трае докато се реализира или бъде отклонена от този, който действа в състояние на КН или от последвало събитие (дъжд)

1.2. Защитното деяние – характеризира се с 4 особености:

1.2.1. Трябва да е насочено към спасяване на застрашения обект, респ. да е от естество да противодейства на опасността.

1.2.2. То винаги причинява известни вреди, именно те са поводът да се постави въпросът дали деянието е общественоопасно->престъпно

1.2.3. Деецът трябва от субективна страна да цели спасяването на застрашения обект, а не крайната му цел да е да причини вреди.

1.2.4. Може да бъде осъществено от всеки човек, стига той сам да не е провокирал опасността умишлено. Когато опасността е предизвикана от едно лице по непредпазливост, то на общо основание може да я неутрализира при условията на КН.

1.3. Особените изисквания

1.3.1. Първото условие е да не съществува друг правомерен начин за избягване на опасността, освен чрез причиняване на вреди;

1.3.2. Второто условие (ал. 2) самото отбягване от опасността да не съставлява престъпление, т.е. необходимо е за субекта да не съществува НП забрана да отбягва опасността – пр. лице от състава на граничен наряд няма право да изоставя поста си при никакви обстоятелства, в противен случай върши престъпление по 392, ал.2.

1.3.3. Вредите, причинени със защитното деяние, да са по-малко значителни от предотвратените. Тук подобно на НО се съпостяват вероятни, но ненастъпили вреди, с действително настъпили увреждания. Причинените от защитното деяние вреди се поправят от лицето, чиито блага са спасени по правилата на ГП.

  1. Мнима крайна необходимост – има, когато едно лице причинява вреди, действайки при грешка относно обществената опасност на своето деяние, когато го осъществява при погрешна субективна представа за наличие на състояние по чл. 13 НК; (има и мнима НОтб)

 Деянието, извършено при мнима КН, е общественоопасно, но грешката изключва умисъла по чл. 14, ал. 1, а може да изключи и непредпазливостта, ако неверните представи на дееца не се дължат на непредпазливост.

 

  1. Разграничение между неизбежна отбрана и КН
  2. Общи особености
  3. Те са обстоятелства, при които деянието не е общественоопасно
  4. Реагира се срещу опасност от предстоящо увреждане на ОО.
  5. При двете извършените деяния причиняват известни вреди
  6. И в двата случая деянията обективно и субективно са насочени към предотвратяване на вредни последици.
  7. Разлики
  8. В източника на опасността. Докато при НО се реагира срещу непосредствено противоправно нападение, при КН се отблъсква или неутрализира всяка друга опасност
  9. В сферата, в която възникват вредите. При НО те се причиняват само на нападателя, а при КН могат да се причинят на всяко 3о лице
  10. В изискванията за съразмерност на причинените вреди: при НО могат да са и по-значителни от предотвратените, докато при КН те трябва да са по-малко значителни от предотвратените (задължит!)
  11. В закона са уредени особени хипотези за превишаване пределите на НО, докато при КН нямаме такива хипотези, защото дори при равностойност на вредите, деянието ще е общественоопасно.
  12. Разлика в ГП последици – при НО на нападателя не се дължи обезщетение за причинените вреди, докато при КН се дължи.

 Може деянието да е осъществено така, че да се приложат и двата института – пр. ако при защита срещу нападение отбраняващият се прострелвайки нападателя поврежда и паркирана кола.

  1. Задържане на престъпник (чл. 12а НК) – яко критика; житейски и правно противоречива и практически неприложима уредба.(стойнов)
  2. Предпоставки за правомерно причиняване на вреди при задържане на престъпник – кумулация (води до ограничения)
  3. Вредите да са причинени при задържане на лицето;
  4. Основание за задържането е единствено лицето да е извършило престъпление, т.е. да има влязла в сила присъда.
  5. Задържането се извършва с две цели, дадени кумулативно: за предаване на органите на властта и за предотвратяване на възможността за извършване на друго престъпление
  6. Лицето да извършва престъпление при неговото задържане.
  7. В закона има и две отрицателни предпоставки:
  8. Да не съществува друг законосъобразен начин за задържане на лицето, освен чрез причиняване на вреди;
  9. Да не е допуснато „превишаване на необходимите и законосъобразни мерки”
  10. Субект, който има правото да причинява вреди при условията на чл.12а НК, може да е само държавен служител, не и гражданин

 

  1. Превишаване на мерките за задържане – две хипотези (ал. 2)

 И двете хипотези са практически неприложими, тъй като ако мерките са законосъобразни и необходими, те обективно не могат да бъдат превишени, респ. не може да причиняват и прекомерна вреда.

 

  1. Oправдан стопански риск (чл. 13а НК) – трето обстоятелство;
    Рискът е обстановка или положение, при която се предприема определено поведение, чрез което е възможно алтернативно да се причинят или положителни, или отрицателни изменения в съществуващата действителност, като настъпването на едните или на другите последици не зависи само от поведението на дееца,а и от други, вероятни, но несигурни обстоятелства, върху чието проявление и въздействие той не може да влияе. 

    1. Особености на оправдания стопански риск:
    a)
    Чл. 13а НК визира единствено стопанския риск – Изводи:
    o Деянието трябва да е елемент от осъществяване на стопанска дейност
    o Както възможният полезен резултат, така и настъпилите от деянието вредни последици трябва да имат икономически х-р.
    b)
    С деянието се причиняват някакви съставомерни вредни последици. Вредите трябва да са изчислими в пари.
    2. Условия, при които рискът е оправдан – Рисковото деяние трябва:
    2.1. Обективно и субективно да е насочено или към Постигане на съществен обществено полезен резултат или към
    Избягване на значителни вреди; (два възможни целени резултата)
    2.2. Да не противоречи на изрична забрана, установена с НА;
    2.. Да отговаря на съвременните научно-технически постижения и опит
    2.4. Да не създава опасност за човешки живот или здраве;
    2.5.
    Деецът трябва да е направил всичко зависещо от него за предотвратяване на настъпилите вредни последици.
    2.6. Очакваният положителен резултат трябва да е по-значителен от възможните вредни последици – това изискване важи само за случаите, когато целта е да се постигне значителен общественополезен резултат. (13,ал. 2)

 Кумулация = сериозно ограничаване на приложното поле на института;

 

  1. Разграничение между ОСР и крайна необходимост

Прилики: и двете са обстоятелства, при които деянието не е общественоопасно, но при които се причиняват известни вреди.

Разлики:

  1. КН ще има само при реално съществуваща опасност, докато ОСР може да се предприема и за да се постигне съществен общественополезен резултат без да е налице опасност.
  2. При КН е допустимо да се създаде опасност за живота и здравето на човека, докато при ОСР това е недопустимо;
  3. При КН деецът не е длъжен да се съобразява с всички забрани на действащото право и съвременните научно-технически постижения и опит. ДОстатъчно е само избягнваето на опасността да не е престъпление.
  4. При КН се изисква чрез причинените вреди действително да са предотвратени други, по-значителни вреди. При оправдан стопански риск се изисква само деецът да е направил всичко зависещо от него за предотвратяване на вредните последици.

 

Противоправност и наказауемост на престъпното деяние и обстоятелства, изключващи противоправността и наказауемостта

Същност на противоправността. Противоправност на действието и на бездействието. Наказуемост на деянието. Отношение между обществена опасност, противоправност и наказуемост. Обстоятелства, изключващи противоправността и наказуемостта.

 Противоправността и наказуемостта на деянието са неговите две обективни, но юридически качества, които са неразривно свързани.

 

  1. Противоправност
  2. Същност на противоправността

1.1. Определение за противоправност

 Общо понятие за противоправност: Противоправността е противоречие на деянието с установена правна забрана за неговото извършване, отразяваща отрицателната обществена оценка за този вид деяния и за нарушаването на която е предвидено принудително налагане на орпеделени санкционни последици на извършителя. Това понятие за противоправнсот отразява противоречието на определени форми на поведение с правния ред като цяло.

 Наказателна противоправност: това обективно юридическо качество на общественоопасното деяние, отразяващо противоречието му с установен в закон запрет за неговото извършване, който е израз на отрицателната обществена оценка за този вид деяния и за нарушаване на която забрана е предвидено наказание за извършителя.

1.2. Основни особености на противоправността (наказателната)

1.2.1. Тя отразява обективно съществуващо противоречие на деянието от определен вид с установен чрез закон запрет за неговото осъществяване. Тази забрана е израз на повелителната функция на правото.

1.2.2. Установяването на запрета за осъществяване на даден вид деяния е израз на оценителната функция на правото. Чрез него се дава отрицателна обществена оценка за този вид деяния, мотивирана от техиния общественоопасен характер.

1.2.3. Забраната за осъществяване на определено поведение е установена под страх от наказание. От тази особеност произтича изискването запретите да бъдат точно, ясно и разбираемо формулирани.

1.2.4. Противоправността е обективно качество на деянието; изразява противоречието му с установена забрана. Като качествена х-ка на деянието тя не подлежи на количествено измерване (деянието или е противоправно, или не)

1.2.5. Противоправността е юридическо качество на деянието, тъй като без ПН, която да забранява извършването на деянието, не може то да бъде противоправно. Противоправността се установява само чрез закон.

  1. Противоправност на действието и на бездействието – специфики

 Повелителната функция на НП се проявява в две насоки. Едни норми целят да мотивират субектите да се въздържат от определени действия, а други обратно – да ги мотивират да предприемат действия.

 

2.1.Когато действителността може да бъде променена отрицателно чрез извършване на даден вид действие, законът забранява под страх от наказание неговото извършване. В този случай противоправно е забраненото действие.

2.2. Когато извършването на даден вид действие е обществено необходимо, законът заповядва извършването му от определени субекти и чрез въздържане от такова действие се нарушава правната заповед. В този случай се установява забрана за бездействие и противоправно е именно то.

 

При комисивните престъпления законът забранява причиняването на определен резултат. При тези престъпления противоправно е всяко действие или бездействие, което води до настъпването на забранения резултат.

  1. Обстоятелства, при които деянието не е противоправно

 Противоправността е юридически израз на обществената опасност, поради което без обществена опасност не може да има и противоправност. Ето защо обстоятелствата, при които деянието не е общественоопасно, са такива, при които то не е и противоправно (неизбежна отбрана; КН и пр)

 Освен тях съществуват и обстоятелства, изрично предвидени в закона, при които деянието не е противоправно независимо от неговата обществена опасност.

3.1. Малозначителност на деянието – чл. 9, ал. 2 НК

 Малозначително по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК ще бъде деянието, което формално осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, но не е общественоопасно ИЛИ неговата обществена опасност е явно незначителна. В първия случай то нито уврежда, нито застрашава обществени отношения, а във втория отрицателното въздействие върху обекта е в толкова ниска степен, че използването на репресия е обществено неоправдано.

Законодателната оценка и в двата случая е, че деянието не е престъпно.

 Малозначителността се преценява въз основа на съвкупността от всички елементи на състава на престъплението. Да не се бърка с маловажност по чл.93

3.2. Други обстоятелства

 В закона може да има и други обстоятелства, при които отпада противоправността на деянието, макар и обективно да е общественоопасно.

 чл. 294(3) НК – обявява за непрестъпно личното укривателство, извършено от съпруг, низходящ, възходящ, брат и сестра на укриваното лице.

 

  1. Наказуемост на деянието
  2. Същност на наказуемостта на деянието

1.1. Определение за наказуемост

Наказуемостта е обективно юридическо качество на деянието, което показва, че извършването му е забранено под страх от наказание ИЛИ предвиждане на наказание в случай, че забраненото деяние бъде извършено.

1.2. Особености на наказуемостта

1.2.1. Юридически израз на определена степен на обществена опасност;

1.2.2. Съществува обективно, независимо от това дали субектът, извършил деянието, съзнава, че за осъществяването му се предвижда наказание.

1.2.3. Като качествена характеристика на деянието наказуемостта също не подлежи на количествено измерване. (или е наказуемо, или не)

  1. Обстоятелства, изключващи наказуемостта

 Обстоятелства, изключващи наказуемостта: са факти от действителността, при наличието на които законът предвижда да отпадне наказуемостта на деяние, което по начало е престъпно. (не отпада противоправността)

 

2.1. С оглед на техния обсег, обстоятелствата, изключващи наказуемостта са:

Общи обстоятелства: не зависят от вида на деяниеята и поради това са уредени в Общата част на НК. От тази категория са уплахата и смущението, довели до превишаване пределите на неизбежна отбрана и доброволният отказ от приготовление (чл. 17,ал. 3), от опит (чл. 18. ал. 3) и от съучастие (чл. 22, ал. 1 НК)

 

Специфични обстоятелства: свързани са с особености на съответните видове престъпления и са уредени в Особената част. Към тази категория се отнасят – непредпазливото причиняване на смърт (чл. 125 НК), изпълнението на решение по чл. 182, ал. 3 НК, издължаване на неплатена издръжка по чл. 183, ал. 3 НК и мн други

2.2. В зависимост от това, кога се проявяват също са два вида:

Обстоятелства, съществуващи при извършване на деянието – уплахата и смущението при превишаване пределите на НО;

Обстоятелства, които се осъществяват след извършване на определено престъпно поведение или дори след довършване на деянието – доброволният отказ от приготовление, от опит и от съучастие и последвалото положително поведение на дееца;

 

III. Отношение между обективните качества на престъпното деяние – обществена опасност, противоправност и наказуемост

 Обществената опасност, противоправността и наказуемостта са обективни качества на престъпното деяние. В отношението между тях определящо значение има обществената опасност, защото тя е не само обективно, но и материално, неюридическо качество на деянието.

Противоправността и наказуемостта са юридически израз на обществената опасност на деянието и се определят от нея. Ето защо само общественоопасното деяние може да бъде противоправно и наказуемо.

Противоправността и наказуемостта са неразривно свързани помежду си.

o От една страна противоправността има опосредяваща роля между обществената опасност и наказуемостта. Тя е предпоставка за наказуемост, защото без правен запрет не може да има наказуемост.

o От друга противоправността се изразява в закона чрез наказуемостта, защото именно предвиждането на наказание на даден вид деяния е равнозначно на забрана за тяхното осъщестяване.

 По начало противоправните деяния са и наказуеми, но е възможно, в определени случаи наказуемостта да отпадне. Това обаче не прави деянието позволено от закона, т.е. неговата противопраност се запазва.

 

 

 

 

Въпрос 7: Вина – същност и определение; форми

 

Вина – Понятие за вината. Вината като принцип в наказателното право. Форми на вината. Степен на вина. Отношение на вината към останалите елементи на престъплението и към вменяемостта.

Ø Вината е:

o субективният елемент на престъплението по чл.9 (1) НК;

o принцип в наказателното право (без вина няма престъпление, респ. НО)

o част от основанието за налагане на наказание и то толкова съществена, че

o играе главна роля при индивидуализацията на наказанието.

  1. Понятие за вина
  2. Oпределение – няма легално определени,а теоретично

Ø Вината е: проявеното чрез деянието конкретно психично отношение на дееца към самото деяние, към предизвиканите чрез него общественоопасни последици и общественоопасния му характер, което отношение се изразява в умисъл или непредпазливост и получава отрицателната морална оценка на обществото.

  1. Основни особености на вината (които определят нейната същност)

2.1. Първа особеност – Вината е психично отношение.

Ø Вината се формира чрез сложен психичен процес, в резултат на който се стига до отражение в съзнанието на дееца на обективните свойства на деянието и неговото отрицателно въздействие върху съществуващата обществена действителност.

Ø Вината се формира отчасти на основата на вътрешния механизъм на деянието, като значение има поставянето на целта и решението за извършване на деянието. Решението и целта са в основата на волевия момент на вината.

Ø На основата на така поставената цел и взето решение деецът извършва или не извършва една съзнателна дейност, която е оценъчна по своя характер. В зависимост от това дали тази съзнателна дейност е осъществена, в неговото съзнание ще се отразят или не обществената същност и значение на деянието, като това отражение предполага и познания относно измененията, които ще настъпят в действителността. Т.е. оценъчната дейност се предхожда от формиране на представи за това как ще се промени действителността след осъществяване на деянието.

Ø Човекът е емоционално същество и цялата му психична дейност протича на основата на дадено емоционално състояние, което е съвкупност от чувства. То от своя страна също оказва влияние върху протичащите съзнателни и волеви процеси.

ð Следователно ВСЯКО ПСИХИЧНО ОТНОШЕНИЕ ВКЛЮЧВА ТРИ ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТА: ИНТЕЛЕКТУАЛЕН, ВОЛЕВИ И ЕМОЦИОНАЛЕН момент на психичното отношение.

1) Интелектуален момент

  1. интелектуалният момент на вината се свежда на първо място до отразяване в съзнанието на дееца на деянието, на възможния резултат от неговото осъществяване и на причинната връзка на между тях.
  2. Второ, на основата на посоченото отражение, в съзнанието на дееца протича и оценъчен психичен процес, който води до формиране на представа за отрицателното въздействие, което деянието ще окаже върху съществуващите обществени отношения. Така се формира представата за общественоопасния характер на деянието. (чл. 10 НК)

Ø Представите за общественоопасния характер на деянието и неговите последици са характерни за съзнателните форми на вина – умисъл и самонадеяност, където интелектуалният момент на вината е свързан с формирането на такива представи.

Ø За несъзнателната вина (небрежност) е характерно, че деецът не формира посочените представи, но при условие че е могъл и е бил длъжен да стори това.

 

2) Волевият момент – отразява отношението на дееца от гледна точка на целта, която той си поставя. Поради това волевият момент се отнася само до резултата на деянието. Възможни са три основни хипотези:

  1. Възможно е деецът да е решил да предизвика именно съставомерните последици на едно престъпление и те да са целта на неговото деяние.
  2. Може да преследва друга цел, която може дори да е правомерна. Но общественоопасните последици, които той не цели, са обективно следствие на деянието, а субектът може да се отнася към тяхното настъпване безразлично.
  3. Възможно е субектът да не е обмислил деянието в степен, която би го мотивирала да се въздържи от неговото извършване.

ð Интелектуалният и волевият момент в съвкупност образуват съдържанието на вината като психично отношение на дееца. Но интелектуалната дейност по предвиждане на последиците от деяниято е условието за формиране на волевия момент.

 

3) Емоционален момент – той е от значение за мотивацията и вземането на решението, за това в каква степен и насока е обмислено то. Поради съществените различия в емоционалното състояние на различните субекти, емоционалният момент не се отчита в закона при определяне на основните форми на вината.

Законодателят го отчита в Особената част във връзка с предварителния и афектния умисъл, а съдебната практика пък преценява емоциналното състояние, в което се е намирал дееца, във връзка с индивидуализацията на наказанието.

2.2. Втора особеност – Вината е субективно или психично отношение само към определени елементи на действителността – не към цялата, а именно към самото деяние и общественоопасния му характер, към предизвиканите чрез него общественоопасни последици и към причинната връзка между тях.

Ø Възможните други психични изживявания, като ососбени цели, мотивите, намеренията, както и чувствата, стоят извън вината. Те заедно с нея образуват субективната страна на престъплението.

2.3. Трета особеност – Вината винаги е конкретно психично отношение на дееца. Поради това, то може да се прояви само чрез конкретно деяние. Извън деянието вина няма. (не криминализираме голите помисли; трябва външно проявление).

Ø Вината е обективен факт от действителността, защото самото деяние е такъв факт, а вината е неговият субективен елемент. Затова вината подлежи на доказване на общо основание, както и всички факти на престъпната действителност.

2.4. Четвърта особеност – вината е отношението на дееца по време, когато той осъществява престъплението. Тя има временен характер и трае от началото на деянието до неговото довършване. Отношението на субекта след довършване на деянието няма значение за вината, но може да се вземе предвид при индивидуализацията на наказанието. Възможно е обаче вината като психично отношение да се е формирала преди началото на деянието.

2.5. Пета особеност – вината е психично отношение, което е укоримо от гледна точка на обществения интерес и на господстващия морал.

2.6. Шеста особеност – вината се изразява в две основни форми – умисъл или непредпазливност (чл. 11, ал. 1 НК)

 

  1. Форми на вината

Ø Формата на вината е начинът, по който са се отразили в съзнанието на дееца обективните свойства на деянието и неговото обществено значение, както и формираното на тази основа волево отношение на субека към отрицателните изменения в обществената действителност.

Ø В чл. 11, ал. 1 НК са посочени двете основни форми на вината: умисълът и непредпазливостта. Те са легално определени във втората и третата алинея. В рамките на основните форми на вината разграничаваме форми на умисъл и форми на непредпазливост. На основата на тях пък откриваме и някои техни разновидности, които имат специфично наказателноправноо значение.

Ø Някои престъпления се осъществяват при смесена вина. Тя се определя въз основа на двете основни форми на вината, уредени в чл. 11 НК. В тази връзка ал. 5 „…”

Ø Всички форми на вината са определени в закона във връзка с особен вид интелектуална дейност – предвиждането. (ключов момент) Предвиждането е познание на дееца за бъдещото сигурно или вероятно настъпване на престъпните последици от деянието, което познание се формира до започване на изпълнителното деяние или най-късно едновременно с осъществяването му, но преди настъпването на общественоопасните последици. Предвиждането разкрива съществени различия от гледна точка на това дали се предвижда сигурното или само вероятното настъпване на последици, дали предвижда конкретните последици или пък такива от определен вид. Тези особености, както и това дали деецът въобще предвижда някакви последици или не, са от особено значение за различните форми и разновидности на вината.

  1. Степен на вината

Ø Степента на вината: е количествена характеристика на степента, в която са се отразили в съзнанието на дееца деянието с неговите обективни свойства и обществената му опасност, както и на социалната укоримост на конкретно проявеното психично отношение.

Ø Степента на вината се определя от няколко обстоятелства: Степента на вина зависи от

  1. Степента на обществена опасност на престъплението. Обществената опасност на деянието може да се отрази изцяло в съзнанието на дееца, но е възможно това въобще да не стане или отражението да не е пълно.
  2. Особеностите на самото психично отношение, от това дали се касае за пряк или евентуален умисъл, или за непредпазливост.
  3. Другите елементи на субективната страна – мотиви, цели, намерения, емоциалнално състояниена. Те също са укорими в различна степен.
  4. Причините и условията, при които се е формирала вината, защото някои от тях благоприятстват вземането на решения и осъществяавнето на деянието, а други – обратно пречат на това. (смегчаващи вината обстоятелства)

 

  1. Oтношение между вменяемостта и вината

Ø Вменяемостта е качество на психиката на субекта и се изразява в потеницалната възможност за формиране на вина.

Ø Вината пък е качество на деянието, конкретно психично отношение, формирано на основата на потенциалната възможност за протичане на съответните процеси.

 

ð Вменяемостта е предпоставка, условие, без което не може да се формира вината като психично отношение. Затова без вменяемост няма вина.

 

  1. Отношение на вината към останалите елементи на престъплението
  2. Вината и деянието – вината може да се изрази като психично отношение само чрез конкретното деяние. Без деяние не може да има вина, тъй като няма да има какво да се отразява в съзнанието на субекта (обективните свойства на деянието)
  3. Вина и обществена опасност – вината е отражение в съзнанието на дееца и на обществената опасност като обективно и неюридическо качество на деянието. Поради това, ако деянието не е обществено опасно, нямам как да бъде виновно, тъй като пак няма какво да се отразява в съзнанието на дееца. Обратното обаче в възможно – деянието да е общественоопасно и да не е виновно.
  4. Вина и противоправност – тъй като незнанието на закона не извинява, не е необходимо субектът да съзнава, че извършеното от него е противоправно, т.е. осъзнаването на противоправния характер на деянието не се изисква.
  5. Вина и наказуемост – вината е предпоставка за наказването на дееца, но тя не предполага наказумост на деянието. Възможно е едно деяние да е виновно и въпреки това да не е наказуемо, ако е налице обстоятелство, изключващо наказуемостта.
  6. Вината и субективната страна на престъплението се отнасят като част към цяло. Вината е основният субективен елемент на престъплението. Но субективната страна е понятие, което не се изчерпва само с вината. Субективната страна на престъплението може да вкючва и други субективни елементи, визирани в неговия състав, като например особени цели, мотиви, намерения, чувства.

 

 

Въпрос №8 Умисъл – същност и определение, видовете

 

Умисъл – Понятие за умисъл, легалното определение (чл. 11,ал.2 НК). Интелектуален и волев момент на умисъла. Основни форми: пряк и евентуален (косвен) умисъл. Други разновидности на умисъла и тяхното отношение към неговите основни форми.

  1. Понятие за умисъл (според чл. 11(1) НК „…”)

Ø Умисълът е съзнателна форма на вина, чиято обществена укоримост е по-голяма в сравнение с тази на непредпазливостта. Същевременно той е формата на вина при повечето престъпленията в Ос. è по-голямо значение.

Ø Легално определение за умисъл: чл. 11, ал.2 НК „Деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването им”.

Ø Извежда двете основни форми на умисъла – ПРЯК и ЕВЕНТУАЛЕН умисъл. (бел. от лекция: съзнанието за общ.оп. х-р на де винаги е елемент от интелектуален момент на умисъла, независимо дали е пряк, евентуален, афектен и т.н.”)

 

  1. Интелектуален и волев момент на умисъла

2.1. Интелектуален момент на умисъла è включва два компонента:

предвиждане на общественоопасните последици и

формиране на съзнание за общественоопасния характер на деянието.

 

А) И при прекият, и при евентуалния умисъл деецът предвижда настъпването на конкретните последици. При прекият се предвижда сигурното или възможното настъпване на последиците, а при косвеният – само възможното.

  1. При формалните престъпления в състава на съответното престъпление като единствено изменение на действителността е посочено самото деяние, без да се сочат конкретни последици. Затова при тях е достатъчно деецът да има познание само за обективните свойства на своето деяние. (на просто изв)
  2. При резултатните престъпления наред с деянието в състава на престъплението са визирани и конкретни престъпни последици. Поради това при тях е необходимо субектът да има познание както за обективните свойства на своето деяние, така и за бъдещото сигурно или вероятно настъпване на конкретния съставомерен резултат. (при необезопасяване на скеле оня трябва да предвижда конкретната опасност, дето деянието му създава за работниците)
  • Когато се касае до престъпления на поставяне в опасност, именно опасността е визираният в състава общественоопасен резултат.
  • При увреждащите престъпления резултатът се изразява в конкретни отрицателни изменения на обекта или на условията за нормалното му съществуване. (убийство – смъртта е конкретна)

 

Б) И при прекият, и при евентуалния умисъл законът изисква деецът да е съзнавал общественоопасния характер на своето деяние, т.е. да е формирал представа, че извършеното застрашава или уврежда обществените отношения.

Ø Предвиждането на последиците и съзнанието за общественоопасния характер на деянието са взаимно свързани.

o Те заедно формират интелектуалния момент на умисъла;

o Но предвиждането на последиците от деянието е предпоставка деецът да осъзнае характера на деянието. (в закона са обърнати)

 

2.2 Волев момент на умисъла

Ø Волевият момент на умисъла отразява волевото отношение на дееца към настъпването на последиците от гледна точка на целите, които той преследва.

Ø Отношението е различно за двете форми на умисъла. Когато действа с пряк умисъл, субектът цели да предизвика съставомерните последици, а осъществявайки деянието с евентуален умисъл, той се отнася към тях с безразличие.

 

2.3. Отношение между интелектуалния и волевия момент

– Интелектуалният и волевият момент заедно образуват умисъла като форма на вина. Деянието може да е умишлено само при едновременната им наличност.

– Но съзнанието за бъдещото настъпване на последиците е предпоставка за формиране на волевото отношение. Без предвиждане на последиците не може да се стигне до формиране на волевия момент (интелектуален è волеви)

 

  1. Пряк (директен) умисъл – деянието е извършено с пряк умисъл, когато субектът е предвиждал сигурното или вероятно настъпване на неговите конкретни общественоопасни последици и е съзнавал общественоопасния му характер, като е искал настъпването на тези последици. (на съставомерния резултат)

3.1. Интелектуалният момент на прекия умисъл се свежда до това, че субектът е предвиждал конкретните общественоопасни последици от деянието и е съзнавал неговия общественоопасен характер.

а. Предвиждането на конректните общественоопасни последици при прекия умисъл може да бъде сигурно или вероятностно.

– Предвиждането е сигурно, когато деецът има познание за неизбежното настъпване на общественоопасните последици като следствие от извършеното деяние. (предвижда сигурното настъпване на смърт, когато стреля от упор в главата)

– Деецът предвижда вероятното настъпване на конкретните последици, когато в съзнанието му се е оформила представата, че такива последици могат да настъпят, но могат и да не настъпят. (от този вид ще е предвиждането, когато субектът стреля по жертвата от известно разстояние без да е сигурен, че ще улучи)

 

б. Съзнанието за общественоопасния характер на деянието е налице, когато деецът знае, че конкретното негово поведение застрашава или уврежда непосредствения обект на престъплението от съответния вид. (като стреля по жив човек, ще го убие)

3.2. Волевият момент на прекия умисъл е отразен в легалното определение с термина „искал”. Т.е. деецът желае, цели настъпването на точно на тези общественоопасни последици, които е предвиждал.

Ø Деянието винаги е целенасочен акт,а когато то е извършено с пряк умисъл, цел на деянието е именно причиняването на престъпния резултат.

 

а. При резултатните престъпления деецът ще действа с пряк умисъл, когато цели да предизвика опасността, съставомерна последица от деянието ИЛИ предвиденото в състава увреждане на обекта при увреждащите престъпления.

б. При престъпленията на просто извършване деецът преследва определена цел, като съзнава, че нейното постигане не е възможно без осъществяване на изпълнителното. Затова е достатъчно той да съзнава неизбежността на деянието за постигане на цел, която не е съставомерен резултат на дадения вид престъпление.

в. Волевият момент на ПУ може да приеме и още една форма – Когато престъпните последици не са цел на деянието, но се явяват неизбежен резултат по пътя към осъществяване на целените от дееца изменения в действителността и той съзнава неизбежното и закономерно тяхно настъпване.

  1. Евентуален (косвен) умисъл – деянието е извършено при евентален умисъл, когато субектът е предвиждал вероятното настъпване на неговите конкретни общественоопасни последици и е съзнавал общественоопасния му характер, като е допускал настъпването на съставомерния резултат.

4.1. Интелектуалният момент на евентуалния умисъл се изразява в това, че субектът е предвиждал само вероятното настъпване на общественоопасните последици от деянието и е съзнавал общественоопасния му характер.

 

а. За косвения умисъл е характерно, че субектът преследва някаква цел, но резултатът, който се цели, не са престъпните последици. Нещо повече – целеният резултат може да бъде и правомерен. При косвен умисъл съставомерните общественоопасни последици са възможен, вероятен, страничен или косвен резултат от деянието. (името) Пр. деецът може да цели спасяване от студ, когато пали огън, а опожаряването на близката сграда, да е само възможен резултат.

б. Тук деецът има познание само за възможното, вероятното, евентуалното настъпване на конкретните общественоопасни последици. (евентуален умисъл)

4.2. Волевият момент при евентуален умисъл е отразен в закона с термина „допускал”, т.е. деецът се е примирил с настъпването на престъпния резултат, отнасял се е безразлично към настъпването на съставомерните последици.

И именно в това безразлично отношение е обществената укоримост на евентуалния умисъл, защото възможността за причиняване на престъпния резултат не се е оказала достатъчен контрамотив за дееца да се въздържи от извършването на съответното деяние. (целейки да се стопля предвиждам възможността от пожар, но преследвайки тази цел се отнасям безразлично към вероятността от пожар; Не ми пука!).

  1. Разграничение между пряк и евентуален умисъл – следва да се направи при сравнение както на интелектуалните, така и на волевите моменти!!!!!!!!!!!!

5.1. Разлики в интелектуалния момент: И при двете форми на умисъл деецът винаги предвижда конкретни последици (общо), но

Ø при пряк умисъл той предвижда възможно или сигурно настъпване на последиците, а при

Ø евентуален умисъл – предвижда само възможното им настъпване.

5.2. Разлика при волевия момент – основната различие между пряк и евентуален умисъл е в техните волеви моменти.

Ø При пряк умисъл субектът пряко ЦЕЛИ именно престъпните последици,

Ø При евентуален умисъл, той се съгласява, примирява с тяхното възможно настъпване в действителността, отнася се безразлично към тях.

5.3. И тъй като при косвения умисъл общественопасните последици все пак не са пряка цел на престъпника, в практиакта по начало тази форма на умисъла се приема като по-малко укорима в сравнение с прекия умисъл.

 

  1. Разновидности на умисъла

Ø Обща особеност за всички разновидности на умисъла – те винаги съдържат основните белези на интелектуалния И на волевия момент или на прекия, или на евентуалния умисъл (т.е. те винаги са пряк или евентуален умисъл)

Ø Внезапен и предварителен умисъл – разлика в интелектуалния момент.

 

6.1. Внезапен умисъл е налице, когато деецът взема решение за извършване на престъплението веднага след като осъзнае дадена потребност от изменение на действителността и изпълнява решението незабавно след като го е взел или малко след това

6.2. Предварителен умисъл (предумисъл) е налице, когато деецът е извършил деянието по предварително решение, взето в сравнително спокойно и хладнокръвно състояние след обсъждане на мотивите „за” и „против” извършването му. è характеризира се с кумулативното наличие на три особености:

а) решението взето предварително, когато между вземането на решението и привеждането му в изпълнение е изминал по-продължителен период от време. Въпросът за продължителността е фактически въпрос.

б)Решението е взето в сравнително спокойно и хладнокръвно състояние, когато деецът не е бил повлиян от външни дразнители и е може да обмисли пр-ето.

в) Обсъждане на мотивите ще е имало, когато деецът действително е обмислял решението, а не само когато е имал възможност за това.

ð Разлика между предварителен и внезапен: при внезапния решението се взема без предварително обмисляне и се пристъпва към неговото изпълнение веднага, при което отсъстват характерните особености на предумисъла.

 

6.3. Афектен умисъл (чл. 118 НК) – за него са характерни два момента:

  1. особеносто състояние на дееца при вземане на решението и
  2. провокиращото поведение на пострадалия.

Ø При афектен умисъл субектът взема решението и действа в състояние на силно раздазнение. „Силно раздразнение“ когато съзнанието му е овладяно от чувствата му до такава степен, че възможността му да вземе правилно решение е в значителна степен намалена, без той да е бил лишен от нея.

Ø Но за да има това състояние НП значение, е трябва то да е провокирано от определени в закона форми на противоправно поведение на пострадалия: насилие, тежка обида или др. противозаконно д-е срещу субекта или негови ближни.

 

6.4. Условен умисъл наричаме този, при който решението за извършване на престъплението съдържа известно условие, с чието сбъдване субектът свързва осъществяването на деянието. Условието е бъдещо и несигурно обстоятелство, при наличието на което деянието ще бъде извършено.(ако разбера че кръшка, ще я убия).

6.5. Алтернативен усмисъл – налице, когато деецът се насочва към два или повече възможни,но различни по характер резултата, като цели или допуска настъпването само на един от тях, който и да е той (или ще го убия, или ще го осакатя, квото дойде).

6.6. Неопределен (абстрактен) умисъл – когато субектът се насочва към последици от определен вид, като няма ясна представа от конкретното засягане на обекта. (може да цели причиняване на телесна повреда, като степента на увреждане здравето на жертвата може да бъде различна; може да желае отнемане на чужда вещ без ясна представа за нейната стойност – джебчийска кражба)

 

 

Въпрос №9 Непредпазливост – същност и видове. Обстоятелства, изключващи вината

 

Непредпазливост

Същност и определение (11, ал. 3 НК). Самонадеяност, интелектуален и волев момент,

разграничение от евентуален умисъл. Небрежност, отрицателен и положителен момент

на небрежността. Наказуемост на непредпазливите деяния (чл. 11, ал. 4). Смесаната вина

и нейното наказателноправно значение (чл.11, ал. 5 НК)

  1. Същност и определение на непредпазливост

 

А) Същност: непредпазливостта е втората основна форма на вина;

Ø тя е обществено укорима в значително по-малка степен от умисъла. Поради това

o Според чл. 11, ал. 4 „непредпазливите деяния са наказуеми само в предвидените от закона случаи.”, т.е. не всички общественоопасни деяния, извършени поради непредпазливост са криминализирани.

o А когато непредпазливите деяния са наказуеми, предвидените за тях наказания са значително по-леки в сравнение с аналогичните умишлени престъпления. (пр. за непредпазливо убисйство затвора е от 3 до 15 г. – 122,123 НК, докато при умишленото убойство е от 10 до 20 г – 115)

Ø Като правило у нас непредпазливите престъпления са само резултатни. Освен това те са от категорията на увреждащите с едно единствено изключение – чл.136(2).

 

Б) Легално определение за непредпазливост: чл. 11, ал. 3 НК „Деянието е непредпазливо, когато деецът не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди, или когато е предвиждал настъпването на тези последици, но е мислил да ги предотврати.”

Ø В тази разпоредба са определени двете й основни форми: престъпна самонадеяност и небрежност. Те са дадени в алтернативна зависимост – или,или.

  1. Престъпна самонадеяност

Ø Налице е, когато деецът е предвиждал възможното настъпване на съставомерните общественоопасни последици, като е бил уверен, че ще ги избегне

2.1. Интелектуален момент – характеризира се с това, че субектът е предвиждал вероятното настъпване на престъпни последици от определен вид или на конкретния престъпен резултат. (è нарича се още съзнателна непредпазливост)

2.1.1. Най-често предвиждането е абстрактно, т.е. субектът предвижда определен вид последици, а не конкретно настъпилите (навлиза в град с превишена скорост, деецът предвижда по принцип, че е възможно на пътя внезапно да се появи пешеходец, без това да е свързано с конкретна обстановка/жертва) Макар и рядко е възможно да предвижда и конкретните

2.1.2. За разлика от умисъла при самонадеяността законът не изисква съзнание за общественоопасния характер на деянието. Това е така, защото от психологична гледна точка, субективната увереност на дееца, че последиците няма да настъпят, по същество изключва възможността да формира представа относно някакво уврежда или застрашаванен на ОО чрез деянието.

 

2.1.3. Деецът преценява фактическата обстановка като надценява определени фактори или свои възможности, подценява значението на други обстоятелства, при което у него се формира погрешна представа за действителното състояние на нещата, за свойството на извършеното деяние и затова се нарича още престъпно лекомислие.

2.2. Волевият момент на непредпазливостта в закона се изразява в това, че субектът е мислил да предотврати общественоопасните последици от деянието.

Ø Изразът „мислил“ е неточен, тъй като в действителност става въпрост за формиране на една субективна увереност, че съставомерниите общественоопасни последици няма да настъпят. Тази увереност, обаче, е обективно необосонована, заради неправилната преценка (надценяване и подценяване) на различни фактори. Субективната увереност за това, че съставомерните последици няма да настъпят е решаващ мотив за осъществяване на деянието. Ако деецът беше осъзнал, че те въпреки нея ще настъпят, нямаше да извърши деянието.

Ø На практика субективната увереност на дееца може да се прояви в две форми:

  1. у дееца може да се породи представа, че едно или няколко обстоятелства, които образуват причината за настъпване на общественоопасните последици няма да се проявят в действителността. Като няма причина, няма да има и следствие – последиците. (никой няма да пресече пътя щото е късно).
  2. неправилната преценка на обстоятелствата може да доведе до увереност у субекта, че макари деянието да предизвика причинен процес, чрез някакво свое допълнително поведение той ще прекъсне този процес и поради това последиците няма да настъпят (има причина, ама няма следствие)(пр. разчита на бързите си рефлекси и умения, които се оказват недостатчни)

2.3. Разграничение между престъпната самонадеяност и евентуален умисъл!!!

Ø Общо: И при двете форми на вина деецът предвижда в някаква степен престъпните последици.

2.3.1. Разлика в интелектуалния момент – свежда се до това, че

2.3.1.1. Когато действа с евентуален умисъл, деецът винаги трябва да предвижда само конкретните последици от деянието, докато

2.3.1.2. При самонадеяността той предвижда предвижда най-често последиците от определен вид и по-рядко конкретните последици.

Ø Освен това при евентуален умисъл деецът съзнава общественоопасния характер на деянието, докато такова съзнание не се изисква при самонадеяността.

2.3.2. Разлика във волевия момент – по-съществена.

2.3.2.1. За евентуалния умисъл е характерно, че субектът се съгласява, примирява се с настъпването на последиците, отнася се с безразличие към отрицателното засягане на обекта.

2.3.2.2. При самонадеяност той е уверен, че тези последици няма да настъпят.

Ø В практиката има решения, които изрично посочват, че голата надежда последиците да не настъпят, не е причина да има самонадеяност. Трябва увереност.

 

  1. Престъпна небрежност

Ø Изразява се в това, че при извършване на деянието, субектът не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да предвиди, че ще настъпят.

Ø За разлика от дотук разглежданите форми на вина небрежността не е определена с интелектуален и волеви елемент, а с два други елемента: отрицателен и положителен елемент.

3.1. Отрицателният елемент отразява, че при извършване на деянието, деецът не е предвиждал общественоопасните последици, т.е. имаме отсъствие на тази интелектуална дейност, която би довела до формиране на познанието за бъдещото възможно или сигурно настъпване на престъпния резултат.

 

Поради това в съзнанието на дееца не се отразяват свойството на деянието, последиците и причинната връзка м/у тях. Затова небрежността се нарича и несъзнавана непредпазливост.

3.2. Положителният момент отразява, че деецът е бил длъжен И е могъл да предвиди общественоопасните последици. Законът изисква едновременна кумулативна наличност както на правно задължение за дееца да предвиди престъпните последици, така и на реална възможност да осъществи такава мисловна дейност.

3.2.1. Задължението за предвиждане трябва да произтича от разпоредба на НА.

 

Има два критерия за определяне дали дадено лице е длъжно да предвиди престъпния резултат

Ø Нормативните предписания относно тези задължния (първи критерий)

Ø Структурата на обществените отошения, непосредствения обект на посегателство, и мястото, което деецът заема в тази струкура. (пр. шофьорите са длъжни да следят пътните знаци и да съобразяват поведението си с тях, но ако има други в колата, шофьорът не може да делегира своето задължение на пътника).

3.2.2. Възможността за предвиждане предполага два вида възможности:

3.2.2.1. Обективна възможност за предвиждане съществува при такава фактическа обстановка, която позволява деецът реално да е могъл да възприеме със съзнанието си всички факти и обстоятелства, необходими за предвиждането на последиците. Освен това той трябва да е разполагал и с необходимото време за протичане на онези мисловни процеси, които биха довели до формиране на познание за бъдещите общественоопасни последици от деянието и вече да предприеме поведение, което е адекватно на така формулиралата се представа. (Така ще е когато водачът е имал възможност да види знака „деца!” и от тук да предвиди възможното внезапно пресичане от блъснатото дете. Трябва водачът да е имал фактическа възможност да възприеме този знак, за да съобрази поведението си с предписаното, т.е. ако знакът да не е бил закрит от камион).

3.2.2.2. Субективна възможност за превиждане свързана е с личните качества на субекта за извършване на мисловната дейност, която би го довела до предвиждане на резултата. Тя обхваща интелектуалните му възможности И необходимите познания за предвиждане на конкретните последици в конкретната ситуация. (на пътя лежи човек в тежко състояние и минавайки край него деецът го закарва в болницата – оказало се, че човека умира от друсането в колата).

ð Престъпна небрежност ще има само при кумулативно наличие на отрицателния и положителния момент, като при положителният има кумулативно изискване за задължение и възможност. Липса на едното è няма вина è няма и престъпление.

 

  1. Професионална непредпазливост – основни особености.

Ø Тя разкрива основни особености на непредпазливостта в някоя от нейните две основни форми – самонадеяност или небрежност. Професионална е, защото е свързана с упражняването на определени професии или дейности, представляващи източник на повишена опасност. (липса прилагателното обществена!!!)

Ø Тя е предвидена в някои състави на Ос. част и се проявява като несъобразяване със специалните правила, регламентиращи упражняването на такива занятия/дейности

Ø Нарушаването на правилата се дължи на незнанието им или на немърливото им изпълнение.

4.1. Първа особеност изпълнителното деяние трябва да е елемент от упражняването на занятие или дейност.

Ø Дейността е съвкупност от действия и бездействия, извършвани с цел постигане на определен резултат. Занятието е вид дейност, която се характеризира с определена трайност и системност в нейното осъществяване и има професионален характер.

4.2. Втора особеност – дейността или занятието трябва да представляват източник на повишена опасност и това е тяхна обективна характеристика.

 

Естеството им е такова, че и най-малкото незнание или немарливо изпълнение създава голям риск от увреждане на хора. Те обаче са общественополезни и затова не са забранени (такива са всички занятия, свързани със здравопазването, строителна дейност, боравене с пушки) .

4.3. Трета особеност – трябва да са правно регламентирани. За тяхното упражняване се изисват специални знания или опитност по силата на НА, проверени и удостоверени по съответния ред и за упражняването на които, лицето има съответно разрешение. Така се свежда риска до приемливи за обществото равнища.

4.4. Четвърта особеност – деянието трябва да нарушава норма от действащ НА, която урежда правилата за безопасното уражняване на занятието или дейността.

Ø За да е налице професионална непредпазливост е трябва нарушаването на тези правила да се дължи на незнание или на немърливо изпълнение на занятието/дейността.

o Незнанието се отнася само до специалните правила за безопасното упражняване на занятието или дейността.Ама незнанието на правото не извинява! Незнанието води до това, че субектът не предвижда общественоопасните последици. Поради това е свързано с формиране на небрежност като форма на непредпазл.

o При немърливото изпълнение субектът познава правилата, но извършва деянието в нарушение на техните предписания. Деянието може да има различни форми – предприемане на забранени действия или неизвършване на зад. действия. Нем. изп. може да се изрази както в небрежност, така и в престъпна самонадеяност.

 

  1. Смесена вина – особености при наличие на смесена вина

Ø Смесена вина е налице, когато с деянието се причининяват два или повече престъпни резулата, като по отношение на по-леките субектът действа умишлено, а по отношение на по-тежките – по непредпазливост.

Ø В тези случаи законът предвижда деецът да отговаря за по-тежките последици, причинени по непредпазливост, ако за тях не се изисква умисъл. (чл. 11, ал. 5 НК).

 

Ø Особености при наличие на смесена вина:

 

1) Изпълнителното деяние обективно е от естеството да причини по-лекия резултат.

2) Субектът е причинил два или повече различни престъпни резултата, които са разнородни по характер;

– Между по-лекия и по-тежкия резултат съществува пряка причинна връзка, като по-лекият може да е единствена причина за настъпване на по-тежкия или да е съпричина.

– отношение между засегнатите обекти: може да са разнородни (непредпазливо причиняване на смърт в следствие на палеж) или да се намират в отношение на поглъщане (непредпазливо причиняванена смърт в следствие на умишлено нанесена телесна повреда)

3) По отношение на по-лекия резултат субектът действа умишлено, а по-отношение на по-тежкия – по непредпазливост. Законът предвижда, че се касае за допълнителни, по-тежки последици, които поглъщат умишлено причинените, и затова отговорността е за по-тежките

> По същество деецът проявява и двете основни форми на вина. Той предвижда по-леките общественоопасни последици и съзнава, че ако ги причини, деянието му ще увреди или застраши обекта на посегателство, като ги желае или се съгласява с тяхното настъпване. А настъпилите по-тежки последици субектът не предвижда, но е могъл и е бил длъжен да предвиди ли ги е предвиждал, но е бил сигурен, че те няма да настъпят.

 

Изключващи вината обстоятелства

Фактическа грешка (чл. 14 НК). Случайно деяние (чл. 15 НК), разграничение от небрежност. Изпълнение на неправомерна заповед (чл. 16 НК)

Ø Изключващи вината обстоятелства: са определени факти от действителността, при наличието на които деецът не може правилно да я възприема и поради това не е в състояние да формира към своето деяние психично отношение, което да е съответно на обществените потребности.

 

Когато някое от тях е налице, деецът не може да формира вина като укоримо психично отношение към деянието и неговите последици, макар деянието да е общественоопасно.

Ø У нас изключващи вината обстоятелства са фактическа грешка, случайно деяние и изпълнението на неправомерна заповеде (чл. 14,15,16 НК)

 

  1. ФАКТИЧЕСКА ГРЕШКА

Ø Според чл. 14, ал.1 НК фактическата грешка е „незнанието на фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението и изключва умисъла относно това престъпление.”. Според ал. 2 ФГ може да изключи и непредпазливостта, „когато самото незнание на фактическите обстоятелства не се дължи на непредпазливост.”

Ø Особености на фактическата грешка като обстоятелство, изключващо вината:

  1. Преди всичко става въпрос за незнание на фактически обстоятелства, т.е. за отсъствие в съзнанието на дееца на представи относно реалното им съществуване. В обективната действителност фактите си ги има, но това не е отразено в съзнанието на дееца, той не е формирал познание за тяхното наличие. (деецът може да не знае, че вещта, която отнема е чужда, смятайки я за своя)
  2. Незнанието се отнася САМО до фактически обстоятелства. Незнанието на правната удеба или юридическа грешка не е извинително.
  3. ФГ се свежда до незнанието само на такива обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението.(мнима неизбежна отбрана- деецът погрешно възприема даденото поведение като нападение, когато в действителност такова няма.)

 

  1. Фактическата грешка изключва само тези форми на вината, които се характеризират с наличието на интелектуален момент – винаги умисъла и самонадеяността, доколкото незнанието не се дължи на непредпазливост.
  • Познанието на всички факти от действителността, визирани в състава на дадено престъпление, е необходимо за предвиждане на общественоопасните последици или за осъзнаване на общественоопасния характер на деянието. Поради това извинително е само това незнание, което пречи на дееца да формира интелектуалния момент на вината.

ФГ – предвиждане (някой ми услужва с НК и после си тръгвам с него),

ФГ – съзнание – (мнимата неизбежна отбрана).

  • Обратно, ако погрешната представа на дееца не е пречка за формиране на интелектуалния момент, не може да става дума за извинителна грешка, т.е. за осъществяване на деянието при ФГ по смисъла на чл. 14 НК.

 

> Преди всичко ФГ изключва умисъла за определен вид престъпление, като тя може да се отнася до всеки елемент от обективната страна на дадения състав. Но ФГ може да изключва и съзнателната непредпазливост (самонад.), стига незнанието на факт. обстоятелства да не се дължи на непредпазливост, а то ще се дължи на непредп., когато деецът не е узнал тези факти, които биха довели до предвиждане на престъпняи резултат, но е бил длъжен и е могъл да ги узнае.

Ø ФГ трябва да се различава от случаите, когато деецът се е насочил да засегне даден обект, но поради отклонение на удара не успява и засяга друг. (aberatio ictus)

  1. СЛУЧАЙНО ДЕЯНИЕ

Ø Според чл.15 НК случайно деяние е деянието, когато деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици.

 

2.1. Въпросът за това дали извършителят на едно деяние е бил длъжен или е могъл да предвиди общественоопасните последици, които то е предизвикало, има смисъл само когато той не е предвиждал настъпването им. Затова и случайното деяние изключва само небрежността като форма на вината, защото само при тази форма на вина деецът не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици.

2.2. Случайно деяние ще е налице на първо място, когато деецът не е бил длъжен да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Отстъствието на правно задължение за тяхното предвиждане обикновено води до това, че лицата, върху които не тежи такова задължение, обикновено не извършват интелектуална дейност по предвиждане на последиците. Именно затова тяхното поведение не е обществено укоримо (пр. ПТП, водачът е на път с предимство è не е длъжен да се оглежда дали някой ще му отнеме предимството)

2.3. Когато деецът макар и да е бил длъжен, не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици.

Ø Невъзможността за предвиждане може да се дължи на обективни обстоятелства о (неправилно паркиран камион е закрил пътен знак, който предупреждава за деца).

Ø Може да е свързана и с личността на самия деец, когато напр. са необходими специални познания, които не притежава, но не е бил длъжен да има.

 

СЛУЧАЙНО ДЕЯНИЕ И НЕБРЕЖНОСТТА.

Ø Общото е отсъствието в съзнанието на дееца на представи относно бъдещото настъпване на общественоопасните последици. И в двата случая то води до предприемане на поведение, причинило увреждането на обекта.

Ø Разликата:

  1. При небрежност деецът осъществява виновно деяние и при наличие на останалите признаци по чл.9 НК то ще бъде престъпление, а
  2. Случайното деяние не е виновно и следователно не може да бъде престъпно.

– Случайното деяние изключва именно небрежността, защото отсъства предвиждане от страна на дееца. Случайно деяние ще има, когато деецът или не е бил длъжен, или не е могъл да предвиди настъпването на престъпните последици. Отсъствие на кой да е от тези елементи – задължение или възможност, води до отсъствие на вина, тъй като за да е налице небрежност, имаме кумулативно изискване за наличие и на задължение за предвиждане, и на възможност за предвиждане.

 

  1. Изпълнение на неправомерна заповед – чл. 16 НК – рядкост – Предпоставки:

1) Деянието да е осъществено в изпълнение на служебна заповед. Това изискване ще е налице, когато извършителят е подчинен служебно на 3-о лице, което има право, по силата на НА, да нарежда на дееца извършване на определено поведение по служба, а последният е правно задължен да изпълнява неговите заповеди и да извърши това поведение.

2) Служебната заповед да е неправомерна,щото е издадена в нарушение на установените правила за изпълнение на службата. Заповядващия е издал заповед, която няма право да издава. 3) Заповедта да е издадена по установения ред = заповедта е издадена от лице, което има право да заповядва на дееца + спазена е формата за нейното издаване, установена с НА.

4) Изпълнението на заповедта да не налага очевидно за дееца престъпление

> само при кумулация ще е налице обстоятелство, изключващо вината по чл. 16. То изключва и двете основни форми на вина – умисъла и непредпазливостта.

 

 

Въпрос №10 Стадии на умишлено престъпление.  Приготовление към престъпление. Опит – видове; доброволен отказ. Наказуемост на приготовлението и опита

 

Довършено престъпление

Понятие. Довършеност на престъпленията, осъществявани чрез действие или чрез бездействие, довършеност на резултатните и на формалните престъпления. Стадии в осъществяването на умишлената престъпна дейност.

Ø Най-простият вариант на едно престъпление е схема от 3 елемента – един субект с едно деяние извършва едно престъпление, но във връзка със всеки един от тези елементи могат да настъпят различни усложнения, едно от които е свързано с довършеността на престъплението, а от тук и въпросът за стадиите на умишлената престъпна дейност.

  1. Понятие за довършено престъпление

Ø Довършено е престъплението, когато са осъществени всички елементи от съответния престъпен състав в тяхната съвкупност.

Ø Когато в обективната страна на престъплението е предвиден и престъпен резултат, престъплението ще е довършено с настъпването му. До този момент то ще е недовършено. Тук обществената опасност на деянието се проявява в пълна степен едва с увреждане на отношенията.

Ø Определени деяния, обаче, разкриват висока степен на обществена опасност, дори когато обектът още не е увреден и това оправдава използването на наказателната репресия и в тези случаи – като реакция срещу застрашаването на обекта.

  1. Довършеност при различните видове престъпления

2.1. Довършеност на непредпазливите престъпления

Ø Непредпазливите престъпления винаги са от категорията на резултатните è ще са довършени, само ако е настъпил престъпния резултат.

Ø До неговото настъпване те са недовършени и НК не предвижда репресия като реакция срещу застрашаване на обекта при непредпазливите престъпления. Срещу това по-удачно се реагира с дисциплинарни или административни мерки

2.2. Довършеност на умишлените престъпления (при тях не е така)

Ø умишленият характер на престъплението оправдава използването на репресия и при застрашване на обекта както като обществена реакция срещу това застрашаване, така и като контрамотив за окончателното увреждане на обекта.

 

>>> Особености относно довършеността на видовете умишлени престъпления:

  1. Довършеност на формалните умишлени престъпления: При тях самото извършване на деянието е в такава степен опасно за обществото, че винаги оправдава репресията, без оглед на това дали обществените отношения са само застрашени или е увреден обекта è за довършеността на формалните престъпляния е достатъчно да е довършено само изпълнителното деяние. Две категории:
  • При обикновените (прости) формални престъпления изпълнителното деяние е просто действие или бездействие и с факта на извършването му престъплението ще е довършено. Т.е. форм. пр-е ще е довършено с осъществяване на дея-то.
  • При усложнените формални престъпления изпълнителното деяние се състои от два или повече акта. Престъплението ще бъде довършено, когато всички в своята съвкупност бъдат осъществени. Евентуалното настъпване на междинен резултат не е равнозначно на довършване на такова формално престъпление. (Пр. поправката на частен догкумент по чл. 309 НК. Или както е при задържането на заложник – лиши го от свобода и постави условия за освобождаването му)

 

  1. Довършеност на умишлените резултатни престъпления: тези престъпления ще бъдат довършени с настъпването на съставомерните последици. До настъпването на престъпния резултат съответното престъпление е недовършено.
  • При някои от резултатните пресъпления последиците настъпват веднага с довършването на изпълнителното деяние (кражба, изнасилване)
  • При други изпълнителното деяние поставя началото на причинен процес и между довършването на деянието и настъпване на последиците има известен период от време. Тези престъпления ще бъдат довършени, когато обективният причинен процес протече и като следствието от деянието и този процес настъпи престъпния резултат.

 

  1. Стадии в осъществяване на умишлената престъпна дейност (умисъл – цели посл)

3.1. Дадена умишлена престъпна дейност винаги преминава през два основни етапа:

А) Вътрешен, психичен процес, в следствие на който се формира решението и

Б) Изпълнение на решението, което се обективира чрез външната проява на деянието.

Престъпната дейност проявява своята обществена опасност едва чрез нейното обективиране. Едва застрашването като обективен факт от действителността поставя въпроса за използване на наказателната репресия като реакция, но и като възможен контрамотив за дееца да не доведе нещата до край.

 

3.2. Застрашаването на обществените отношения е обективен факт и не зависи от формата на умисъла. Но при престъпления, извършени с евентуален умисъл, настъпването на общественоопасните последици не е сигурно, а винаги е само вероятно. На един по-ранен етап заплахата с наказание срещу застрашаването на обекта не винаги може да изиграе роля на контрамотив за дееца. Ето защо при съответна обществена потребност застрашаващите прояви, осъществени с косвен умисъл, се въздигат в самостоятелни формални престъпления (пр. нарушаване правилата за движение по чл. 342)

3.3. Нашият закон свързва стадиите на умишлена престъпна дейност само с прекия умисъл като форма на вина, като отдава значение на умишленото застрашаване на обекта на един по-ранен етап само при престъпленията, извършени с пряк умисъл.

Външното проявление на престъпната дейност може да премине през няколко основни етапа на развитие след вземане на решението за нейното изпълнение:

 

1) създаване на условия за осъществяване на престъплението;

2) процесът на самото изпълнение на престъплението;

3) причинният процес, чието начало се поставя с довършване на изп. деяние и

4) настъпването на общественоопасните последици. è в етапите до настъпването на последиците обекта е само застрашен. Застрашаването е в най-малка степен в първия и в най-висока към края на причинния процес, водещ пряко до настъпване на последиците.

  1. Стадиите на умишлената престъпна дейност са именно етапите, през които преминава престъпната дейност, обособени въз основа на обективното въздействие на дейността върху конкретния обект на престъплението.

а. За тях говорим само в случаите, когато дадено престъплението е насочено към един и същ непосредствен обект на посегателство. При това положение в определен момент възниква опасността от увреждане на този обект, постепенно тя нараства и накрая се стига до увреждането на обекта. è Не можем да говорим за стадии, ако дадена дейност е насочена към различни разнопосочни непосредствени обекти.

б. В зависимост от това дали обектът на посегателство е застрашен или увреден разграничаваме приготовлението и опита като застрашаващи стадии на умишлената престъпна дейност и довършеното престъпление като увреждащ стадий.

в. В зависимост от характера на застрашаването пък разграничаваме приготовлението като създаване на условия за извършване на престъпление и самото престъпление в процес на изпълнение, т.е. опитът, който може да бъде довършен или недовършен.

Характерно и за двата стадия е, че обектът не е увреден, а само застрашен.

(хронологична подредба: приготовление > опит > довършено престъпление)

 

Приготовление

Същност и определение (чл. 17, ал. 1 НК). Обективна и субективна страна на приготовлението. Особености на умисъла при този стадий на престъпна дейност. Наказуемост на приготовлението. Самоволен (доброволен) отказ от приготовление (чл. 17, ал. 3 и чл. 19 НК).

  1. Приготовление – същност и определение

Ø Разпоредбата на чл. 17, ал. 1 НК го определя като „ подготвянето на средства, намирането на съучастници и изобщо създаването на условия за извършване на намисленото престъпление, преди да е почнало неговото изпълнение.”.

Ø Така законът посочва и обективната, и субективната страна на същността на приготовлението, които разкриват свои специфични особености.

  1. Обективна страна на приготовлението

2.1. За определяне на обективната му страна законът използва три метода:

 

а. Посочва същността на приготовлението като създаване на условия за извършване на престъплението. Условията са такива изменения в отделни елементи от действителността, които са в някаква степен благоприятни за осъществяване на престъплението, които я правят по-пригодна за изв-нето му. (набавяне на оръжие)

б. Приготовлението е очертано и с един негов отрицателен белег, а именно, че то ще е налице само „преди да е започнало изпълнението на престъплението”. По този начин приговотовлението се отличава от опита като вече започнало престъпление. Така посочва крайният момент, в който можем да говорим за приготовление;

в. Обективната страна на приготовленеито е очертана в закона и с едно примерно изброяване на най-често срещаните форми на този вид дейност – набавянето на средствата и пр. Изброяването е само примерно, а не изчерпателно, тъй като приготовлението може да се изрази и в създаването на други условия като например изготвяне на средствата(не набавяне), изучаване навиците на жертвата.

2.2. Приготовлнието се осъществява само чрез действие.До този извод води анализът на текстовете от Особената част (80(3)). Приготовление чрез бездействие няма.

2.3. Приготовлението може да е както дейност на просто извършване, така и резултатна дейност от гледна точка на въздействие върху действителността

 

А. Когато деецът търси съучастници, средства за извършване на престъпленеито, изучава навиците на жертвата и пр.притоволението е формална дейност, на просто извършване. Б. Когато средствата са набавени/укрити, волята на съучастниците е съгласувана, жертвата е приманена на мястото на престъплението, приготовленеито ще е резултатна дейност.

  1. Субективна страна на приготовлението (мн съществени особености на умисъла)

3.1. Посочена е в закона чрез израза „намисленото престъпление”. Това означава, че се касае за престъпление, което деецът конкретно има за цел да извърши.

Ø Естеството на приготовлението като предвартелен стадий на умишлена престъпна дейност е изключва възможността приготовлението да бъде извършено с косвен умисъл, т.е. като деецът се отнася с безразличие към създаването на условията за престъплението.

 

3.2. Прекият умисъл при приготовлението е по-сложен в сравнение с умисъла за извършване на престъпление.

3.2.1. Интелектуален момент (по-сложен)

Ø След като деецът е решил какво точно престъпление ще извърши è предвижда:

  1. създаването на благоприятените условия за неговото извършване,
  2. самото извършване на престъплението,
  3. а когато последното е от категорията на резултатните, предвижда и неговите съставомерни престъпни последици.

Ø Освен това субектът съзнава общественоопасния характер на самото престъпление, но и на обстоятелството, че създаването на условия за неговото извършване също застрашава обекта на това престъпление.

3.2.2. Волевият момент също е по-сложен.

Ø По същество деецът прелседва две или три цели, в зависимост от това дали престъплението е формално или резултатно:

  1. винаги цели създаването на условия за извършване на престъплението и
  2. винаги цели и извършване на самото престъпление,
  3. а когато престъплението е резултатно – цели и неговите съставомерни общественоопасни последици.
  4. Наказуемост на приготовлението – Относно наказуемостта на приготовлението са възможни и познати три законодателни подхода към наказуемостта на приготовл:

4.1. Първи подход: предвиждане на наказание в намален размер винаги, когато е осъществено приготовелние към умишлено престъпление – пр. налагане на наказание до 1/3 от предвиденото. Наказания трябва да подлежат на количествено измерване.

4.2. Вторият подход: се изразява в предвиждане на намалена отговорност за приготовление към престъпления, изрично посочени в Особената част.

4.3. Третият подход, който всъщност е избрал нашия законодател, е да се въздигнат в престъпления случаи на приготовление само към определени престъпления, като тези случаи са изрично посочени в Особената част. Чл. 17, ал. 2 НК предвижда, че „Приготовлението е наказуемо само в предвидените от закона случаи.”, т.е. когато в Особената част на НК съществува специален състав на наказуемо приготовление. Примери: приготовление към измяна или терористично действие, към убийство, грабеж, към подправка на парични знаци, геноцид и пр.

 

  1. Самоволен отказ от приготовление

Ø Разпоредбата на чл. 17, ал. 3 НК предвижда, че „Деецът не се наказва, когато по собствена подбуда се е отказал да извърши престъплението.”

Ø Тази поощрителна норма отчита обстоятелството, че приготовлението е предварителна дейност, която само създава условия за осъществяване на даден вид престъпление, но неговото осъществяване още не е започнало.

Ø По същество това е една промяна в намерението на дееца, вземане на решение да не извършва престъплението, което е противоположно на първоначално взетото решение за неговото осъществяване.

 

Ø Самоволен отказ има, когато промяната в намернията на субекта е станала по „собствена подбуда”. Дали отказът е станал по собствена подбуда или под нечие друго въздействие съдим въз основа на три белега:

  1. Деецът е имал обективната възможност да извърши намисленото престъпление;
  2. Субективно той е съзнавал, че може да го извърши;
  3. И въпреки това не го е извършил.

ð В съвкупност тези три белега = самоволен отказ от извършване на престпление.

Ø Чл. 19 НК: „В случаите на чл. 17, ал. 3 и 18, ал. 3, ако деянието, в което са се изразили приготовлението или опитът, съдържа признаците на друго престъпление, деецът отговаря за това престъпление” Възможно е, обаче, деянието, в което се е изразило приготовлението, да осъществява признаците на друго престъпление. (пр. приготовлението към убийство може да се изрази в противозаконно придобиване на огнестрелно оръжие).

 

В тези случаи ще е налице идеална съвкупност от престъпления (с едно деяние са изв две или повече престъпления). Тази хипотеза е уредена в чл. 19 НК è Ще му се наложат двете наказания. (противозаконно придобиване на огнестрелно оръжие + приготовление за убийство);

При самоволен отказ от приготовление той ще се откаже да извърши убийството, като по чл. 17, ал. 3 ще отпадне отговорността за приготовлението, но субектът ще бъде наказан за другото престъпление. Това е изрично уредено в чл. 19 НК.

 

Опит

Същност и определение (чл. 18, ал. 1 НК). Обективна и субективна страна на опита. Разграничение от приготовлението и довършеното престъпление. Видове опит: недовършен, довършен, годен и негоден. Наказуемост 18(2). Самоволен отказ от недовършен и от довършен опит (18, ал. 3; чл. 19).

Ø Опитът е следващият стадий в осъществяването на една умишлена престъпна дейност от приготовлението. Той е престъплението в процес на неговото осъществяване. При опитът застрашаването на обекта е в значително по-голяма степен от приготовлението. Той създава пряка и непосредствена опасност от увреждане на обекта. При това степента на застрашаване зависи от степента, до която е достигнало изпълнението на престъплението.

  1. Същност и определение на опита

Ø Чл. 18, ал. 1 НК – легална дефиция: „Опитът е започнатото изпълнение на умишлено престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено или макар и да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици на това престъпление.”

Ø От обективна страна опитът се харакризира с два момента:

  1. Наличие на започнало изпълнение на определено умишлено престъпление и
  2. Ненастъпили съставомерни последици от последното.

Ø От субективна страна той винаги се осъществява при пряк умисъл.

 

  1. Обективна страна на опита – изпълнението на престъплението е процес, който протича във времето и има свое начало и край.

2.1. Начало на изпълнението на престъплението – то започва от момента, в който деецът се е насочи пряко и непосредствено към осъществяването му.

Ø Изпълнението задължително включва самото изпълнително деяние от състава.

Ø Определяне началото на изпълнението – фактически въпрос – Критерии:

  1. Конкретния замисъл на дееца – основен критерий:
  • Най-лесно началото се установява при пр., които се осъществяват само чрез действия. (пр. при джебчийството – когато посегне към джоба/чантата)
  • Когато престъплението се осъществява чрез бездействие началото, ще е налице в момента, когато субектът не извършва дължимото действие.
  • Ако престъплението може да се извършикакто чрез действие, така и чрез бездействие началото ще зависи от избрания от дееца способ.
  1. Допълнителни критерии – използват се, при трудност да се определи началото въз основа на замисленото от дееца . Пр.изпълнение на престъплението със сигурност ще има, когато се осъществяват елементи от изпълнителното деяние.

 

Ø Според началото на изпълнението се отграничват опитът и приготовлението като застрашаващи стадии на умишлена престъпна дейност: при приготовлението няма започнало изпълнение, докато при опита то вече е започнало.

2.2. Край на изпълнението на престъплението – то завършва с пълното осъществяване на изпълнителното деяние.

ð Краят на изпълнението зависи от вида на престъплението и от конкретния замисъл на дееца. (стреля и не оцелва – края на изпълнителното деяние е стрелбата).

Ø В легалното определение на опита ясно са разграничени две хипотези от обективна страна, при които ще има само опит:

  1. когато изпълнителното деяние не е довършено и
  2. Когато изпълнителното деяние макар да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици на това престъпление, т.е. има отсъствие на съставомерните последици.

Ø Към кои престъпления може да има опит?

 

а. Опит може да има само към резултатните престъпления или към усложнените формални престъпления, т.е. тези от формалните, при които първият акт предизвиква междинни съставомерни последици (задържане на заложник; подправка на документ)

б. Опитът е невъзможен към:

  1. Обикновени формални престъпления – престъпленията на просто извършване, за които законът не предвижда междинни последици.
  2. Престъпления, при които практически не може да се отграничи началото на изпълнението от довършването на престъплението – обида чрез думи, изречени в присъствието на пострадалия.

Ø Именно по отсъствието на съставомерните последици отграничаваме опита като застрашаващ стадий на умиш. престъпна дейност от довършеното престъпление.

 

  1. Субективна страна на опита

Ø Легалното определение използва израза „исканите от дееца последици“;

Ø Искането е волевият момент на прекия умисъл и следователно, от субективна страна, опитът е престъпна дейност, осъществявана само с пряк умисъл.

Ø Съдържанието на умисъла при опит не се различава от това при довършеното престъпление и ще зависи от съответния вид – пр. умисъл за убийство, за кражба..

  1. Видове опит – довършен и недовършен.

Ø В опр-ето са разграничени два основни вида опит – довършен и недовършен, като критерий е довършеността на изпълнителното деяние.

Ø Довършеността е от голямо значение за степента на обществена опасност, защото опитът е изпълнение на престъплението, процес на развитие на престъпна дейност и колкото се доближаваме до престъпно деяние, толкова по-застрашен е обекта.

Ø Именно различието в обществената опасност обуславя и наказателноправното значение на това деление, проявяващо се в две насоки: наказуемостта на двата вида опит и ненаказуемостта при самоволен отказ от тези два вида опит.

 

4.1. Недовършен опит – очертан е от обективна страна като „започнатото изпълнение на умишлено престъпление, при което изпълнителото деяние не е довършено” и все още не се е формирала причината, която ще предизвика настъпването на общественоопасните последици. Изпълнителното деяние е в процес на осъществяване и пр. резултат не може да настъпи преди довършването му. Тази обективна особеност на недовършения опит именно го отличава от довършения. Застрашаването на обекта е в значително по-малка степен от довършения опит.

 

4.2. Довършен опит

Ø При довършен опит изпълнителното деяние е довършено, но въпреки това не са настъпили предвидените в закона общественопасни последици на престъплението.

Ø Такава хипотеза може да се получи само в случаите, когато изпълнителото деяние поставя началото на обективен (пиши си го пред всеки пр. процес) причинен процес, след завършването на който престъпният резултат настъпва. Това обяснява защо при някои престъпения не е възможно да има довършен опит – престъпления, при които последиците настъпват веднага след довършване на изп. деяние (кражба, изнасилване, преминаване на границата). При тях е възможен само недовършен опит.

Ø При довършен опит деецът е осъществил това, което обикновено е необходимо, за да причини резултата, но поради различни причини последиците не са настъпили – Ненастъпването на последиците може да се дължи на разлини обстоятелства: особеност на деянието, на използваните средства, поведение на дееца, на жертвата или на трети лица след довършване на деянието. (пр. при опит за убийство смъртта може да не настъпи, защото оня не е оцелил, оръжието е засякло, жертвата, трето лице или самия деец е потърсил медицинска помощ)

4.3. Годен и негоден опит (друго деление)

Ø Делението на годен или негоден се прави в зависимсот от това дали наистина е застрашен действително съществуващ непосредствен обект.

4.3.1. Годен опит е този, който е насочен срещу реално съществуващ непосрествен обект(1),изпълнителното деяние е от естество да увреди обекта(2) и използваните средства и начини са такива, че с тях е възможно да се причини съставомерния резултат (3) на съответното престъпление. (3 пр)

4.3.2. Негодният опит се дели на абсолютно и относително негоден опит.

 

А) Абсолютно негодният опит е ненаказуем, защото в действителност той не застрашава никакви обществени отношения. Абсолютната негодност може да се дължи на това, че

– деянието е насочено срещу несъществуващ непосредствен обект – стреля по труп;

– деянието не е от естество да увреди обекта (крада вещ чрез магия;

– използваните средства са такива, че с тях не може да се причини резултата (пистолет играчка)

Б) Относително негодният опит е наказуем, защото в действителност непосредственият обект е застрашен в опр. степен. Тук опитът не е успял по различни обективни причини:

– временно отсъствие на обекта на местопрестъплението (заложил бомба, ама оня излязъл);

– изпълнителното деяние е от естество да увреди обекта, но е неправилно осъществено (при опит за убийство смъртта може да не е настъпила, защото жертвата случайно е излязла от помещението; деецът не се е прицелил правилно или поради засечка на оръжието) .

– конкретни недостатъци на иначе годни средства (негоден патрон).

  1. Наказуемост на опита

5.1. За разлика от приготовлението, опитът винаги застрашава непосредствения обект в степен, оправдаваща наказателната репресия. НК – опитът ВИНАГИ е наказуем. Чл.18(2)НК деецът се наказва с наказанието, предвидено за довършеното пр-е.

5.2. Същевременно опитът само застрашава непосредствения обект на посегателство, но без да го уврежда окончателно.Степента на застрашване зависи от степента на осъществяване на намерението (на изп.). Затова в закона са предвидени корективи в правилото- чл. 18, ал. 2 – при определяне на наказанието съдът да вземе предвид степента на осъществяване на намерението и причините, поради които престъплението е останало недовършено.

5.3. Имайки предвид, че обществената опасност на опита винаги се изразява само в застрашаване на непосредствения обект, а предвидените в закона наказания са съобразени с обществената опасност на довършените престъпляния, може да се стигне до положения, че и най-лекото предвидено в закона наказание е несъразмерно тежко, защото конкретната обществена опасност на опита е твърде малка. Ето защо в чл. 58, б. „а” НК във връзка с чл. 55 НК е предвидена възможност за определяне на наказание под най-ниския предел или за замяна на предвиденото наказание за довършено престъпление с по-леко по вид наказание.

 

  1. Самоволен отказ от опит – чл. 18, ал. 3 НК

Ø Опитът е престъпно пвоедение, което винаги само застрашва непосредствения обект на посегателството, без да се стига до неговото реално увреждане. Поради това винаги съществува възможност за прекратяване състоянието на опасност от самия деец поради отказ от довършване на престъплението.

Ø Когато отказът на субекта да довърши престъплението е по негова собствена подбуда, той не се наказва за осъществения опит. Това е уредено в поощрителната разпоредба на чл. 18(3) НК, различни изисквания за двата вида опит.

 

Разлика между отказ от довършен и отказ от недовършен опит:

6.1. Разлика в обективната страна при отказ от довършен и недовършен опит

Ø Недовършен опит – достатъчно е деецът да не е довършил изпълнителното деяние

Ø Довършен опит – деецът трябва реално да е предотвратил престъпните последици. Деецът трябва ефективно да прекъсне на започналия причнен процес – може да го направи лично, а може да предизвика намесата на 3-и лица. (пр. при опит за взривяване той да обезвреди бомбата сам или да потърси съдействие от специалисти).

 

Няма доброволен отказ от опит, когато деецът е направил всичко зависещо от него за предотвратяване на последици, но те въпреки това са настъпили. Пр. е довършено.

6.2. От субективна страна самоволният отказ от опит трябва да е стана по собствена подбуда. Тя е свързана с промяна в неговото първоначално намерение, като по същество той взема едно ново решение, противоположно по съдържание на първото. Критерии:

А. При недовършения опит собствена подбуда е налице, когато а) деецът е имал обективната възможност да довърши изпълнителното деяние, б) субективно е съзнавал тази възможност и в) въпреки това не го е довършил.

Б. При довършения опит деецът трябва а) да е имал обективната възможност да остави последиците да настъпят, б) субективно е съзнавал, че ако не направи нищо последиците ще настъпят, в) но ги е предотвратил.

Ø Практиката е приела, че не може да има собствена подбуда, респ. сам. отказ, когато

 

А) са се проявили обективни пречки за довършване на престъплението; б) деецът е приел, че престъплението е невъзможно; в) промяната в намерението на дееца се дължи в конкретни външни въздействия (страх от разкриване).

6.3. Осъщественото при опит може да е довело до увреждане на някакви обществени отношения. В случай на самоволен отказ от довършване, това отрицателно засягане остава и ако осъщественото съдържа признаци на друго престъпление, деецът ще отговаря за него, а ще бъде освободен от отговорността само за опита – чл. 19 НК. (преодоляване на преграда при взломна кражба може да е довело до нейното унищожаване и деецът отговаря за това, а отказа от опит за кражба го освобождава само от опита за кражба).

  1. Разграничение между приготовление, опит и довършено престъпление

Ø приготовлението, опитът и довършеното престъпление са стадии на умишлена престъпна дейност само когато са насочени км един и същи конкретен обект.

Ø Те се намират в отношение на поглъщане , защото обществената опасност на всеки следващ стадий съдържа тази на предшестващия. Ето защо при осъществено наказуемо приготовление то ще бъде погълнато от последвалия опит и деецът ще отговаря само за опит. Когато е осъществен довършен опит, той поглъща недовършения. Довършеното престъпление поглъща и приготовлението, и опита.

Ø Разлика между опит и приготовление:

o За разлика от приготовлението, опитът винаги застрашава непосредствения обект в степен, оправдаваща наказателната репресия.

o Според началото на изпълнението – При приготовлението няма започнало изпълнение, докато При опита то вече е започнало.

Ø Разлика между опит и довършено престъпление è по отсъствието на съставомерните последици отграничаваме опита като застрашаващ стадий на умишлена престъпна дейност от довършеното престъпление.

 

 

Въпрос №11 Съучастие в престъпление – основни форми и разграничаване. Наказуемостта

 

Съучастие в престъпление

Същност, обективна и субективна страна на съучастието. Основни форми на съучастие (чл. 20,ал. 1 НК) и отношението между тях. Основание за наказателната отговорност на съучастниците. Съучастие и особени форми на задружна престъпна дейност.

– Съучастието е форма на задружна престъпна дейност.

  1. Същност – обективна и субективна страна на съучастието

Ø Легално определение в действащия НК няма. В доктрината и практиката е прието, че съучастието е съвместна, задружна и умишлена деност на две или пвоече лица за осъществяване на едно престъпление. (в промените на НК- има опр.)

 

èОбективната страна на съучастието включва престъпно поведение на две или повече лица, което допринася за осъществяване на престъплението, а от субективна страна – че те го осъществяват при общ умисъл.

1.1. Обективна страна на съучастието

Ø Характеристика – налице е поведение на две или повече лица за осъщестявване на дадено умишлено престъпление.

Ø Според формата на съучастието можем да разграничим две основни хипотези:

o Деецът е участвал в самото изпълнение на престъплението.

o Деецът само е допринесъл за извършване на престъплението, без да участва в неговото изпълнение,като мотивира или улеснява извършителя.

 

1.2. Субективна страна на съучастието (различава се от съпричиняването именно по това)

Съучастието е възможно само при умишлено престъпление!
Ø От субективна страна особеното е в общността на умисъла на всички съучастници. Общ умисъл за съучастие ще има, когато всеки съучастник предвижда общественоопасните последици на своето деяние И тези които ще последват то деянието на другите съучастници, съзнавал е общественоопасния характер на всички деяния и във волево отношение е искал или се е съгласил с извършването на престъплението, съответно с настъпването на неговите престъпни последици.
Ø Общият умисъл при съучастието включва два компонента:
1. Умисъл за съответния вид престъпление: съдържанието и формата на умисъла за извършеното престъпление зависи от вида на осъщественоото престъпление (така ако е кражба, умисълът винаги ще е пряк)
2. Умисъл за съучастие: той може да бъде както пряк, така и косвен.
§ Когато дадено лице действа с пряк умисъл за съучастие, то предвижда участието в престъплението на най-малко още едно лице, съзнава общественоопасния характер на неговото поведение и цели поне още едно лице да участва в осъществяване на престъплението.
§ Евентуалният умисъл за съучастие се отличава от прекия само от гледна точка на волевия момент. Когато съучастникът действа с косвен умисъл, той също предвижда поведение на останалите лица и съзнава общественоопасния му характер, но се съгласява с това възможно участие, без пряко да го цели.
3. Интелектуален и волеви момент на общия умисъл (умисъла на съучастниците)
§ Интелектуалният момент на общия умисъл включва интелектуалния момент на съответното престъпление и представи относно участието на останалите лица.
è Всеки съучастник  предвижда общественоопасните последици на своето деяние, деянията на останалите и техните общественоопасни последици.
съзнава общественоопасния характер на своето деяние и на деянията на останалите съучастници.
§ Волевия момент на общия умисъл се изразява в това, че съучастникът е искал или се е съгласил с извършване на престъплението или с настъпването на неговите престъпни последици.
2. Форми на съучастие – чл. 20 НК – извършителство, подбудителство, помагачество
2.1. Разграничени са въз оснoва на характера на съответното поведение и неговото значeние за осъществяване на престъплението. Те са взаимно свързани и обусловени.
1. Извършителството е основна форма на съучастие, при която субектът участва в самото изпълнение на престъплението (чл. 20, ал. 2 НК)
2. Подбудителството и помогачеството (а.к.а. съучастие в тесен смисъл) са форми на съучастие, при които съучастникът само добринася за осъществяване на престъплението, без да участва пряко в изпълнението му.
§ Подбудителство: форма на интелектуално участие в престъплението, която се отнася до формиране на умисъла у извършителя. (20, ал. 3)
§ Помагачество: форма на физическо или интелектуално участие в престъплението и допринася за неговото извършване чрез създаване на условия за това. (20, ал. 4)
2.2. Отношение между отделните форми на съучастие: проблемът за отношението между различините форми възниква от това, че е възможно някой от съучастниците да осъществи поведение, което да разкрива особеностите на повече от една форма на съучастие. (пр. един е извършител и подбудител за другия)
1. Съучастието е единна престъпна дейност на субекта, т.е. за участие само в едно престъпление. Поради това осъществяването на повече от една форма не може да бъде основание за налагане на две или повече наказания.
2. Наред с това съучастникът, осъществил пвоече от една форма на съучастие, допринася повече от останалите за цялостната престъпна дейнсот, а от тук и за отрицателното засягане на обекта. Това се отчита при индивидуализията.

А) Извършителството е най-значимата форма – без него не могат да се осъществят другите две форми – подбудителство и помагачество. От друга страна съучастие ще има само когато, наред с извършителството, е осъществено и поне една от другите две форми на съучастие – подб. или помагачество.
– от обективна страна извършителството засяга в най-голяма степен обекта на престъплението, защото именно извършителят въздейства пряко върху него è поведението, в което се е изразило участието под формата на извършителство И друга форма на съучастие, ще се квалифицира като извършителство, но другото участие следва да се отчита при индивидуализация на наказанието.

Б) Съучастие в съучастието е дейност, която не е насочена пряко към извършителя, а към друг съучастник. Тя също е форма на съучастие в извършеното престъпление.
Б1) подбудителство към подбудителство, т.е. умишлено мотивиране на едно лице от своя страна да склони другиго да извърши престъпленеито. В тези случаи и двамата ще понесат наказателна отговорност като подбудители.
Б2) подбудителство към помагачество пък е умишлено мотивиране на едно лице то своя страна да улесни извършителя при осъществяване на престъплението, напр. като набави средствата или предостави някаква информация. В такъв случай деецът пак ще отговаря като подбудител.
Б3) при помагачество към подбудителство се касае до умишлено улесняване на подбудителя да мотивира извършителя към престъплението, пр.като предостави на подбудителя компрометираща информация за бъдещия извършител. Такова участие се квалифицира като помагачество.
Б4) помагачество в помагачество – когато деецът умишлено улеснява другиго, той от своя страна да създаде благоприятни условия за извършване на престъплението – пр. когато единият достави материалите и инструментите, с които другият изготвя средствата на престъплението. Тук и дваамт ще отговарят като помагачи.

3. Основание за наказателна отговорност на съучастниците
Ø Всички съучастници носят наказателна отговорност за извършеното от тях. Основание за това е обстоятелството, че всеки от съучастниците има
1. обективен принос било за извършване на престъплението от извършителя, било защото участва в самото изпълнение на престъплението.
2. а от субективна страна умишлено допринася за увреждане или застрашаване на съответните обществени отношения.
4. Съучастие и особени форми на задружна престъпна дейност
ØСъучастието по смисъла на чл. 20 НК или още обикновеното съучастие е институт на Общата част на НП и следва да се разграничава от особените форми на задружна претъпна дейност, т.е. от случаите на умишлено участие на две или повече лица в осъществяване на даден вид престъпление, предвидени в състав от Особената част.  Две хипотези:
1. Една от особените форми на задружна престъпна дейност се нарича необходимо съучастие става дума за престъпления, които не могат да бъдат извършени, ако в изпълнителното деяние не участват най-малко две лица (участие в престъпна група, кръвосмешението). Поведението на всеки е необходимо условие за осъществяване поведението на останалите. Поради това и отговорността им е взаимно обусловена.
Същевременно и при необходимото съучастие е възможно приносът на един или няколко от извършителите да е различен, както се случва при обикновеното съучастие. В повечето случаи това различие сепроявява по типичен начин и се отчита в закона с предвиждане на различни наказания, а когато няма диференцирана отговорност, различието следва да се отчита при индивидуализация на наказанието, като се използват същите критерии като при обикновеното съучастие.

2. Съизвършителството в някои видове прстъпления е предвидено в Особената част като квалифициращо обстоятелство за тях –изнасилване, кражба, грабеж, измама и пр.
И при тази особена форма на задружна престъпна дейност всеки от съизвършителите може да е допринесъл в различна степен за заасягането на обекта, като например е подбудил останалите или е набавил средствата за престъплението. Това пак ще се отчете при индивидуализацията на наказанието.
Ø Съучастието следва да се разграничава и от съпричиняването.
1. Те си приличат по това, че от обективна страна поведението на две или пвоече лица се намира в причинан връзка с настъпилия престъпен резултат.
2. Но при съпричиняването отсъства общ умисъл. От субективна страна съпричинителите действа по непредпазливост или умишлено, като в последния случай отделният субект не знае за поведението на останалите. Поради това и отговроността на всеки от съпричинителите няма връзка с поведението на останалите.

 Извършителство и съизвършителство
Същност на извършителството, обективна и субективна страна (чл. 20, ал. 2 НК). Непосредствено и посредствено извършителство. Съизвършителство (чл. 93, т. 12 НК), същност и видове; съизвършителство при престъпления с особен субект.
Ø В зависимост от това дали участието на дадено лице е свързано непосредствено с въздействие върху обекта на посегателство, можем да разграничим:
1. Извършителството, респ. съизвършителството като форми на съучастие, при които субектът участва в самото изпълнение на престъплението и
2. подбудителството и помагачеството , за които е характерно, че приносът на дееца не е свързан с пряко участие в изпълнението на престъплението.

1. Същност на извършителството
Ø чл. 20(2) НК „Извършител е този, който участва в самото изпълнение на престъплението.”
Ø Извършителството е основна форма на съучастие, без чието осъществяване не може да възникне отговорността за останалите участници.
Ø Когато в състава е предвидено то да се извършва от особен субект, извършителят трябва да има особеното качество, но подбудителство или помогачество към такова престъпление може да има и без тези съучастници да имат това качество.
1.1. Обективна страна на извършителството
Ø От обективна страна извършителството е участие в самото изпълнение на престъплението. Изпълнението започва, когато извършителят се насочва пряко и непосредствно към осъществяване на намисленото престъпление.
Ø Поведението на извършителя именно съставлява изпълнителното деяние на престъплението, а при резултатните – то причинява и последиците.
1.2. Субективна страна на извършителството
Ø От субективна страна съдържанието на общия умисъл при извършителството се характеризира с това, че извършителят предвижда общественоопасните последици на деянието си, съзнава неговия общественоопасен характер и иска или се съгласява с настъпването на престъпния резултат. Наред с това той съзнава, че умишлено е мотивиран/улеснен за извършване на пр-ето от друго лице.

 

  1. Разлика между извършителство и посредствено извършителство

Ø Извършителството като форма на съучастие трябва да се отличава от посредственото извършителство, което не е съучастие.

Ø За посредствено извършителство говорим в случаите, когато деецът съзнателно мотивира някое трето лице да извърши изпълнителното деяние на едно умишлено престъпление, при което обаче от фактическия извършител на деянието не може да се търси отговорност. Това лице е само оръдие на престъпника.

Ø Практически можем да разделим два варианта на посредствено извършителство:

  1. Посредственият извършител умишлено мотивира едно наказателно неотговорно лице (т.е. малолетен или невменяем) да осъществи престъплението
  2. Той използва наказателноотговорно лице, като го мотивира да извърши изп. деяние така, че то действа при някое от обстоятелствата, изключващи умисъла – действа невиновно или по непредпазливост (използваното лице може да вземе една вещ и да я предаде на посредствения извършител, мислейки. че е негова)

Ø Понеже се касае за умишлено посегателство, и в двата случая за него ще отговаря само посредственият извършител, защото третото лице не действа с умисъл.

 

  1. Съизвършителство – същност и видове, особен субект.

3.1. Същност и видове съизвършителството

Ø легално е определено в чл. 93, т. 12 НК: престъплението е извършено „от две или повече лица“, когато в самото изпълнение са участвували най-малко две лица.

3.1.1. Обективна страна

Ø От обективна страна за съизвършителството е характерно, че е налице участие на две или повече лица в самото изпълнение на престъплението è всеки един от съизвършителите осъществява елементи от изпълнителното деяние.

Ø Когато законът предвижда, че за съответния вид престъпление субектът трябва да е особен, всички съизвършители трябва да притежават съответното качество (при длъжностно присвояване, съизвършителите трябва да са длъжностни лица)

Ø Видове съизвършителство: В зависимост от последователността на задружната престъпна дейност различаваме:

o Едновременно съизвършителство: съизвършителите осъществяват елементи от изп. деяние по едно и също време (пр. заедно бият жертвата)

o Последователно съизвършителство – съизвършителите осъществяват елементи от изпълнителното деяние един след друг.(пр. единият преодолява преградата а другият отнема вещите при взломна кражба)

o Съизвършителство при разпределение на ролите – за него говорим, когато всеки един от съучастниците се намира на местоизпълнението и върши нещо съществено от гледна точка на конкретния замисъл на съизвършителите, съставляващо елемент от изпълнителното деяние на съответното престъпление (единият държи жертвата, а другият я удря)

Ø Съизвършителството в престъпление, осъществено при някоя от формите на усложнена престъпна дейност, може да разкрива известни особености

o Възможно е при тези от тях, чието изпълнително деяние включва два или повече акта, всеки съизвършител да извърши само един от актовете. Но при наличие на съответната координация и наличие на общ умисъл, те заедно ще осъществят престъплението. (единия – принудата, а другия отнема вещта – грабеж)

o В случай, че е необходимо особено качество, за да може да се осъществи само единият от актовете при усложнена престъпна дейност, достатъчно е само един от съизвършителите да има това качество. (изнасилване – принудата я прави жена, а съвкуплението си го прави мъж)

3.1.2. Субективна страна

Ø От субективна страна съдържанието на общия умисъл  при съизвършителството се изразява в това, че всеки  съизвършител предвижда общественоопасните последици на извършваното от него деяние, съзнава, че го осъществявяа съвместно с друго лице, което също действа умишлено, съзнава общественоопасния характер на деянието и иска или се съгласява с настъпването на престъпния резултат от тях.

 

 

Подбудителство и помагачество

Същност на подбудителството (чл. 20, ал. 3 НК), обективни и субективни елементи. Разграничение на подбудителството от посредствено извършителство, от подбуждане и от явно подбуждане към престъпление. Същност на помагаществото (чл. 20, ал. 4 НК), обективна и субектвна страна, видове помагачества. Разграничение на помагачеството от извършителство, подбудителство, от укривателство и от допустителство.

Ø Подбудитестлвото и помагачеството, наричани още съучастие в тесен смисъл, са такива негови форми, при които съучастникът само допринася за осъществяване на престъплението, без да участва пряко в неговото изпълнение.

 

  1. ПОДБУДИТЕЛСТВО
  2. Същност на подбудителството

Ø Подбудителството е форма на интелектуално участие в престъплението, която се отнася до формиране на умисъла у извършителя.

Ø Разпоредбата на чл. 20, ал. 3 НК постановява, че „подбудител е този, който умишлено е склонил другиго да извърши престъплението”, като по този начин го определя с неговата обективна и субективна страна.

1.1. Обективна страна

Ø От обективна страна подбудителството е склоняване, т.е. въздействие върху психиката на извършителя по начин, че у последния възниква решение за извършване на престъплението, т.е. формира се умисъла на извършителя.

Ø Тази форма на съучастие може да се извърши само чрез действие: даване на съвет, увещание, използване на физическа или психическа принуда, злоупотреба с власт.

Ø До началото на склоняването извършителят не е взел решение за извършване на деянието. Умисълът у него възниква именно като следствие от въздействиет на подбудителя. è Подбудителството е довършено, когато извършителят вземе решение да извърши престъпленеито. Т.е. когато се формира умисъла му.

1.2. Субективна страна

Ø От субективна страна умисълът за подбудителство включва предвиждане, че у извършителя може да възникне решение за извършване на престъплението, като подбудителят иска или се съгласява с това.

Ø Освен това той предвижда общественоопасните последици, които ще последват от деянието на извършителя, съзнава общественопасния характер на това деяние и иска или се съгласява с неговия престъпен резултат

  1. Разграничения

2.1. С Посредствено извършителство:

Ø Прилики:

o От обективна страна:

  • деецът оказва известно психическо въздействие върху другиго.
  • То от своя страна води до това, че последния осъществява изпълнителното деяние на дадено престъпление, съответно причинява пр. последици.
  • както подбудителят, така и посредственият извършител, не осъщестяавт лично елементи от изпълнение на престъплението;

o От субективна страна и при двете деецът предвижда изпълнението на престъплението.

Ø Разлика: при посредственото извършителство мотивираното лице е наказателно неотговорно или извършва деянието без умисъл, докато извършителят и подбудителят действат с общ умисъл.

 

2.2. С подбуждането към престъпление

Ø Подбуждането към престъпление е особен вид престъпна деност, въздигната като самостоятелно престъпление, която прилича на подбудителството;

Ø Прилики:

o В обективната страна и по целенасочеността на двата вида престъпна дейност. И в двата случая деецът въздейства психичено върху едно трето лице, като цели да го мотивира към осъществяване на конкретно престъпление. (подбуждане на друг към убийство – 117, ал. 2 НК или към лъжесвидетелстване по 293)

Ø Разлика:

o за подбуждането към престъпление е характерно, че лицето, което се склонява, не е взело решение и не извършва престъплението, докато при подбудителството то взема съответното решение и го изпълнява.

ð Подбуждането и подбудителството към дадено престъпление са насочени обективно към един и същ непосредствен обект, но първото само го поставя в опасност. Поради това и подбудителството, като форма на съучастие, поглъща подбуждането – ако деецът вземе решение и пристъпи към извършване на престъплението, подбуждането прераства в подбудителство (поглъщане)

2.3. С явно подбуждане към престъпление

Ø Различават се по това, че при явното подбуждане към престъпление деецът оказва въздействие върху неопределен кръг лица с цел да ги мотивира да извършват престъпление от даден вид. (пр. против националното или расово равенство – 162,ал. 1 НК- ВОлен Сидеров; против Републикаата – чл. 108, ал. 1 НК и др.) НО тези лица не вземат целеното от дееца решение и не осъществяват съответното престъпление

 

  1. ПОМАГАЧЕСТВО чл.20(4)*
  2. Същност на помагачеството.

Ø То е форма на физическо или интелектуално участие в престъплението и допринася за неговото извършване чрез създаване на условия за това.

Ø Чл. 20, ал. 4 обявява за помагач „този, който умишлено е улеснил извършването на престъплението чрез съвети, разяснения, обещание да се даде помощ след деянието, отстраняване на спънки, набавяне на средства или по друг начин.”

1.1. Обективна страна на помагачеството

Ø От обективна страна помагачеството се изразява в УЛЕСНЯВАНЕ извършването на престъплението, т.е. че при този вид съучастие се създават условия, които в някаква степен благоприятстват извършителя. (променят действителността, така че става по-удобна за извършване на престъплението).

Ø Най-често се осъществява чрез действие, но може и чрез бездействие.

Ø В определнието примерно са изброени най-често срещаните му проявни форми.

Ø От гледна точка на момента на изпълнение на престъпленеито помагачеството може да предшества или да съпътства изпълнителното деяние на извършителя.

 

(пр. съветът как да се разруши преградата при взломна кражба може да бъде даден преди началото на изпълнението й или по време, когато извършителят вече е започнал да действа върху нея)

1.2. Субективна страна на помагачеството

Ø От субективна страна умисълът на помагача се изразява в това, че той предвижда извършването на престъплението и неговите общественоопасни последици, като съзнава, че със своето поведение улеснява извършителя. Същевременно във волево отношение той цели или се съгласява с улесняването и с извършването на престъплението, като иска или допуска и неговивия престъпен резултат.

 

  1. Видове помагачество (дали създадените усл-я имат материален или интелектуален х-р.)

Ø Обща особеност – то винаги е улесняване на престъплението.

2.1.Физическо помагачество – за него е характерно това, че съучастникът променя фактически действителността и тя става по-благоприятна за извършване на престъплението. Може да се прояви в „отстраняване на спънки“ – фалшива тревога, „набавяне на средства“ – оръжие, автомобил за измъкване, и други.

2.2. Интелектуално помагачество – представлява улесняване на извършителя чрез въздействие върху неговата психика, но при оформено вече решение за извършване на престъпление. То също може да се изрази в различни форми: даването на съвети или разяснения (къде се намира вещта, как да се отключи дадена ключалка – Това е инфо, к помагачът споделя и по този начин го улеснява); обещанието да се даде помощ след деянието (укриване на дееца, купуване на краденото) и др. (окураважаване)

  1. Разграничения на помагачеството от

3.1.Съизвършителство (3.1 и 3.2. Отношение към другите форми на съучастие;)

Ø Помагачеството се различава от съизвършителството по това, че съизвършителят се намира на местопрестъплението и върши нещо съществено от гледна точка на конкретния замисъл за извършване на престъплението, докато помагачът само улеснява извършителя , без да участва в самото изпълнение.

 

(съучастникът, който държи жертвата, докато другият нанася ударите, е съизвършител, защото конкретният замисъл включва именно такова разпределение на ролите)

3.2. Подбудителство (някои форми на интелектуалното помагачество…)

Ø Разликата е в това, че помагачът няма отношение към формирането на умисъла, докато подбудителят предизвиква именно вземане на решение от извършителя да осъществи престъплението. (ако до даването на съвета извършителят не е взел решение и такова възникне в следствие на съвета, ще е налице подбудителство, а не помагачество)

 

Отн. към видове престъпления, приличащи на помагачеството само по обективна страна.

3.3.Укривателството =/= случаите, когато помагачеството е обещание за даване на помощ след пр. и такава е била оказана на извършителя след изп. деяние.

Ø При помагачеството обещанието за помощ след деянието се дава преди неговото извършване, докато укривателството се извършва след като деянието е осъществено и укривателят узнава за престъплението след неговото реализиране, т.е. той няма отн-е към осъществяването му, но без него укривателството е невъзможно.

Ø От обективна страна: помагачеството улеснява извършването на едно престъпление, като поведението на помагача се намира в причинна връзка с поведението на извършителя и причинените от последното последици. Укривателството затруднява само разкриването на престъплението, като между него и основното престъпление няма причинна връзка.

Ø От субективна страна: извършителят и помагачът действа с общ умисъл, докато за укриването е характерно, че умисълът на дееца се формира след като престъпната дейност, предхождаща укривателството, вече е осъществена.

 

(укривателство – с цел да набави имотна облага придобива вещи, к знае че са обект на П)

3.4. Допустителството– особено посегателство, при което деецът не се противопоставя на извършването на престъпление, когато е правно задължен да стори това.

Ø От обективна страна допустителят наистина улеснява чрез своето бездейсвие извършването на престъплението от другото лице.

Ø От субективна страна отсъства общ умисъл между допустителя и извършителя на престъплението. Ако такъв възникне, допустителството прераства в съучастие.

 

Наказуемост на съучастниците

Принципът за наказуемост на съучастниците (чл. 21, ал. 1 НК). Характер и степен на съучастие. Особености във връзка с наказуемостта на подбудителя и на помагача (чл. 21, 2-4, чл. 58 б НК). Самоволен отказ от съучастие (чл. 22 НК).

  1. Принципът за наказуемост на съучастниците (чл. 21, ал. 1 нК)

Това е принципно положение и включва три момента:

1.1. Наказуемост за всички форми на съучастие: законът предвижда всички съучастници да се наказват, защото всеки от тях умишлено е допринесъл за извършване на престъпленеито или е участвал умишлено в неговото осъществяване.

 

1.2. Отчитане индивидуалния принос: законът отчита обстоятелството, че при участие на две или повече лица индивидуалният принос на всеки на практика винаги е различен.

1.3. Предвиждане на особени правила: Предвидени са особени оправила за наказуемостта на подбудителството и помагачеството, както и самоволен отказ при тези форми на съучастие.

Общото правило за наказуемостта на съучастието е дадено в чл.21(1) НК, предвиждаща, че „Всички съучастници се наказват с наказанието, предвидено за извършеното престъпление, като се вземат предвид характерът и степента на тяхното участие.”

o Всички съучастници се наказават с наказанието, предвидено за извършеното престъпление, т.е. то дава рамките, в коите се разпростира съда. (ако извършеното престъпление е убийство по основния състав, всички съучастници ще бъдат наказани с наказание по чл. 115 НК)

o Но при определя на наказание на всеки съучастник поотделно съдът трябва да вземе предвид характера и степента на неговото участие в престъплението.

  • Характерът на съучастието се определя от неговата форма – дали то е извършителство, подбудителство или помагачество.
  • Степента на участие отразява количествения принос на съучастника за осъществяване на престъплението. Установяването й е фактически въпрос. Тя ще зависи от формата на съучастие и от това дали лицето е осъществило само една форма на съучастие, както и останалите обстоятелства по делото.
  1. Особености при определяне наказанието на подбудителя и помагача

Те са предвидени в разпоредбите на чл. 21, ал. 2-4 и на чл.58, б „б”

2.1. Наказуемостта им при ексцес на извършителя – чл.21(2)

Ø „Ексцес на извършителя” е налице, когато извършителят е извършил нещо повече или нещо различно от това, което се обхваща от общия умисъл на съучастниците.

ð Тази хипотеза има предвид чл. 21, ал. 2 НК, постановявайки, че ”Подбудителят и помагачът отговарят само за онова, за което умишлено са подбудили или подпомогнали извършителя.” è подбудителят и помагачът не отговарят за това, което не се обхваща от общия умисъл.(Общ умисъл за кражба è убийство)

 

Ø От друга страна отговорността на подбудителя и помагача е обективно обусловена от реално осъщественото от извършителя. Затова ако той е извършил нещо по-малко от това, което се обхваща от общия умисъл, отговорността на останалите съучастници ще се ограничи до действително извършеното. (Общ умисъл е кражба, но е заловен – помагачът и подбудителят отговарят за опит за кражба).

 

  1. При особени обстоятелства – наказуемост на подбудителство и помагачество

2.1. „Определено лично свойство или отношение на дееца” (особени обстоятелства)

Ø Чл. 21, ал. 3 НК: „…” – отговарят и подбудителят, и помагачът;

Ø Под „лично свойство на дееца” се разбира особеност, свързана с личността на извършителя, която е необходимо условие за извършване на престъплението. (извършителя на изнасилване може да е само мъж, но негов подбъдител може да е жена)

Ø „Отношение на дееца” – извършителят участва в особени обществени отношения, което е предпоставка за извършване на този вид престъпление (извършител на длъжностно присвояване може да е само дл. лице, което владее предмета на пр-ето в това си качество, но подбудител или помагач може да е всеки – касиерка краде-приятел изнася)

 

2.2. Особените обстоятелства, поради които законът изключва, намалява, увеличава наказанието за някого от съучастниците според чл. 21, ал. 4 НК не се вземат предвид за останалите съучастници, по отношение на които тези обстоятелства не са налице.

Ø Това са обстоятелства, свързани с личността или поведението на конкретния съучастник и затова те се отразяват само на неговата отг-ност,но и до останалите.

 

(отказът от лъжесвидетелствао изключва наказанието само отказалия се; намалената отговорност за непълнолетните не се прилага за пълнол. съучастници, а по-тежкото наказание за пр-е – опасен рецидив се налага само на съучастника, за когото това обстоятелство е налице)

2.3. Твърде малка степен на участие при помагачество – чл. 58, б. „б”

Ø Законът отчита, че при помагачество степента на участие на дееца понякога е твърде малка, при което и най-лекото предвидено наказание може да се окаже несъразмерно тежко. За тези случаи разпоредбата на чл. 58, б „б”, във връзка с чл. 55 НК предвижда възможност за съда да определи наказание под най-ниския предел на предвиденото в Особената част на НК или да го замени с по-леко.

 

  1. Самоволен отказ от съучастие – чл. 22 НК

може да бъде направен преди/след начало на изп-ето, но преди довършване на пр.

 

3.1. Отказ от извършителство и съизвършителство – отказ от тези форми на съучастие е възможен само, ако пр-ето не е довършено, прилагат се правилата за отказ от опит.

3.2. Отказ от подбудителство и помагачество

 Подбудителят и помагачът не участват в изпълнението на престъплението, а най-често и отсъстват от мястото, където действа извършителят. Но те вече са осъществили съучастническото си деяние è има особени правила за самоволния им отказ.

Разпоредбата на чл.22(1) НК предвижда „…”

o обективна страна попречил или предотвратил (лично, 3-и л, ДО).

  • Попречил: в резултат на поведението му извършителят не е започнал деянието или ако е, се е прекъснало по-нататъшното му изпълнение преди то да бъде довършено.
  • Предотвратил – ако изп. деяние е довършено, съучастникът трябва да прекъсне причинния процес, поради което последиците действително да не настъпят.

o Субективна страна: да е предприел последващо поведение по собствена подбуда- да е имал обективната възможност да остави извършителят да започне изпълнение или да довърши престъплението, съответно да остави престъпния резултат да настъпи; субективно е съзнавал тази възможност и въпреки това да е попречил да се извърши деянието или реално да е предотвратил последиците. /като опита и приг./

 

*Възможно е деянието, чрез к се осъществява съучастието да е въздигнато в самостоятелно П (помагачество чрез противозаконно набавяне на огнестрелно оръжие). При това положение е налице идеална съвкупност от помагачество и другото П. Затова и при самоволен отказ отпада само отговорността за него, като се запазва НО за другото П.

 

Въпрос №12 Множество престъпления – разграничение. Усложнена престъпна дейност. Видове усложнени престъпления – продължавано престъпление, съставно и др.

 

Mножества престъпления

Единство и множество на деянието и на престъплението. Наказателноправно значение на засягането на множество обекти от един субект. Разграничение между множество престъпления и различните форми на усложнена престъпна дейност.

  1. Единство и множество на престъплението

Ø Общото понятие за престъплението по чл.9, ал. 1 НК разкрива същността му като най-елементарен случай на престъпна дейност, т.е. когато едно лице, с едно деяние осъществи изцяло състава на едно престъпление. Тук говорим за единство на престъплението.

Ø Когато, обаче, едно лице извърши две или повече престъпления, говорим за множество престъпления. В сравнение с най-простия вариант тук имаме усложнение при престъплението.

  1. Наказателноправно значение на засягането на множество обекти от един субект

Ø Наказателноправните проблеми при множество престъпления са свързани:

o От една страна с въпроса за интензивността на обществената реакция и на използваната репресия по отношение на извършителите на две или повече престъпления,

o От друга – с проблемите относно хуманността на наказателното право и с целите на наказанието и наказателната политика на държавата.

Ø При множеството престъпения субектът въздейства и засяга отрицателно различни обществени отношения, които могат да бъдат еднородни или разнородни. Поради тази своя особеност материята за множеството престъпления се отнася до формите на престъпна дейност и до тяхната наказуемост. Затова НК я урежда в Общата част – Раздел 4 на Глава втора.

  1. Понятие за множество престъпления

Ø НК не дава легално определение на понятието, но подробно определя различните видове множества от престъпления. Общото между тях е, че едно лице е извършило две или повече престъпления.

Ø Основният въпрос тук е за мярата на наказателната принуда, като се имат предвид две основни положения:

o необходимостта на обществото да реагира срещу всяко престъпление и

o изискването при тази реакция да се използва само толкова наказателна репресия, колкото е необходима за постигане целите на наказването, най-вече изискването нак. отговорност да бъде подчинена на поправянето и превъзпитанието на лицата. (поправително и превъзпитателно въздействие)

  1. Основни видове множество престъпления

Ø Когато едно лице е извършило две или повече престъпления, особено наказателноправно значение има обстоятелството дали върху него вече е въздействано принудително с мерките и методите на НП и в каква степен. От гл. точка на миналото нп възйдествие върху субекта са възможни две хипотези:

4.1. Съвкупност от престъпления – налице е когато деецът е осъществил всички престъпления преди да е осъждан с влязла в сила присъда за което и да е от тях. Върху него не е оказвано никакво поправително и превъзпитателно въздействие. Правила за наказване и изтърпяване на нак – чл. 23-25 НК.

4.2. Рецидив – субектът извършва престъпление след като вече е осъждан с влязла в сила присъда за друго престъпление, извършено от него. С факта на предходното осъждане върху него е оказавано известно НП-въздействие и въпреки това деецът е предприел отново друго престъпно поведение. Правилата за наказване и изтърпяване на наказанията са уредени в чл. 23-25 НК.

 

  1. Разграничение между множество престъпления и различните форми на усложнена престъпна дейност.

– Възможно е при единство на престъплението да има усложнения в изпълнителното деяние на престъплението, отразено в съответния престъпен състав. Тогава говорим за форми на усложнена престъпна дейност. Такива са: сложното, трайното, продължаваното, двуактното престъпление, престъплението на системно извършване и престъпление по занаят.

Ø Всички форми на усложнена престъпна дейност имат една съществена обща особеност – при тях винаги се осъществява само едно престъпление, поради което на дееца се налага само едно наказание.

Ø При множеството престъпления винаги са осъществени най-малко две престъпления, което е основание на субекта да се наложат толкова наказания, колкото престъпления е извършил.

 

Видове престъпления в зависимост от формите на престъпна дейност.

Ø В теоретичен план престъпленията могат да бъдат подразделени във връзка с характера на изпълнителната дейност.

 

1.Престъпления, осъществени с едно деяние едно деяние е налице, когато деецът го е осъществил въз основа на едно решение и с него преследва една проста или комплексна цел

1.1. Обикновени (прости) престъпления – наричаме тези престъпления, чието изпълнително деяние по начало включва само един ясно обособен акт.

(отнемане на вещ при кражбата; запалване на имущество при палеж и др.).

1.2. Двуактни престъпления изпълнителното деяние на двуактните престъпления включва два или повече разнорнодни акта, които, взети сами за себе си, не са въздигнати в престъпления (или поне един от тях не е), но осъществени заедно представляват самостоятелно престъпно посегателство. (пр. съставяне на неистински частен документ не е престъпно, но ако деецът след това го употреби като доказателство, осъществява престъплението по чл. 309(1) НК; изп.деяние на изнасилването включва съвкупление, което само по себе си не е престъпно, но става такова, окогато е съпроводено от принуда)

1.3. Сложни (съставни) престъпления – извършват се чрез съчетание на два или повече акта, но всеки от тях, взет сам за себе си, осъществява състава на друго престъпление. (грабеж, документна измама, длъжностно присвояване по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК).

1.4. Продължено престъпление това, при което деецът през известен период от време непрекъснато осъществява неговия състав, като през целия период съществува едно трайно престъпно състояние (противозаконно държане на наркотици/на огнестрелно оръжие; противозаконно лишаване от свобода; 97аНК:двуактно продължено)è1 субект-1 деяние!

  1. С повече от едно деяние при тях отделните деяния се извъшрват въз основа на отделни решения, като с тях деецът може да преследва една или различни цели.

2.1. Продължавано престъпление – за продължавано престъпление говорим, когато деецът (един субект) извършва две или повече деяния, осъществяващи поотделно един или различни състави на едно и също престъпление (един конкретен обект), като проявите са извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, така че последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите (оценъчен критерий). (наизуст!)

2.2. Престъпления на системно извършване – за тях е характерно, че деецът осъществява три или повече еднородни деяния, всяко от които, само за себе си, не е престъпление, но поради системността им ги обединява в едно престъпление (предоставяне на помещения за развратни действия-155)

Трябва да се разлчава от системното извършване на престъпление от даден вид, което е предвидено като квалифициращо обстоятелство при някои престъпления (366, ал. 2, т. 2 )

2.3. Престъпления по занаят форма на усложнена престъпна дейност, осъществена чрез множество еднородни деяния, за чието извършване съществува специална правна уредба, които само като система засягат отрицателно даден вид обществени отношения, като чрез тях деецът се стреми да придобие противозаконно известни основни или допълнителни доходи. (използване на чужда интелектуална собственост)

 

Продължавано и продължено престъпление

  1. Продължавано престъпление

3.1.Определение за продължавано престъпление

Ø налице, когато две или повече деяния, които осъществяват по отделно един или различни състави на едно и също престъпление, са извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на прешестващите (чл. 26, ал. 1 НК)

Ø Особена форма на усложнена престъпна дейност, при която деецът оказва множество отрицателни въздействия върху непосредствения обект на даден вид престъпление, като така се стига до едно негово общо засягане. Особ- кумулация.

3.2.Обективни особености на продължаваното престъпление

3.2.1. Две или повече деяния (множество от престъпни прояви);

3.2.2. Деянията да осъществяват поотделно един или различни състави на даден вид престъпление – може някои да осъществяват основния, а други специалните състави, тъй като те съдържат и признаците на основния.

3.2.3. Обективна връзка между деянията! – необходимо е от обективна страна последващите да се явяват продължение на предшестващите. (същност)

o ще е налице предимно, когато те са насочени срещу един и същ непосредствен обект, като всяко увреждане или застрашаване на този обект е част от едно общо негово отрицателно засягане.

3.2.4. Отделните деяния са осъществени при една и съща обстановка;

3.2.5. Деянията са извършени през непродължителни периоди от време – този въпрос е фактически и се преценява в зависимост от характера на дейността.

3.3.Субективни особености на продължаваното престъпление – от субективна страна продължаваното престъпление се харакризира с две неща:

3.3.1. Еднородност на вината – ще има, когато всички деяния са осъществени при една и съща форма на вина – умисъл или непредпазливост. Това изискване не изключва възможността отделните деяния да бъдат осъществени при различен вид вида от една и съща форма.

3.3.2. Субективна връзка между деянията, – последващите се явяват и от субективна страна продължение на предшестващите. Може отделните деяния да са осъществени въз основа на общо решение и насочени към обща цел или да се осъществяват в изпълнение на отделните решения, като са взети по сродни поводи и преследват сродни цели.

 

3.4.Наказуемост на продължаваното престъпление – то е само едно и се налага само едно наказание, въпреки че включва няколко деяния.

o Когато продължаваното престъпление е резултатно, наказанието се определя съобразно включените в него деяния, взети в тяхната съвкупност и причинения от тях общ престъпен резултат. (чл. 26, ал. 2 НК). (това правило се прилага и когато някои от тях са маловажни è дейността е общ оп.)

o Продължаващо престъпление на просто извършване – наказва се само съобразно включените в него деяния, взети в тяхната съвкупност.

o Когато отделните деяния осъществяват различни състави, правилото – чл. 26, ал. 3, а изключението е в 26, ал. 4 НК.

o Някои от деянията са довършени, а други представляват опит – ал. 5

  1. Продължено (трайно) престъпление – друга форма на усложнена престъпна дейност.

4.1.Определение за трайно престъпление:

Ø Престъпление, което се осъществява само с едно деяние, изразяващо се в бездействие или в съвкупност (съчетание) от действие и бездейтвие, при което субектът осъществява непрекъснато състава на престъплението през определен период от време, като създава по този начин едно трайно престъпно състояние, което продължава до неговото прекратяване.

4.2.Особености на продълженото престъпление – три (кумулация)

4.2.1. Първата се отнася до изпълнителното деяние

4.2.1.1.Осъществява се само с едно деяние, основано на едно решение и насочено към постигане на една цел.

4.2.1.2.Винаги съдържа бездействие – само него или съвкупносто от д и безд. (пр. неплащане на издръжка по 183, злепоставяне по 138; противозаконно лишаване от свобода – вземане на заложници; наркотици)

4.2.2. Субектът осъществява непрекъснато състава на престъплението през определен период от време (започва с възникване на задължение за действие и продължавае до момента на прекратяване на престъплението).

4.2.3. Деецът създава едно трайно престъпно състояние, което продължава до неговото прекратяване.

  1. Отношение между продължавано и продължено престъпление

5.1.Общи особености:

5.1.1. Усложнена форма на престъпна дейност;

5.1.2. и двете се осъществяват през известен период от време, като това е определило и общите им особености във връзка с режима за погасяване на наказателното преследване по давност. Според чл. 80, ал. 3 НК давността за преследване започва да тече от момента, в който продължаваното или продълженото престъпление, бъде прекратено.

 

5.2.Разлики

5.2.1. В броя на деянията – при трайното престъпление имаме само едно деяние, докато за продължаваното са необходими най-малко две отделни деяния.

5.2.2. При трайното престъпление се създава престъпно състояние, което трае непрекъснато, докато между отделните деяния, съставляващи продължаваното престъпление, такова състояние няма.

5.3.Може да се осъществи едно продължавано от две или повече трайни (практика)

 

VII. Сложни (съставни) и двуактни престъпления

  1. Сложно (съставно) престъпление

2.1.Определение за сложно престъпление: форма на усложнена престъпна дейност, чието изпълнение включва два или повече акта, функционално свързани помежду си, обединени от едно решение и с които деецът преследва една и съща цел, като всеки от актовете сам за себе си, осъществява състава на друг вид престъпление.

2.2.Особености на съставното престъпление

2.2.1. Изпълнителното деяние включва два или повече акта, които по обективните си признаци са разнородни- грабеж: деецът упражнява принуда в/у владелеца и отнема веща

2.2.2. Отделните актове са насочени срещу различни по характер обществени отношения è непосредственият обект на едно сложно престъпление е комплексен. (принудата засяга свободата на личността, а отнемането на движимата вещ – условията за нормално упражняване правото на собственост)

2.2.3. Актовете са функционално свързани помежду си, т.е. единият от тях е начин, метод, средство или условие за осъществяването на другия. (принудата прави възможно отнемането на вещта)

2.2.4. Актовете се осъществяват въз основа на едно решение и с тях деецът преследва една и съща крайна цел – субективния елемент, който обединява проявите в единно изпълнително деяние (деецът репава да извърши престъплението, а неговата крайна цел е отнемането на вещта);

2.2.5. Всеки от актовете, взет сам за себе си, осъществява основен или квалифициран състав на друг вид престъпление.

  1. Двуактно престъпление

3.1.Определение: форма на усложнена престъпна дейност, чието изпълнение включва два или повече акта, функционално свързани помежду си, които се осъществяват въз основа на едно решение и с тях деецът преследва една и съща цел, но всеки от актовете, взет сам за себе си, или не осъществява престъпен състав, или някои от тях не осъществяват такъв състав, а други осъществяват признаците на друг вид престъпление.

 

3.2.Особености

3.2.1. Изпълнителното деяние включва два или повече акта, които по обективните си признаци са разнородни. (пр. изнасилването по чл. 152, ал. 1, т.2 НК включва използване на принуда и съвкупление с пострадалата); – прилика със сложното.

3.2.2. Актовете са функционално свързани помежду си – прилика със сложното.

3.2.3. Всички или част от актовете не са престъпни. (пр. съвкуплението поначало не е престъпление) – разлика със сложното.

3.2.4. Дори, когато някои от тях са престъпления, съчетанието им с останалите, непрестъпните, променя характера или степента на обществена опасност. Поради това законодателят ги обявява за отделен, нов вид престъпление.(пр. принудата е самостоятелно посегателство, но в съчетание със съвкуплението, се стига до засягане на половата неприкосновеност на пострадалата).

Сложно Двуактно
Общо Изпълнителното деяние включва два или повече акта, които по обективните си признаци са разнородни.
Актовете са функционално свързани помежду си – единият акт е начин, средство, метод, условие за извършване на другия акт
Различно Всеки акт, сам за себе си, е престъпление Всички или част от актовете не са престъпни.

 

Въпрос 13:Съвкупност от престъпление – видове; наказуемост

Съвкупност от престъпления

 

Същност (чл. 23, ал. 1 НК). Идеална съвкупност, основни белези; привидна идеална съвкупност. Реална съвкупност, същност и видове, отграничаване от рецидив и от продължаващо престъпление. Наказуемост при съвкупност от престъпления, основен принцип (чл. 23, ал. 1 НК), корективи на основния принцип (чл. 23, ал. 2 и 3; чл. 24 и чл. 25 НК).

  1. Същност

Ø Легално определение – чл. 23, ал. 1 НК:”Ако с едно деяние са извършени няколко престъпления или ако едно лице е извършило няколко отделни престъпления, преди да е имало влязла в сила присъда за което и да е от тях”

Ø Елементи на легалното определение – ДВА:

  1. Положителен елемент едно лице е извършило най-малко две престъпления.
  2. Отрицателен елемент лицето не е осъждано с влязла в сила присъда за което и да е от престъпленията.

ð Меродавен е момента на извършване на деянията, а не на разглеждането на делото. От това следва, че дори едно от престъпленията да е разкрито след като деецът е осъден за другото, но ги е извършил преди да има присъда, пак ще е налице съвкупност.

Ø Законът предвижда две основни възможности в зависимост от броя на извършените деяния. – чл. 23, ал. 1 НК. Режимът за осъществяване на наказателната отговорнсот е еднакъв и за двата вида съвкупности от престъпления

o Реална съвкупност: деецът е осъществил престъпленията с отделни деяния;

o Идеална съвкупност: престъпленията са осъществени с едно деяние.

 

  1. Идеална съвкупност

2.1. Понятие („с едно деяние са извършени няколко престъпления”-23, ал.1)

идеална съвкупност от престъпления има, когато едно лице с едно деяние уврежда или застрашава два или повече различни непосредствени обекта и по този начин осъществява основните състави на две или повече отделни престъпления.

2.2. Основни особености на идеалната съвкупност – ДВА ЕЛЕМЕНТА:

1) Деецът да е осъществил само едно деяние – белези, обединяващи цялостното поведение в едно деяние:

а) от субективна страна:

Единство на решението – всички телодвижения да са осъществени въз основа на едно конкретно решение,

Единство на целта – да са насочени към постигане на конкретна цел

 

б) от обективна страна:

Единство на условията –извършени при определени условия на време,място, обстановка

 

2) Деецът е осъществил две или повече престъпления – ДВЕ ПРЕДПОСТАВКИ:

Обективен белег на идеалната съвкупност: Деянието да е насочено срещу различни непосредствени обекти. Така деецът уврежда или застрашава различни по характер обществени отношения. (телесна неприкосновеност+общ. спокойствие)

Формален белег на идеалната съвкупност: Деянието да осъществява основните състави на различни по вид престъпления (телесна повреда + хулиганство)

– Изискването за осъществяване на основните състави се дължи на това, че всички специални състави на даден вид престъпление съдържат задълженително и признаците на неговия основен състав. Така дори извършеното да се квалифицира по специалните състави, пак ще е изпълнен формалният белег на идеалната съвкупност

 

2.3. Привидна идеална съвкупност

А) Определение: под „привидна идеална съвкупност” се разбира положението, когато по същество има само едно престъпление, макар привидно да са осъществени съставите на различни престъпления.

Б) Кога ще имаме идеална съвкупност?

> Когато непосредствените обекти се намират в отношение на поглъщане:

– Когато деянието осъществява основен и специален състав на едно и също престъпление è деянието обективно не е насочено срещу различни обекти;

– Когато единият състав има допълнителна функция спрямо другия. (пр. приготовление към убийство е насочено към същия обект като самото убийство)

– Когато е извършено сложно (съставно) престъпление, тъй като негов непосредствен обект са различни по характер обществени отношения. (пр. грабежът винаги засяга както личността на жертвата, така и условията за нормално упражняване на правото на собственост)

 

> Когато съставите са в отношение на алтернативност, също се касае за привидна идеална съвкупност. Това отношение между тях съществува, когато може да бъде осъществен само един от двата състава, така че се изключва възможността да бъде осъществен другия. (по отношение на една и съща вещ едно лице не може да извърши едновременно кражба и обсебване)

  1. Реална съвкупност

3.1. Същност на реалната съвкупност

Ø Легално определение: чл. 23, ал. 1 НК определя реалната съвкупност като хипотеза, при която едно лице с две или повече отделни деяния осъществи две или повече отделни престъпления, но преди да е осъждано с влязла в сила присъда за кое да е от тях.

Ø Особености на реалната съвкупност:

o Субектът е едно и също лице.

o Престъпленията са осъществени с две или повече отделни деяния. Деецът взема отделно решение за вяско от деянията и с тях той преследва различни цели.

o Осъществени са две или повече престъпления, като всяко едно от тях е насочено срещу самостоятелен непосредствен обект.

o Деецът не е бил осъждан с влязла в сила пръсъда за което и да е от тях.

 

  1. Видове реална съвкупност – в зависимост от вида на извършените престъпления;

4.1. Еднородна реална съвкупност всички престъпления, включени в нея, са от един и същи вид.(пр деецът е изнасилил няколко жени)

Ø Разлика между еднородната реална съвкупност и Продължаваното престъпление

o При съвкупността между отделните деяния няма обективната и субективна връзка, която съществува при продължаваното престъпление. Така вместо да се засяга само един конкр. обект, престъпленията засягат различни, макар и еднородни общ. отн-я.

o Поради това продължаваното престъпление е само едно, а при еднородна реална съвкупност имаме две или повече отделни престъпления.

4.2.Разнородна реална съвкупност – включените в нея престъпления са от различен вид.

  1. Разграничение между идеална и реална съвкупност

Ø Общи белези:

o деецът засяга отрицателно общ. отн-я, непосредствен обект на различни престъпления

o Върху субекта не е въздействано чрез наказателна принуда;;

Ø Различието е в броя на деянията, чрез които се осъществяват съставите на пр-ята.

  1. Наказуемост при съвкупност от престъпления (и при двата вида)

 

6.1. Основен принцип – Поглъщане на по-леките наказания от по-тежкото (чл. 23, ал.1

„…съдът, след като определи наказание за всяко престъпление отделно, налага най-тежкото от тях)

Ø Това правило се свежда до това, че за всяко престъпление на дееца ще бъде наложено отделно наказание, но той ще изтърпи само най-тежкото. Освен това той ще бъде третиран като осъждан за всички престъпления. è държавата се отказва само от правото си да изпълни наложените по-леки наказания.

Ø Когато наложените наказания са от един и същи вид няма проблем за прилагането на основното правило, но когато са различни по вид положението е по-особено, защото с различните видове наказания се преследват различни цели, затова в НК за предвидени известни корективи на основания принцип, като някои от видовете наказания може да бъдат присъединявани към наложеното най-тежко. (пр. лишаване от свобода и лишаване от право да се упражнява професия)

 

– Корективи на основния принцип

6.2. Принципа за присъеднияване на наложените наказания (кумулиране)

Ø Под „присъединяване на наложените наказания” се разбира тяхното изпълнение наред с наложеното най-тежко наказание или след като последното бъде изпълнено

Ø НК възприема принципа за кумулиране на наказанията, само доколкото те са различни по вид.

Ø В закона са предвидени случаи, в които присъединяването е задължително и такива, когато то може да се прави по преценка на съда:

o Задължително присъединяване имаме в чл. 23, ал. 2 НК

o Присъединяване по преценка на съда – чл. 23, ал. 3 НК.

 

6.3. Принципа за увеличаване на най-тежкото наказание – чл. 24 НК.

Ø То е коректив на общото правило по две причини:

o Коригира възможността деецът да остане с впечатление, че е останал ненаказан

o Удовлетворява интереса на обществото деецът да получи възмездие за всяко престъпление.

Ø Чл. 24 НК предоставя на съда възможността да увеличи най-тежкото нак., като той трябва да се съобрази с Изискванията на закона, предвидени кумулативно:

o Наложените наказания трябва да са от един и същи вид

o Най-тежкото не може да се увеличи с повече от една втора.

o Не може да надминава по размер сбора от отделните наказания.

o Не може да надвишава максималния размер, предвиден за съответния вид наказание в Общата част на НК. (раздел 2, гл. 4)

  1. Определяне на наказания с отделни присъди – чл. 25 НК

Ø Възможно е дадено лице да бъде осъдено за включените в съвкупността от престъпления посегателства с отделни присъди. Според чл. 25, ал. 1 НК разгледаните по-горе правила за наказуемост ще се приложат и в тези случаи, независимо от обстоятелството, че наказанията се определят с различни присъди, т.е. в крайна сметка ще се стигне до определяне на едно общо наказани, съответно увеличено или към което ще се присъединят и по-леки наказания от други вид.Компетентен да го постанови е съдът, който е постановил последната присъда.

Ø При определяне на наказанията с отделни присъди е възможно някое от тях вече да е изтърпяно от дееца изцяло или отчасти. Според чл. 25, ал.2 в тези случаи то се приспада, ако е от вида на определеното за изтърпяване общо наказание.

Ø Законът предвижда и приспадане на пробацията от лишаването от свобода и обратно, като два дни пробация се зачитат за един ден лишаване от свобода.(ал3.); ал. 4

 

 

Въпрос 14 – Рецидив; видове и разграничаване. Опасен рецидив – хипотези. Режим на наказателна отговорността

 

Рецидив

Същност на рецидива, значение на миналата съдимост за наказателната отговорност. Видове рецидив: общ и специален, рецидив преди и след изпълнението на наказанието по предходното осъждане (чл. 27 НК), реален и формален рецидив, пенитенциарен рецидив. Повторност (чл. 28 НК). Опасен рецидив (чл. 29 НК), отношение към повторността (чл. 29, ал. 3 НК).

  1. Същност на рецидива

Ø Опреление: вид множество от престъпления, при което едно лице извърши престъпление след като е осъждано с влязла в сила присъда за друго престъпление.

Ø Значение на миналата съдимост: общото понятие за рецидив е изградено единствено във връзка с миналата съдимост на дееца, с факта, че при извършване на престъплението той вече е осъждан с влязла в сила присъда а предходно престъпно деяние. Така рецидивът се отличава от съвкупността.

Ø За наличието на рецивид няма значение за какво престъпление деецът е осъждан. (може да е от общ/частен х-р; умишлено/неумишлено), колко време е изминало от предишното осъждане, какъв вид е новото престъпление, какви наказания са наложени на дееца, дали субектът е изтърпял наказанието по предходното осъждане.

 

è Рецидивът се отличава от съвкупността въз основа на това, че престъпленяита при рецидив са разделени от влязла в сила присъда.

  1. Видове рецидив

2.1.С оглед момента на извършване на второто престъпление

  1. рецидив преди деецът да е изтърпял наказанието по първото осъждане.
  2. рецидив след като деецът е изтърпял наказанието по първото осъждане.

– значение на делението: във втория случай върху деецът е въздействано значително по-интензивно отколкото в първия. Идеята е , че след като лицето е изтърпяло първото наказание и не се е поправило трябва малко по-дълго време да го превъзпитаме.

2.2. С оглед вида на извършените престъпления

а. Общ рецидив – когато престъпленията са от различен вид;

б. Специален рецидив (или още повторност), когато двете престъпления са от един вид.

2.3.С оглед законодателната оценка за степента на обществена опасност

А. Общ рецидив –уреден в чл.27 НК; Б. Специален рецидив (повторност) – уреден чл.28 НК, В. Опасен рецидив – две хипотези по чл. 29, ал. 1 НК;

2.4.В зависимост от значението на рецидива за квалификация на деянието

аа. Рецидив, който обосновава налагане на по-тежко наказание (Специален и опасен)

бб. Рецидив, който се отчита само при индивидуализацията на наказанието.

2.5.С оглед обществената опасност на деянието и най-вече с тази на дееца

А) Реален рецидив – отразява едно трайно обществено укоримо отношение на дееца към установения правов ред, съответно неговата трайна наклонност към нарушаване на установените с НК забрани.

Б) Формален рецидив – когато отделните престъпни деяния имат случаен характер в живота на субекта, без да отразяват негови трайни престъпни наклонности.

2.6.Пенитенциарен рецидив: се нарича този, който отразява, че деецът изтърпява наказание лишаване от свобода след като вече е изтърпял такова наказание. (отчита се в ЗИНЗПС – държат се в специални отделения в затворите – затворници рецидивисти; при него лицето попада за втори или Nти път в пенитерциарно заведение – където се изтърпява наказанието “лишаване от свобода”).

 

  1. Общ рецидив – чл. 27 НК

3.1 Понятие за общ рецидив

Ø Общ рецидив има , когато едно лице извърши престъпление, след като е осъдено с влязла в сила присъда на лишаване от свобода, ако наказанието по втората присъда също е лишаване от свобода.

ð За наличието на общ рецидив е без значение от какъв вид са престъпленията, двете изисквания на закона са наказанието за първото и за второто престъпление да е лишаване от свобода за определен срок.

3.2.Наказуемост при общ рецидив

 

– Наказуемостта при общия рецидив е уредена, като са визирани две основни хипотези в зависимост от това дали деецът е изтърпял или не наказанието, наложено му с първата присъда.

3.2.1. Наказанието по първата присъда не е изтърпяно.

Ø Когато наказанието по първата присъда не е изтърпяно, са уредени два случая на общ рецидив: чл. 27, ал. 1 и ал. 2

Ø И при двата се определя едно общо наказание лишаване от свобода.

1) 27, ал. 1 НК – по общото правило на чл. 27, ал. 2 НК съдът присъединява към неизтърпяната част изцяло или отчасти наказанието по втората присъда, ако то е за срок по-малък от 5 г. и второто престъпление не е извършено при условията на специален рецидив. В тези случаи определеното общо наказание не може да е по-малко от наказанието по втората присъда.

 

è при общ рецидив по 27, ал. 1 НК е възприет принципът за задължително присъединяване на наказанията лишаване от свобода, наложени с двете присъди. Второто наказание може да се присъедини или изцяло, или отчасти, като преценката е дадена на съда, постановяващ последната присъда/

Ø На практика чл. 27, ал. 1 НК визира престъпни прояви, чиято обществена опасност не е твърде висока, макар и да обосновават налагане на още едно наказание лишаване от свобода.

2) Разпоредбата на чл. 27, ал. 2 пък предвижда, че когато второто престъпление е извършено при условията на повторност или на опасен рецидив, или наложеното за него наказание лишаване от свобода е за срок, по-голям от 5 години, второто наказание задължително трябва да се присъединява изцяло към неизтърпяното наказание по първата присъда. В тези случаи пак се получава общо наказание.

 

è има изключване на възможността за частично присъединяване;

3.2.2. Деецът извърши престъпление след като вече е изтърпял наказанието по предишната присъда. За тези случаи разпоредбата на чл. 27, ал. 3 предвижда наказанието,наложено за това престъпление да се изтърпява изцяло.

  1. Повторност – чл.28*

 

> в Особената част за някои видове престъпления имаме квалифицирани състави, когато престъплението е извършено повторно.

4.1. Определение за специален рецидив – въз основа на чл. 28 и 30 НК специален рецидив или повторност е налице, когато деецът извърши престъпление от същия вид като това, за което е осъждан с влязла в сила присъда, ако в Особената част на НК е предвидено специално наказание и не са изтекли 5 г. от изтърпяване на наказанието по първата присъда.

> специалният рецидив не е пенитенциарен, защото за квалификация на едно деяние като престъпление, извършено повторно, не е необходимо деецът да е изтърпявал наказанието по предходното осъждане. Достатъчен е фактът на осъждане.

4.2. Предпоставки за повторност, за наличие на специален рецидив

1) Двете престъпления да са от един и същи вид

> това означава, че повторно извършване на престъпление ще има, когато деецът е осъждан с вляла в сила присъда за престъпление от даден вид и след това извърши отново престъпление от същия вид.

> изискването за еднакви по вид престъпления ще е изпълнено и когато деецът е осъществил различни състави на едно и също престъпление. (ал. 2 неприложима)

2) Необходимо е в Особената част да е предвидено и специално наказание за повторно извършване на престъпление от съответния вид. Сега такива наказания са предвидени в 28 състава. Общи особености м/у тях:

умишлени престъпления от общ характер;

– всички наказания са лишаване от свобода;

– те винаги са по-тежки в сравнение с наказанията, предвидени в основните състави.

3) Не трябва да са изтекли пет години от изтърпяване на наказанието по първата присъда, като реабилитацията в този срок не изключва повторността.щ

è очевидно законодателят приема, че до изтичането на този петгодишен срок съществува известна връзка между престъплението, за което деецът е осъден и това, което осъществява в последствие и че тази връзка повишава обществената опасност на второто посегателство.

 

  1. Опасен рецидив чл.29

Ø Законът го нарича „опасен”, защото чрез посегателствата от тази категория се проявява особено високата обществена опасност на дееца и на престъпленията, които той осъществява è лицата, осъществяващи престъпления, представляващи опасен рецидив, се тритират по-строго. (по-продължителна изолация)

Ø Разпоредбата на чл. 29, ал. 1 НК урежба две хипотези на опасен рецидив. Те се осъществяват при наличието на предпоставки, общи и за двете хипотези, но и на такива, които са специфични за всяка една от тях.

 

5.1. Общи предпоставки за опасен рецидив – ТРИ – чл. 29, ал. 1 и 2 и чл. 30 НК

1) Необходимо е в Особената част да е предвидено по-тежко наказание за дадения вид престъпление, когато то представлява опасен рецидив (за убийство, телесни повреди, грабеж, кражба- 20 вида престъпления).

Ø Те всички се отличават с това, че са умишлени престъпления от общ характер.

 

2) Изискването от изтърпяване на наказанието по последната присъда да не са изминали пет години

è подобно на повторното извършване на престъпление и във връзка с опасния рецидив законодателят приема, че след изтичането на този срок сепрекъсва връзката между отделните прояви. Поради това противообществените възгледи, обусловили и предходната престъпна деност, не се проявяват чрез следващото престъпление в степен, която да оправдава чувствително по-строгото третиране на престъпника.

3) При прилагане на разпоредбите относно опасния рецидив се вземат предвид осъжданията на дееца за престъпления, извършени от него само като пълнолетен (чл. 29, ал. 2 НК) Т.е. не се вземат предвид осъжданията за П, к е изв като непълнолетен.

Ø Има две хипотези на опасен рецидив – по буква „а” и по буква „б” от ал. 1 на чл. 29 НК

 

5.2.Опасен рецидив по чл. 29, ал. 1. б. „а” НК – имаме кумулативно изискване на следните предпоставки:

5.2.1. Предходното осъждане да е за тежко умишлено престъпление по смисъла н чл. 93, т. 7 НК – лишаване от свобода над 5 г. Осъждания занепредпазливи престъпления не се взимат предвид, дори и те да са тежки.

5.2.2. С предходното осъждане дае наложено наказание лишаване от свобода не по малко от 1 г. – това е най-лекото наказание, което обуславя наличието на опасен редицив по чл. 29, ал. 1, б „а”.

5.2.3. Изпълнението на наказанието, наложено с първата присъда, не трябва дае отложено поради условно осъждане. (чл. 66 – условно осъждане) Този вид рецидив също не е пенитенциарен, защото законът изисква само да е постановено ефективно изтърпяване, но не и деецът да го е изтърпял.

 

5.3. Опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б „б” НК – и тук специалните предпоставки са посочени в закона кумулативно.

5.3.1. Субектът да е осъждан най-малко два или повече пъти – законът има предвид най-малко две отделни осъждания, постановени с отделни присъди и без това да е станало при условята на чл. 25 НК. Такова съдебно минало характеризира дееца като личност с трайна склонност да върши престъпления.

5.3.2. На дееца да са наложени най-малко две наказания лишаване от свобода

5.3.3. Осъжданията да са за умишлена престъпления от общ характер.

5.3.4. Най-малко с една от предходните присъди да е постановено ефективно изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода.

è възможно е дадено деяние да осъществява едновременно изискваанията и за двете хипотези на опасен рецидив. В практиката се приема, че те не се изключват взаимно, „ а могат да съществуват едновременно, ако всички предвидени в тях условия са налице”

  1. Отношение между опасен рецидив и повторност

Ø Престъпленяита, извърпнени при условията на опасен режидив, винаги се отличават с повишена общестсвена опасност в сравнение с всички останали посегатеслства, вкл. и в сравнение с тези, които са извършени повторно.

Ø Поради това разпоредбата на чл. 29, ал. 3 НК предвижда, че когато за дадено престъпление са предвидени едновременно състави за повторно извършване и за опасен рецидив и е извършено деяние,което осъществява признаците на двата състава, то следва да се квалифицира като опасен рецидив.

 

(кражба – има квалифицирана кражба, к представлява повторност и квалифицирана кражба, к е опасен Р).

Законът решава конфликта в полза на опасния Р.

 

 

Въпрс №15 Понятие за наказанието. Цели. Отграничаване от другите мерки на държавна принуда и от мерките за обществено въздействие и възпитание

 

Понятие и обща характеристика на наказанието

Обществена същност и историческа обусловеност на наказанието. Понятие за наказанието, основни особености. Основание на наказанието. Принципи относно наказанието. Отношение на наказанието към другите мерки на държавна принуда, към възпитателните мерки и към тези по чл. 53 НК.

  1. Обществена същност и историческа обусловеност на наказанието

Ø Наказанието е второто основно понятие на НП след престъпението – името на отрасъла.

Ø Наказанието е основно средство за борба с престъпността и от тази гледна точка има има подчертано обществен характер, защото служи на държавата за решаване на проблемите, които поставя престъпността.

Ø Наред с това трябва да се има предвид, че наказанието е исторически преходна и променлива категория. Законодателните решения относно него зависят от равнището на развитието, до което е достигнала правната система. Материята за наказанието винаги е интересувала и теорията, като естествено и различните теоретични схващания за наказанието са претърпели сериозна еволюция.

Ø Крайните схващания относно наказанието – имат този недостатък, че го възприемат едностранчиво, при което изпускат сложността на неговата същност. Нак. е:

  1. Възмездие за извършеното престъпление – свежда го до отвръщане на злото със зло, до едно механично съотвествие между престъпление и наказание
  2. Средство за постигане на конкретни цели, лишено от какъвто и да е възмезден характер: тук ще излезе, че наказанието трябва да съответства на личността на дееца, а не на престъплението от колкото на престъплението (убийство, ама бил добър човек/потенциален престъпник – наказание).

Ø Наказанието според съвременната наказателноправна теория: Съвременната наказателноправна теория изучава обществената същност на наказанието. От гледна точка на неговата социална същност наказанието е единство на три неразривно свързани страни: възмездие, средство и порицание!!! Същност

  1. Възмездие за извършеното престъпление (преди всичко) – то е обществената реакция срещу осъщественото засягане на защитените от правото интереси; едно ответно отрицателно засягане правата на виновния. (за разлика от престъплението, което е противоправно, накаазанието е правомерно засягане правата на осъдения)
  2. Наказанеито е и целесъобразно – не е самоцел, а е средство за постигане на определени обществени цели, средство за борба с престъпността.
  3. Порицание на дееца – чрез наказанието се дава отрицателна обществена оценка на извършеното престъпление, но и на неговия извършител.

Ø Социалната същност на наказанието намира израз в това, че след неговото налагане то се превръща в съществен елемент от настоящето на дееца. То е обусловено от миналото му и обърнато към неговото бъдеще и към това на обществото като цяло.

Ø С тази форма на държавна принуда, правата на осъдения могат да се засягат само в предели, които са обусловени от тежестта на извършеното престъпление и в степен, съответстваща на целите на наказанието.

Ø Основен въпрос на наказанието е да се установи пределът на използваната репресия. Затова съвременното НП, като изяснява обществената същност на наказанието, възприема само това, което е заслужено, необходимо и целесъобразно.

Ø От тази основна социална същност на наказанието произтичат както принципите, така и целите на наказанието.

 

  1. Понятие за наказанието – определение и особености

 

2.1. Определение за наказанието

Наказанието е мярка на държавна принуда, изразяваща се в засягане правата на осъдения, която е предвидена в закон и се налага от съд въз основа на него на дадено физическо лице заради извършено от него престъпление и за да се постигнат определени в закона цели, като чрез нея деецът и осъщественото от него престъпно поведение се порицатават от държавата.

2.2. Основни характерни особености на наказанието – отразяват се в определението в тяхната съвкупност. Трябва да са КУМУЛАТИВНО дадени, за да имаме наказание.

1) Същността на всяко наказание се свежда до някакво отрицателно засягане права и интереси на осъдения. Съдържанието на наказанието е съвкупността от ограничения и лишения, на които се подлага лицето.

2) Наказанието е мярка на принуда, т.е. правата и интересите на осъдения се засягат независимо от неговата воля. Наказанието не би могло да съществува без принудата. Известни са различни форми на принуда, но наказанието е най-острата сред тях.

3) Наказанието е мярка на държавна принуда. То се налага само и единствено от държавата чрез нейните специализирани органи. Друг не може да налага/изпълнява Н.

4) Наказанито се налага само от съд. Това е гаранция, че най-тежката форма на принуда ще се използва единствено въз основа на закона и в предвидените от него предели.

5) Основание за налагане на наказание е само извършено от подсъдимия престъпление. Деяния, които не са обявени от закона за престъпления, не могат да обуславят използване на тази най-остра форма на принуда.

6) Законоустановеност – наказанието винаги е законоустановено, т.е. предвижда се по вид и размер само със закон и само със закон се установяват правилата относно реда за неговото налагане.

7) Винаги се налага само на конкретно физическо лице, т.е. на този, който е извършил престъплението. По нашето право ЮЛ или каквито и да било други колективи от хора не могат да носят наказателна отговорност. (има редица Д, при к се предвиждат НО за ЮЛ).

8) Чрез него се порицава както извършеното престъпление, така и неговия извършител, т.е. дава се отрицателна оценка на конкретното извършено деяние, но и на личността на виновника. Оценъчен елемент.

9) Наказанието винаги се налага с определени цели, изрично посочени в чл. 36 НК.

  1. ПРИНЦИПИ относно наказанието – това са основни ръководни идеи на законодателя, които се отнасят само за наказанието и са намерили нормативен израз в Конституцията или законите.

 

3.1. Законоустановеност на наказанието – Конституционен- чл. 5, ал. 3.

3.2. Наказанието има ЛИЧЕН характер – отразен в чл. 35, ал. 1 НК: „наказателната отговорност е лична”, като ал. 2 уточнява, че „наказание може да се наложи само на лице, извършило предвидено в закона престъпление” è наказанието може да ограничава само правата и интересите на извършителя на престъплението, което е основание за наказанието.

3.3. Съответствие между наказанието и престъплението – чл. 35, ал. 3 НК – в изпълнение на този принцип предвидените в закона наказания са съобразени с характера на видовете престъпления, а видът и размерът на определяното от съда наказание за конкретното рпестъпление се съобразява с неговите индивидуални особености. Това именно означава наказанието да е заслужено от дееца.

3.4. Наказания могат да налагат само установените съдилища чл. 35, ал. 4 НК – други държавни органи, обществени организации или частни лица нямат право да ги налагат.

3.5. Целесъобразност на наказанието – чл. 36, ал. 1 НК, която задължава съдилищата да съобразяват всяко конкретно наказание с посочените в нея цели.

 

  1. Отношение на наказанието към другите мерки, предвидени в НК
  2. Отнемане в полза на държавта – чл. 53 НК

А) На първо място мерките по чл. 53 се отличават от наказанието по това, че те нямат възмезден характер, не са възмездие за извършеното престъпление.

Те имат превантивен характер или предотвратяват извличането на каквато и да е материална облага от извършеното престъпление.

Б) Второто различие е в обстоятелството, че мерките по чл. 53 не се съобразяват с тежестта на извършеното престъпление, за разлика от наказанието. Възмжно е отнемането на средството за престъплението да е по-тежка последица от самото наказание (отнемане на лимузина и условно осъждане на лишаване от свобода).

В) Тези мерки преследват различни цели от Н. Тяхната цел е да се попречи на по-нататъшна престъпна дейност или да се предотврати извличането на материална изгода от изв. престъпление.

– мерките по чл. 53 НК не са наказание и този извод следва от самия текст, според който те се прилагат „независимо от наказателната отговорност”.

  1. Принудителните медицински мерки

ПММ нямат възмезден характер, а имат лечебен и отчасти превантивен характер.

Те се налагат с единствената цел лекуване на лицето, извършило престъпление, докато това въобще не е цел на наказанието.

Различно е основанието за прилагането на ПММ. ПММ се прилагат както при извършено престъпление, така и при извършено общественоопасно деяние от наказателно неотговорно лице. Когато основание е престъпление,те се налагат не вмест, а наред с наказанието è налагат се кумулативно.

ПММ не се съобразяват с тежестта на извършеното деяние, а с характера на заболяването на лицетои необходимостта от лечение.

 

  1. Възпитателни мерки – предвидени са като реакция срещу извършени от малолетни и непълнолетни общественоопасни прояви, както иза случаите на освобождаване от наказателна отговорност на непълнолетни или при освобождването им от изтърпяване нанаказание. Когато се прилагат спрямо наказателноотговорни непълнолетни за извършено от тях престъление, те се налагат вместо наказанието.

По своята същност възпитателните мерки не са санкционни последици, а са предназначни да въздействат върху подрастващите за превъзпитанието им.

Принудата не винаги е елемент на възпитателните мерки, за разлика от наказанието. Повечето от тях не са съпроводени с използването на такава.

Различни са целите им, тъй като възпитателните мерки целят само поправянето и превъзпитанието на непълнолетен/малолетен, извършил общественоопасно деяние.

Различни са и органите, които налагат наказанието и възпитателните мерки (от съда или от специлизираните местни комисии по ЗБППМН)

 

  1. Наказанието и санкциите в другите правни отрасли

– Общо: 1) винаги са реакция срещу противоправно поведение; 2) повечето също се осъществяват чрез използване на държавна принуда.

– РАЗЛИЧИЯ: а) В основанието – при НП е престъпление, докато при др – друго правонарушение. б) В характера на засегнатите интереси – с наказанието се засягат най-съществени лични и други права на осъдения. в) В ранга на нормативния акт, който ги предвижда– Н. може да се предвижда само в закон,а някои други може и в подзаконов НА; г) Разлика има и в субектите, спрямо които се налагат – наказание само на ФЛ; имуществени санкции могат да се налагат на ЮЛ.

 

Цели на наказанието

Понятие за цел на наказанието. Общи цели на наказанието (чл. 36 НК). Особената цел на наказанието по отношение на непълнолетните. Отношение между целите на наказанието.

  1. Понятие за цел на наказанието

Цел на наказанието са онези осъзнати от законодателя и посочени в закона резултати, до които трябва да доведе използването на наказанието като реакция на обществото срещу извършеното престъпление.

Чл.36(1) НК различаваме общо четири цели. Те са „общи”, защото към постигане на тези резултати трябва да бъде насочено всяко наказание. Наред с това в чл. 60 е обявена и една особена цел относно наказанията, налагани на непълнолетни.

 

  1. Общи цели на наказанието

2.1. Цел за поправяне и превъзпитание на осъдения към спазване на закона – добавено е и към добрите нрави, но те са една твърде променлива категория в зависимосто от ценностните критерии на морала. Затова основното е да се спазват уставените с правото запрети.

Това е главната и основна цел на наказанието, защото нейното постигане е най-радикалното средство за защита на обществото от престъпления. Попраявнето и превъзпитанието е равнозначно на такава промяна в мирогледа на престъпника, че собственото му съзнание, възгледи и схващания, се превръщат в пречка за извършване на ново престъпление.

Поправянето и превъзпитанието са неразривно свързани, тъй кати двата ефекта съвместно водят до промяна на мирогледа на дееца. Разделянето им би било изкуствено, защото се касае до единен процес на отстраняване на определени възгледи и замяната им с други. За непълнолетните в чл. 60 НК се набляга на превъзпитанието, защото са особено податливи на възпитателно въздействие.

Поправяне на осъдения – води до остраняване на ценносните критерии, които са в основата на предприетото престъпно поведение.

Превъзпитание – се свежда до формиране на нови критерии, съответни на обществените изисквания и насочени към спазването на законовите предписания.

 

2.2. Цел за оказване на сплашващо въздействие, деликатно наречено в закона „предупредително”.

Касае се до формиране у осъдения наубеждение, че ако извърши ново престъпление, пак ще бъде наказан.

Тази цел се поставя пред наказанието по няколко съображения:

o Всеки човек се стреми да избегне отрицателните последици на наказанието, които засягат неговите права и интереси. Този стремеж = контрамотив;

o Поправянето и превъзпитанието са ефекти, които се постигат за един по-продължителен период от време. (по-продължително въздействие) През този период спалшващото въздействие ще е бъде ефикасна задръжка за извършване на нови престъпления от наказаното лице.

o Сплаващото въздействие може да замести поправянето и превъзпитанието по отношение на тези, които не се подадават на тях.
2.3. Цел за ограничаване възможността за извършване на нови престъпления

„отнемане на възможността” не е точен термин, особено след отмяната на смъртното наказание; възможността може само да се ограничи.

Това го наричаме също и цел на наказанието за индивидуална превенция.

Тази цел не се отнася до всички видове наказания, защото пр. конфискацията на имуществото или глобата не ограничава възможността на едно лице да извърши кражба или убийство.(конфискацията има предимно възмезден характер.)

Възможността за извършване на нови престъпления може да бъде ограничена с оглед сегашната система от наказания при наказанията, засягащи свободата на осъдения – доживотен затвор, лишаване от свобода; В тези случаи възможността за вършене на друго престъпление е само ограничена, без да е отнета напълно. Наложените наказания „доживотен затвор”, „лишаване от свобода” пък са своеобразно „условие” за извършване на престъплението бягство на затворници.

 

2.4. Цел на възпитателно и възпиращо въздействие върху всички граждани

Нарича се още „цел за генерална превенция„;

Общото възпитателно въздействие е насочено срямо всички граждани. То се постига в някаква степен чрез формулиране на забраните в Особената част на НК и чрез предвиждане на наказание, в случай, че те бъдат престъпени. По този начин се дава и отрицателна оценка на поведението, посочено в различните състави. Конкретно наложените наказания пък доказват, че законът наистина се прилага. За лицата, които имат мироглед, съответен на обществените изисквания, това е достатъчно те да формират съответните задръжки и да не вършат престъпления.

Общото възпиращо въздействие пък е адресирано само към отрицателните личности, защото и те се стремят да избегнат неблагоприятните за тях последици от наказанието, макар и техният мироглед да не съдържа необходимите вътрешни задръжки срещу осъществяване на дадено престъпно поведение.

 

  1. Особена цел на наказанието по отношение на непълнолетните – чл. 60 НК

Тази цел не отменя общите цели на наказанието по чл. 36 НК, а само набляга на превъзпитанието, тъй като непълнолетните са особено податливи на въздействие включително и на превъзпитание. Наред с това законът поставя и една допълнителна цел – те да бъдат подготвени за общественополезен труд. Има се предвид, че подрастващите най-често нямат професионална квалификация и целта на наказанието трябва да е съобразена задължително с тази особеност.

  1. Отношение между целите на наказанието

Могат ли общите цели да бъдат постигнати при всички видове наказания? Не.

Цел за поправяне и превъзпитание и тази за генерална превенция – всички наказания.

Можем да приемем и, че всяко наказание оказва и известно сплашващо въздействие.

Някои наказания не са пригодни да ограничат възможността на осъдения да върши нови престълпение, както е това напр. при налагането на глоба, за разлика от други като доживотен затвор и лишаване от свобода, които я ограничават в голяма степен.

Идеята е наказанията максимално да се доближават до всички цели в съвкупност.

Чл.36(2)”…” – такива ефекти не могат да се целят чрез използване на наказание, но това не означава, че подобни ефекти са изключени при някои видове наказания – понякога те са неизбежни. (пр. ако буйства затворника è физ. Страдание). Смисълът на разпоредбата е, че засягането на дойствойството и причиняването на физически страдания не могат да бъдат цел на наказанието по нашето право.

 

 

Въпрос  №16 Система на наказанията по НК. Обща характеристика.Тенденции на развитие

 

Система на наказанията по българското право – Обществено значение на системата на наказанията. Критерии за групиране на наказанията в НК. Видове наказания. Наказания, приложими спрямо непълнолетните.

Ø Чл. 1, ал. 2 НК предвижда кодексът да определя какви наказания ще се налагат за извършените престъплени, като всички заедно образуват една единна система.

  1. Понятие за система нанаказанияа

1.1.Определение: Системата на наказанията е съвкупността от предвидените в НК видове наказания, обединени в единно цяло и подредени по начин, който отразява значението им като държавна реакция срещу извършваните престъпления, както и тежестта им едно спрямо друго в зависимост от тяхното съдържание.

1.2.Основни особености на системата от наказания

Ø Първо, касае се за система, съвкупност, за множество от различни видове наказания

Ø Те са обединени в единно цяло от общественото им предназначение да служат като реакция срещу извършваните престъпления.

Ø С-мата включва само тези, които са предвидени в действащото законодателств

Ø Отделните видове наказания са подредени по определен начин, отразяващ законодателните възгледи относно различни страни на наказателната политика на д-та.

  1. Критерии за групиране на видовете наказания в НК

 

2.1.В зависимост от значението им за наказателната политика на държавата – този критерий е възприет при подредбата на наказанията в чл. 37 НК

А) Лишаване от свобода – трябва да се постави на първо място, тъй като на него главно се разчита в борбата с престъпността. То съотвества в най-голяма степен на всички прокламирани цели в чл. 36, ал 1 НК, взети в тяхната съвкупност.

Б) Наказания без лишаване от свобода – посочени са в чл. 37, ал. 1, т. 2-11 НК. В особената част на НК те са предвидени като алтернативни на лишаването от свобода или като наказания, предназначени да допълнят последното. (конфискация на имущество)

В) Най-тежките наказания – двата вида доживотен затвор, предвиждани само за изкл тежките умишлени престъпления, засягащи човешки живот/устоите на българската държавност

2.2. Система на наказанията в зависимост от тяхната тежест – този критерий е възприет в Раздел 2, Глава 4 от Общата част., като те са съпоставени в зависимсот от значимостта на засегнатите права и интереси на осъдения.

А) Най-тежко е наказанието доживотен затвор без замяна – неговата единствена цел е да предпази обществото от възможни рецидиви на осъдения.

Б) Доживотен затвор на 2 място по тежест–то е по-леко от горното, защото НК предвижда възможност да бъде заменено с лишаване от свобода за срок от 30 години (чл. 38а, ал. 3)

В) Лишаване от свобода – не само най-често предвиждано, но и най-често налагано.

Г) Наказанията без лишаване от свобода, засягащи различни права на осъдения.

  1. Система на наказанията за непълнолетните – уредена в чл. 62 НК

Ø В нея най-тежкото наказание е лишаване от свобода. За тези от тях, които са извършили престъплението на възраст между 16 и 18 г, то може да бъде най-много за срок от 5 до 12 г;

Ø От наказанията без лишаване от свобода на непълнотелтните могат да се налагат само лишаването от право да се упражнява определена професия или дейност (когато те са придобили това право) и обществено порицание. Пробацията може да се налага спрямо непълнотетните, когато са навършили 16 г. Ако не са, се заменя с обществено порицание. (в учебника не е писал за него)

 

 

Въпрос №17: Наказанието лишаване от свобода – характеристика, различия с другите наказания. Основни особености в съдържанието и режима. Доживотен затвор

 

Лишаване от свобода и доживотен затвор

Същност на нак. лишаване от свобода и неговото място в системата на наказанията по българското право. Положителни и отрицателни страни на лишаването от свобода. Режим на изтърпяване. Задължението за полагане на общественополезен труд. Доживотен затвор, същност и особености.

Ø Съд-ето на тези наказания е свързано с принудителното засягане на свободата на осъдения

  1. Лишаване от свобода

Ø Място на наказанието лишаване от свобода в системата: съдържанието на даден вид наказание се свежда до съвкупността от принудителни лишения и ограничения на права на осъдения, които той е длъжен да изтърпи. В Раздел II от Глава 4 видовете наказания са подредени в зависимост от тяхната тежест, като наказанието лишаване от свобода е на трето място по тежест след доживотния затвор без замяна и доживотния затвор. Лишаването от свобода, обаче, е основното, най-съществено наказание от гледна точка на съответствието на целите на наказанието. Освен това то е най-често предвиждано в Особената част, а е и най-масово прилаганото в практиката.

  1. Същност на лишаването от свобода

Ø Свободата е съвкупността от всички права, признати на гражданите от КРБ, МД и законите на страната, както и възможността за тяхното упражняване. Затова наименованието „лишаване от свобода” не е съвсем точно, тъй като осъденият не се лишава от тези права, а те само се ограничават.

Ø Определение: Наказанието лишаване от свобода е принудително изолиране на осъдения в специални места, при което се ограничава възможността му да се придвижва свободно в пространството, възможността сам да определя своя режим на живот, ограничават се социалните му контакти, засягат се избирателните му права, както и възможността да упражнява някои от правата си, чието упражняване е несъвместимо с характера на това наказание.

Ø Елементи на този вид наказание

1.1. Ограничаване възможността на осъдения да се придвижва свободно в пространството – това се постига чрез изолирането му в специални места: затвори, поправителни домове – за непълнолетните, затворнически общежития. Този е основният елемент на лишаването от свобода.

o Доколкото възможността за свободно придвижване е условие за упражняването на някои други права, по необходимост се ограничават и те – родителски права; да владее и ползва своите имущества;

1.2. Ограничаване възможността на осъдения сам да определя своя режим на живот – в местата за лишаване от свобода съществува задължителен режим на труд, почивка и др., определян от администрацията на тези места въз основа на закона

 

1.3. Ограничаване социалните контакти на осъдения

Ø Социалните конктаки на осъдения с лицата извън местата за лишаване от свобода са ограничени по брой, място, средство. От режима за изтърпяване на наказанието зависят броя на свиждания, телефонни разговори, колети и пр. Контактите само се ограничават, а не се прекъсват, тъй като един ден на осъдения предстои да се върне в нормална среда;

Ø В по-голямата част от времето конктактите са със затворническата администрация и с другите лишени от свобода.

 

1.4. Изтърпяващите наказание лишаване от свобода нямат избирателни права.

1.5. Наказанието лишаване от свобода винаги се налага за определен срок. Минималните и максималните размери са посочени в закона. Според чл. 39, ал. 1 НК – от 3 месеца до 20 години, но ал. 2 предвижда, че по изключение може да е до 30 години.

2. Положителни и отрицателни страни на лишаването от свобода – от гледна точка на неговата обществена същност и въздействието му върху осъдения.

2.1.Положителни особености на наказанието лишаване от свобода

Ø дава най-големи възможности за постигане на всички цели на наказанието по 36(1)

Ø възможността за количествено отмерване на срока и степента на засягане правата на осъдения чрез различията в режима на неговото изпълнение подчертава възмездния му характер

 

2.2. Отрицателни особености

Ø Осъденият се изолира, понякога за твърде дълго време, и загубва навиците си за нормално общуване и участие в обикновения живот.

Ø Осъд. попада в среда, която може да му окаже значително отрицателно въздействие

Ø Чрез неговото изпълнение често се засягат интересите и на трети лица (близки и пр)

Ø Високата цена, която плаща обществото за изпълнение на това наказание. (скъпо)

 

  1. Режим за изтърпяване на наказанието

Ø Режимът за изтърпяване наказанието лишаване от свобода е съвкупността от мерки, които се прилагат срямо осъдения и чрез които се осъществява съдържанието на това наказание.

Ø Той включва степента на изолация, характера на охраната, участие в различни видове труд, формите на възпитателна работа, брой пратки, писмата и свижданията, времето за разходка и др.

Ø Познати са пет вида режим: лек, общ, строг, усилено строг и специален режим (доживотен затвор). Колкото по-строг е режимът, толкова повече са ограниченията. ( По ЗИН е имало и усилено строг режим, но по ЗИНЗС го няма – § 2.(1) от ППЗИНЗС „Лишените от свобода, поставени на усилено строг режим, се поставят на строг режим.”)

Ø Първоначалният режим се налага с присъдата, освн ако не се касае до условно осъждане. Определянето на режима става в зависимост от вида на престъплението, размера на наложеното наказание и от това дали осъденият е пенитенциарен рецидивист.

Ø Първоначалният режим впоследствие може да бъде променян. (Промяната на режима става с разрешение на комисия, при спазване на формални изисквания от закона. Промяната от даден към по-строг става с акт на съда.)

 

  1. Задължението за полагане на общественополезен труд по чл.41, ал. 1 НК

Ø Към съдържанието на наказанието лишаване от свобода се отнася и предвиденото в чл. 41(1) НК задължение за осъдените да полагат общественополезен труд.

Ø Чрез него се цели превъзпитаването на осъдените, както и създаването и повишаването на тяхната професионална квалификация.

Ø По общо правило полаганият труд се зачита за намаляване срока на наказанието, като 2 работни дни се считат за 3 дни лишаване от свобода-чл. 41(3). Така осъдените се поощряват да участват в процеса на собственото им превъзпитание и същевременно се създават условия за тяхната ресоциализация.

Ø Особености:

  1. Нормата на чл. 41(1) е императивна, т.е. полагането на този труд задължително съпровожда изтърпяването на нак-ето. Д-та е длъжна да им осигури подходяща работа.
  2. Зачитането на работните дни за намаляване на срока на наказанието също е задължително и става по силата на закона.
  3. Законът предвижда възможност съдът да отмени изцяло или отчасти зачитането на работните дни по правилата на чл. 41, ал. 4 НК. САмо от СЪДА!
  4. За положения труд осъдения следва задължително да получи и възнаграждение.

Ø Лишаването от свобода в по-общ план може да бъде три вида: срочно лишаване от свобода, което разгледах по-горе, доживотен затвор и доживотен затвор без замяна.

 

  1. Доживотен затвор

Ø През 1995 г. в системата от наказанията е възстановено наказанието лишаването от свобода до живот („доживотен затвор”), като след отмяната на смърното наказание то се разграничава на два вида в зависимост от възможността да бъде заменено с лишаване от свобода за определен срок: доживотен затвор и доживотен без замяна;

  1. Същност на наказанието доживотен затвор

Ø Според чл. 38а, ал. 1 НК „доживотен затвор принудително изолиране на осъдения до края на живота му в места за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода.”

Ø Ограниченията, характерни за срочното лишаване от свобода, важат и за доживотния затвор;

Ø Обаче има някои съществени различия между двете:

  1. По общо правило изолацията на престъпника е до края на живота му;
  2. За осъдените на доживотен затвор не се предвижда задължение за полагане на общественополезен труд, а чл. 38а, ал. 4 изрично постановява, че „по време на изтърпяване на наказанието доживотен затвор не се зачитат работни дни.”

Ø Налагането на наказанието доживотен затвор е ограничено в зависимост от извършеното престъпление.

Ø Изтърпява се при специален режим и това го прави изключително скъпо.

  1. Видове доживотен затвор

– Критерий: дали може да бъде заменен с лишаване от свобода или не;

2.1.Доживотен затвор с възможност за замяна с лишаване от свобода – 38а

Предпоставка за налагане – ал.2: „извършеното престъпление да е изключително тежко”

Предпоставка за замяна: ал. 3 „доживотният затвор може да бъде заменен с наказание лишаване от свобода за срок от тридесет години” като единствената предпоставка за това е „осъденият да е изтърпял най-малко двадесет години” è именно заради предвидената възможност за замяна трябва да се приеме, че лицата, на които се налагат тези наказания поначало са поправими.

2.2.Доживотен без замяна – 37, ал. 2 и чл. 38 НК

Възприет през 1998 г, за да замени смъртното наказание; най-тежкото в БГ;

Според чл. 37, ал. 2 НК доживотен затвор без замяна може да бъде предвиждан „за най-тежките престъпления, които заплашват основите на републиката, както и за други особено опасни умишлени престъпления.” При това този вид доживотен затвор е обявен за временна и изключителна мярка.

o Временна мярка – има се предвид, че след време ще отпаднат условията за неговото използване като вид наказание;

o Изключителна мярка – правото на държавата да го наложи е ограничено от особеностите на конкретното престъпление и на неговия извършител:

  • 38(1): „конкретно извършеното престъпление трябва да е изключително тежко и целите на наказанието да не могат да бъдат постигнати чрез по-леко нак-е”
  • 38(2): ограничава приложното му поле, като отчита възрастта на извършителя,а когато е извършено от жена – нейната бременност.

За разлика от другия вид доживотен затвор тук вече отпада възможността за замяна на наложеното наказание с лишаване от свобода за определен срок.

ð Осъденият никога не може да възвърне законосъобразно свободата си ОСВЕН при амнистия или ако бъде помилван. (непоправим е)

 

 

Въпрос №18 Наказание без лишаване от свобода. Значение и видове

 

Наказания без лишаване от свобода (недовършена)

Характер и обществено значение на тези наказания. Отделни видове наказания без лишаване от свобода: пробация (чл. 42а и сл НК), имуществени наказания (конфискация и глоба), лишаване от права, обществено порицание.

  1. Характер и обществено значение на тези наказания

Основната особеност на наказанията без лишаване от свобода е, че те не ограничават възможността на осъдения да се придвижва свободно в пространството – с изключение частично на пробацията.

Общественото им значение се определя от няколко техни особености:

  1. Осъденият не се изолира от обществото = съществена положителна страна
  2. Те не струват скъпо на държавата, а някои дори й носят приходи.
  3. набляга се на поправянето и превъзпитаването на осъдения.

Ø С измененията на НК от 2002 г. в системата на наказанията беше уредено нов вид наказание – пробацията, като наред с това бяха отменени разпоредбите от НК, които уреждаха наказанията задължително заселване и лишаване от право на местоживеене в определено място, а по-късно отпадна и наказанието поправителен труд без лишаване от свобода, като последното беше трансформирано в пробационна мярка. Пробацията като самостоятелен вид наказание се среща само у нас и в Румъния.

  1. Пробация

Ø Пробацията е замислена като нещо средно между лишаването от свобода и останалите наказания. Тя следва да засили контрола и въздействието върху осъдения, като ги доближи до възможностите на ефективното лишаване от свобода, без виновният да е лишен от нея.

Ø Чрез нея се съчетава използване на по-малко принуда и запазване на социалния статус на лицето, като същевременно се въздейства възпитателно.

 

2.1. Понятие за пробация

Ø Чл. 42а, ал. 1 НК определя пробацията като „съвкупност от мерки за контрол и въздействие без лишаване от свобода, които се налагат заедно или поотделно”/

Ø В ал. 2 се изброяват общо 6 вида мерки:

o две от тях задължително се налагат на всички осъдени на пробация: задължителна регистрация по настоящ адрес и срещи с пробационен служител,

o а останалите четири се налагат по преценка на съда.

Ø Някои пробационни мерки в известна степен ограничават свободата на движение в пространството:

o Регистрация по настоящ адрес – чл. 42б, ал. 1 НК – да се явява и да се подписва в определени дни и на определено място;

o Срещане с пробационния служетел – пак е на определено място и време; 42б,ал. 2

o Ограничения в свободното придвижване – 42б, ал. 3 – могат да включват три вида забрани, налагани поотделно или кумулативно;

2.2.Недостатъци.

 

А) Определяне съдържанието на пробацията от съда: имайки предвид, че съдържанието на наказанието е съвкупността от ограничения и лишения, на които се подлага осъдения, пробацията е единственото наказание у нас, чието съдържание се определя от съда. Като изключим задължителните мерки, всички останали се оставени на усмотрението на съда, който преценява дали и в каква степен да ги наложи. Наред с това законът не урежда нищо относно критерии, въз основа на които да става това.

Б) Уредбата на пробацията в НК не е съгласувана с други действащи закони

Ø не е съгласувана със ЗГР – изпълнението на пробационните мерки се осъществя по настоящ адрес на осъдения, така какато последният е определен в ЗГР. Проблемът е, че настоящият адрес може да бъде променян по всяко време от лицето-титуляр, при това само и единствено по негова воля. От друга страна промяна на местоизпълнението на пробационните мерки може да става само по молба на осъдения (ЗИНЗС), но не и служебно. è достатъчно е осъденият да реши да смени настоящия си адрес извън териториалната компетентност на пробационна служба, към която е започнал да изтърпява наказанието, за да блокира изпълнението на наказанието. От друга страна след началото на изпълнението по смисълана чл. 208, ал. 1 от ЗИНЗС срокът на наказанито тече, независимо от това дали осъденият реално изпълнява наложените пробационни мерки. Тук важи абсолютната давност за изпълнение на наказанието (к е 3г) и след изтичането й не може да се изпълнява повече.

 

В) Противоконституционност на част от уредбата

1.Определяне съдържанието на пробацията от съда противоречи с принципа на равенство на гражданите пред закона.

Така се създава възможност за различно прилагане на закона към извършители на престъпленяи от даден вид, чиято обществена опасност е сродна по х-р и степен. В два сходни случая различните съдилища може да решат да се засягат различни права.

2.Мярката поправителен труд – 45б, ал. 3 НК

Нормата на чл. 6, ал. 2 КРБ забранява ограничения на правата или създаване на привилегии, основани на общественото положение на граждание. От приложното поле на тази пробационна мярка автоматично се изключват всички лица(40%), които не работят по трудово или служебно правоотношение: безработни, пенсионери, упражняващите свободни професии (те са на граждански договори) и пр. Те се явяват привилегировани в сравнение с работещите по трудово или служебно правоотношение, като тази тяхна привилегия е законоуреедна и основана на тяхното обществено положение. От друга страна правата на работещите по трудово или служебно ПО се ограничават и основанието пак е тяхното обществено положение. è уредбата на тази мярка нарушава забраната на чл. 6, ал. 2 КРБ.

  1. Мярката безвъзмезден труд в полза на обществото

 

Според чл. 48, ал. 4 КРБ: „Никой не може да бъде заставян да извършва принудителен труд.”Понятието принудителен труд се изяснява от МД, по които РБ е страна, според които е възможно дадено лице да бъде задължено да полага труд в два случая: по време на изтърпяване на наказание лишаване от свобода или при условно освобождаване от изтърпяване на това наказание, но пробацията е наказание, различно от лишаването от свобода. è налагането на мярката безвъзмезден труд в полза на обществото без съгласието на осъдения ще противоречи на Конституция и на международните договори (КЗПЧ,МПГПП), които имат предимство пред вътр. зак-ство, вкл и НК.

3.Замяната на пробационната мярка с друга или с лишаване от свобода по чл. 43а НК, . ако осъденият без основателна причина не изпълнява наложената пробационна мярка също противоречи на международен договор и по точно чл. 14 МПГПП, според който „никой не може да бъде съден или наказван за престъпление, за което вече е бил окончателно осъден”. С влизане на присъдата в сила е налице именно окончаелно осъждане.

2.3. Пробацията и НП режим на непълнолетните

Ø В чл. 62, т.1а е предвидено, че едно от приложимите към непълнолетните наказания е пробация.

Ø От чл. 63, ал. 1, т. 6 „пробацията за ненавършилите 16-годишна възраст непълнолетни – с обществено порицание.” è Пробацията е наказание, което може да се налага само на непълнолетните, навършили 16 г. (първо се извършва замяната, а после индивидуализацията)

Ø Какви са приложимите спрямо тях мерки? Безвъзмезден труд не може поради изложените по-горе аргументи. Поправителен също не може – от една страна заради противоконституционността , а от друга от съображението, че най-често лицата на тази възраст не работят. А когато работят, ще са в началото на своята трудова дейност и принудителното засягане на техните трудови права може да доведе до формиране у непълнолетния на отрицателно отношение към труда.

  1. Останалите наказания – конфискация, глоба, лишаване от права, обществено порицание (чл.37 (1)т.3-т.11)

Ø Тези наказания определено имат своето значение за постигане целите на генералната превенция, защото тяхната уредба не е претърпяла особени изменения.

Ø В зависимост от естеството на засегнатите права и интереси на осъдения могат да се обособят няколко групи:

o Наказания, които засягат трудовите права на осъдения – т.6, т.7

  • лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност
  • лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност;

o Имуществени наказания: конфискация на налично имущество и глоба è те засягат само имуществото на осъдения, като са предвидени норми, които в някаква степен гарантират интересите на трети лица;

o Порицателни наказания, засягащи обществената оценка на осъдения

  • лишаване от право на получени ордени, почетни звания и отличия;
  • лишаване от военно звание;
  • обществено порицание.

 

4.1. Имуществени наказания: Тези наказания засягат имущесвото на дееца и на практика или засягат активна на имуществото, или стават част от пасива (глоба).

А) Конфискацията – чл. 44, ал. 1 НК – налага се само към НАЛИЧНО имущество към момента на постановяане на наказанието, т.е. предмет на наказанието конфискация могат да са само имущества, които деецът притежава към момента на постановяване на присъдата.

Б) Глобата – чл. 47 НК – същността й се свежда до създаване на задълбение за осъдения да заплати в полза на държавта определена парична сума.

– като парично задължение тя се превръща в пасивен елемент от имуществото на престъпника;

– това задължение има абстрактен х-р и затова държавта може да се удовлетворява от всякакви негови активи и имущества, настоящи и бъдещи (с/у трудовото възнаграждение).

  • Промяната в активите/пасивите могат да засегнат ТЛ (близки/ТЛ) – законът е предвидил, че определени вещи не могат да бъдат отбект на конфискация – чл.45(2) – списък към МС.

– Лишаване от права (49-51 НК); порацание – 52 НК;

 

 

Въпрос №19: Принципи за определяне на наказането от съда. Законност. Индивидуализация. Определяне при кумулативни и алтернативни санкции и при изключителни или многобройни смекчаващи вината обстоятелства

 

Определяне на наказанието

Същност и значение на индивидуаизацията на наказанието като основен принцип на неговото определяне (чл. 35, ал. 3 НК). Основни правила за определяне на наказанието (чл.54), значение на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства (чл. 54, ал. 2 и чл. 56). Определяне на наказание при изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства. Определяне на наказание при алтернативно или кумулативно дадени санкции.

Диференциацията и индивидуализацията на наказанията са две тясно свързани категории. Диференциацията на наказанията в Особената част на НК се свежда до предвиждане вида и размера на наказанието за дадения вид престъпление и относителната тежест на наказанията за различните видове престъпления, като законодателят съобразява тяхната обществена опасност като вид посегателства.

Законът отчита многообразието на проявлението на отделните престъпни прояви в рамките на един и същи вид, затова в особената част срещаме относително определени санкции, в които наказанията от даден вид са предвидени в определени граници, и сложни санкции от типа на алтернативните и кумулативните. Така се създава възможност за съда, който ще наложи конкретното наказание, да съобрази неговия вид и раазмер с индивидуалните особености на отделния случай.

Чрез диференцияцията на наказанията от една страа се отговаря на изискването за тяхната законност, а от друга се създава възможност те да бъда индивидуализирани. Дейността по индивидуализация е правнорегламентирана.

  1. Същност и значение на индивидуализацита на наказаниео

1.1. Принципът за индивидуалзиацията на наказанието е основно ръководно начало, по силата на което съдът е длъжен да съобрази наказанието с индивидуалните особености на конкретния случай.

Този принцип е залегнал още в преамбюла на КРБ във връзка с принципа за справедливост. Изискването за индивидуализация намира и своето развитие в принципа за съотвествието на наказанието с престъплението по чл. 35, ал. 3 НК.

1.2. Индивидидуализация на наказанието – понятие = дейност на съда по определяне на наказанието, по съобразяване вида и размера на налаганите наказания с обективните и субективни особености на конкретното извършено престъпление и личността на неговия извършител. (логически процес)

1.3. Значението на тази дейност на съда може да бъде разбрано най-добре ако се съпостави с индивидуализацията на наказателната отговорност, което пък е съобразяване при упражняване на правомощията на държавата по нейното осъществяване, взети в съвкупност, с обективните и субективни особености на конкретно извършеното престъпление и неговият извършител.

ð Индивидуализацията на наказанието се отнася само до осъществяване на първото правомощие на държавата, т.е. тя е част от индивидуализацията на НО.

  1. Общи правила за определяне на наказанието по чл. 54 НК – в Глава 5 на Общата част са предвидени общи правила, важащи относно определянето на всички наказания, но трябва да се има предвид, че наред с тях има и особени правила, отнасящи се до определяне на наказанието (непълнолетни или различни форми на престъпна дейност.)

Ø Основно правило – чл. 54, ал. 1 НК „..” – кумулативни изисквания:

2.1. Съдът определя наказанието в пределите, предвидени в закона (Ос. част)

2.2. Съдът да се ръководи също така от разпоредбите на общата част на НК;,

2.3. Съдът трябва да отчита степента на обществена опасност на конкретното деяние, т.е. до каква степен засяга непосредствения обект.
2.4.Съдът трябва да отчита и обществената опасност на дееца, има се предвид нагласата на лицето да върши престъпения, но тя се преценява доколкото негови отрицателни възгледи са се проявили чрез конкретното престъпление.

2.5.Вземат се предвид подбудите за извършване на деянието – съдът трябва да прецени общественото значение на целите, които преследва деецът. (Едно е ако крадеца набави храна за децата си, друго е ако краде, за да пие)

2.6.Отчитата се и всички установени по делото смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Преценката дали дадено обстоятелство е такова е на съда, но чл. 56 НК изрично предвижда, че „не са смекчаващи и отегчаващи обстоятелства тези, които са взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление.” (пр. физиологичния афект по 118 не е )

 

А) Смекчаващите вината обстоятелства: са факти от обективната действителност, които не са предвидени в закона, но са от естество да улеснят формирането на вината, защото благоприятстват протичането на психичните процеси, които водят до вземане на решение за осъществяване на определено поведение (пр. емоцията ревност; малка стойност на причинени вреди).

Б) Отегчаващи вината обстоятелства факти от обективната действителност, които също не са предвидени в закона и коио обективно пречат на формирането на вината, защото са от естество да препятстват вземането на решение за извършване на деянието, като въпреки това тяхно въздействие субектът е решил да го осъществи. (пиян, голяма стойност на вреди)

ð Тук говорим за смекчаващи и отегчаващи ВИНАТА обстоятелства, т.е. такива които се отнасят само до формиране на това психичено отношение, а не за смекчаващи/отегчаващи ОТГОВОРНОСТТА обстоятелства, които могат и да не са свързани с формирането на вината – пр. съдебното минало при рецидива и пр.

Ø Наказателноправното им значение: чл. 54, ал. 2 НК è превесът на смекчаващите обстоятелства ще доведе до определяне на наказание, което е по-близко до минимума, отколкото до максимума и обратното – превесът на отегчаващите ще доведе до наказание по-близко до максимума.

  1. Определяне на наказание при изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства – чл. 55 НК

Ø Когато законодателя диференцира наказанията, той отчита характера и степента на неговата обществена опасност, като взема предвид тяхното типично проявление.

Ø Възможно е обаче даден вид престъпление, в неговото конкретно проявление, да се отклони съществено от това, което е имал предвид законодателят при предвиждане на наказанието. Това отклонение може да бъде свързано с необичайно висока обществена опасност или обратното – тази на конкретното деяние да бъде твърде ниска в сравнение с обикновената за престъпления от съответния вид.

Ø НК не позволява налагане на наказание, надвишаващо максималния размер, но обратното е уредено в чл. 55 НК. Логиката е, че при определени обстоятелства и най-лекото, предвидено в закона наказание може да се окаже несъразмерно тежко и затова на съда е дадена възможност при определяне на наказнието да слезе под установения минимум или да замени с по-леко по вид наказание + 55, ал. 3 НК

Ø Основание за изпозлване на посочените възможности е наличието на изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, при които е извършено престъплението:

o Изключително смекчаващо обстоятелство = такова, което е оказало много и необичайно силно въздействие при вземане на решенеито за извършване на деянието. Практиката е приела, че макар и в закона да се използвано множествено чисто, е достатъчно да има само едно (пр. състояние на физиологичен афект при обида – обидил булката и го пребили)

o Многобройни смекчаващи обстоятелства ще има, когато те са повече от обичайния брой и които също оказват много силно влияние при вземане на решението за осъществяване на деянието. Всяко от тях, само за себе си, няма изключителен характер, но като съвкупност изваждат субекта от равновесие и водят до вземане на необикновено за него решение да извърши престъпление. Такива са чисто съдебно минало, положителна обществена х-ка, поначало е тих, кротък и отзивчив човек, но ако към тях се добавят такива като хронична преумора, разстроен брак, тежко здравословно състояние, финансови проблеми и пр., техният брой е необичайно голям и това може да доведе до известна лабилност и до вземане на необикновено за субекта решение да извърши престъпление.

ð NB! Наличието на изключително или на многобройни смекчаващи обстоятелства не е достатъчно, за да се приложи чл. 55 НК. Необходимо е още съдът да констатира, че и най-лекото, предвидено в закона наказание е несъразмерно тежко. Такава констатация се обосновава именно от наличието на посочените обстоятелства.

  1. Определяне на наказание при алтернативно или кумулативно предвиждане на повече от едно наказание

– В множество норми от Особената част на НК се предвижда възможност да се наложат два или повече вида наказания алтернативно или кумулативно. Правилата за тяхното определяне са уредени в чл. 57 НК

4.1. Определяне на наказанието при алтернативно предвиждане на повече от едно

– Това са случаи, при които законът си служи с алтернативно дадени санкции;

– Според чл. 57, ал. 1 в тези случаи съдът първо трябва да избере най-подходящото по вид наказание, а след това да орпедели и неговия размер, като се ръководи от разгледаните по-горе правила и като се съобрази с целите на наказанието

Критерият за избор на наказанието е комплексен: по вид и размер то в съвкупност трябва да е съобразено с обществената опаснот на деянието и тази на дееца, както и с установените по делото смекчаващи и отегчаващи обстоятелтва.

4.2. Определяне на наказанието при кумулативно предвиждане на повече от едно

– В особената част различаваме две категории кумулативно дадени санкции:

o За първата е характерно, че се предвижда задължително да се наложат едновременно два или пвоече вида наказания (чл. 203 НК)

o Възможно е обаче и законът да предостави на съда решението дали наред с предвиденото основно наказание, да наложи още едно наказание. (201)

– За посочените две хипотези чл. 57(2) НК предвижда съдът да определи размера на всяко едно от наказанията така, че те в своята съвкупност да отговарят на целите по чл. 36, ал. 1 НК. При това също се вземат предвид обществената опасност на деянието и на дееца, както и смекчаващите и отегчаващи обстоятелства.

Ø Чл.58а НК – свързана е с интитута на съкратеното съдебно следствие в НПК: Подсъдимият може да поиска предварителното изслушване, при което да признае фактите (не и вина!), изложени в обвинителния акт, като идеята е това самопризнание да замести събирането на доказателства. В тези случаи съдът, ако постанови осъдителна присъда, определя наказанието при условията на чл. 58а НК. Идеята е да се стимулира подсъдимия да извърши самопризнания, за да се съкрати процеса. Чл. 58а – поощрителна разпоредба.

o Чл. 58а, ал. 1 – основното правило – съдът трябва да определи наказанието по общите правила, но след това го намалява с 1/3. (Ако по общите правила е по 15г – то 1/3 става 10г. )

Ø Чл.59 НК – приспадане предварително задържане и на изтърпяното наказание: „Времето, през което осъденият е бил задържан или по отношение на него е била взета мярка за неотклонение домашен арест, се приспада при изпълнение на наказанието лишаване от свобода или пробация”… виж си закона.

 

 

Въпрос №20: Освобождаване от изтърпяване на наложеното наказание – обща характеристика и значение. Видове. Условно осъждане – предпоставки, действие, значение. Предсрочно освобождаване. Помилване – същност, разлики с амнистия

 

Наказателната отговорност се осъществява като държавата упражни съвкупност от три правомощия: да осъди виновния, да изпълни наложеното наказание и да го третира като осъждан. Когато тези три правомощия бъдат осъществени изцяло, наказателната отговорност се реализира в пълен обем. В редица случаи, обаче, когато се извършват нетежки претъпления, е обществено неоправдано да се използва цялата наказателна репресия. Затова и всички съвременни наказателноправни системи, вкл. и нашата използват различни методи за смекчаване на НО за лица, срямо които не необходимо тя да се реализира в пълен обем.

Има три категории институти на нашето НП, които имат отношение към наказателноправните методи за смекчаване на отговорността:

  1. освобождаването от наказателна отговорност – Гл. 8 на Общата част
  2. освобождаване от изтърпяване на наложено наказание – гл.7
  3. множество поощрителни разпоредби в Общата и Особената част– (доброволен отказ от приготовление, опит, съучастие; зачитане на работните дни; чл. 58а НК)
  4. Освобождаване от наказателна отговорност и от изтърпяване на нааложено наказание. – Същност и обществено значение. Условно и безусловно ОНО. Освобождаване от накзателна отговорност на непълнолетни. Освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание (чл. 78а)

Наказателната отговорност се осъществява като държавата упражни съвкупност от три правомощия: да осъди виновния, да изпълни наложеното наказание и да го третира като осъждан. Когато тези три правомощия бъдат осъществени изцяло, наказателната отговорност се реализира в пълен обем. В редица случаи, обаче, когато се извършват нетежки претъпления, е обществено неоправдано да се използва цялата наказателна репресия. Затова и всички съвременни наказателноправни системи, вкл. и нашата използват различни методи за смекчаване на НО за лица, срямо които не необходимо тя да се реализира в пълен обем.

Има три категории институти на нашето НП, които имат отношение към наказателноправните методи за смекчаване на отговорността:

  1. освобождаването от наказателна отговорност – Гл. 8 на Общата част
  2. освобождаване от изтърпяване на наложено наказание – гл.7
  3. множество поощрителни разпоредби в Общата и Особената част– (доброволен отказ от приготовление, опит, съучастие; зачитане на работните дни; чл. 58а НК)

Първият, най-съществен иснститут е ОНО (трябва да отбележа, че предпоставките за освобождаване от НО са обвързани с предвиденото в закона накзание – логика – не се стига до определяне на наказание , затова критерият е предвиденото в закона наказание, за разлика от освобожеаване от изтърпяване на наложен наказание – бърка се).

ОНО е посочено като един от наказателноправните методи за осъществяване задачата на НК. Разпоредбата на чл. 1, ал. 2 НК „…”. Разпоредбата е остаряла, тъй като в НК няма уредени мерки обществено въздействие, но така или иначе в нея се предвижда, че наказанието и НО въобще могат да бъдат замествени с нещо друго.

 Освобождаване от изтърпяване на наложено наказание

Същност на освобождаването от изтърпяване на наложено наказание. Условно и безусловно, пълно и частично освобождаване от изтърпяване на наложено наказание. Условно осъждане (чл. 66 и сл. НК), предсрочно освобождаване (чл. 70-73) и помилване (чл. 74). Особени случаи на освобождаване от изтърпяване на наложено наказание (на непълнолетни чл. 64, във военно време чл. 42, за престъпления от частен харатер – чл. 84,ал. 3 НК

Наказателната отговорност се осъществява като държавата упражни съвкупност от три правомощия: да осъди виновния, да изпълни наложеното наказание и да го третира като осъждан. Когато тези три правомощия бъдат осъществени изцяло, наказателната отговорност се реализира в пълен обем. В редица случаи, обаче, когато се извършват нетежки претъпления, е обществено неоправдано да се използва цялата наказателна репресия. Затова и всички съвременни наказателноправни системи, вкл. и нашата използват различни методи за смекчаване на НО за лица, срямо които не необходимо тя да се реализира в пълен обем.

Има три категории институти на нашето НП, които имат отношение към наказателноправните методи за смекчаване на отговорността:

  1. освобождаването от наказателна отговорност – Гл. 8 на Общата част
  2. освобождаване от изтърпяване на наложено наказание – гл.7
  3. множество поощрителни разпоредби в Общата и Особената част– (доброволен отказ от приготовление, опит, съучастие; зачитане на работните дни; чл. 58а НК)

ОИНН е уреден в Глава седма от Общата част със заглавие именно „…”;

Както самото заглавие на главата ни указва, тук става дума за едно вече наложено наказание, затова и всички предпоставки, предвидени в закона, са обвързани с наложеното наказание, а не с предвиденото в закона наказание (то може да е доста по-тежко – за кражба рядко се стига да се наложи наказание повече година, година и половина)

 

  1. Същност на ОИНН
  2. Понятие за ОИНН

ОИНН е осъществяване при условия и по ред, предвидени в закона, на пълен или частичен отказ от страна на държавата да изпълни едно наложено наказание.

Основните белези на този институт са няколко:

  1. Той е приложим само, когато имаме наложено наказание, което е определено от съда с присъдата според правилата за индивидуализацията на наказанието.
  2. Държавата се отказва да изпълни наложеното наказание. Същността на ОИНН се изразява в отказа на държавата да изпълни наложеното наказание. Този отказ се осъществява чрез акт на съда или на Президента. С този акт се постановява, че наложеното наказание няма да се изтърпява от осъдения изцяло или отчасти.
  3. a) В зависимост от обхвата на освобождаването ОИНН може да бъде пълен или частичен.

Пълен – когато държавата се отказва изцяло да изпълни наложеното наказание è при условно осъждане, помилване (когато се опрощава изцяло наказанието) – в уч. има и някви други – 443;

Частичен – когато тя го изпълнява само от части: предсрочно освобождаване и помилване.

  1. b) В зависимост от изискванията, които държавата отправя към дееца:

Условно – при условното осъждане и условното предсрочно освобождаване, спрямо последващото поведение на дееца се поставят определени изисквания, като тяхното изпълнение е условие наказанието да не бъде изпълнено. В противен случай законът предвижда той да изтърпи отложеното наказание.

безусловно – когато държавата не предявява никакви изисквания спрямо дееца и наказанието няма да бъде изтърпявано от него. (помилване, някои от хипотезите на предсрочно освобождаване)

  1. ОИНН може да се осъществи само от определен държавен орган.
  2. a) Компетентен съд – преди всичко – в НК са посочени задължителни предпоставки, без наличието на които не е възможно съдът да приложи този институт.
  3. b) От президента – тук нямаме задължителни условия и предпоставки. Единствената необходима предпоставка е фактът на осъждането.
  4. Правно действие на ОИНН

Във всички случаи на ОИНН държавата е осъществила своето право да осъди престъпника. Осъждането на дееца е факти и проади това той ще бъде третиран като осъждан, дори и в случаите на пълно помилване, защото фактът на осъждането не може да се заличи дори и от помилването

 

è Съпоставено със съдържанието на НО при ОНО, при ОИНН държавата се отказва само от правото си да изпълни наложеното наказание. Чрез този институт се избягва използването на наказателната репресия в нейната най-скъпа част – изп на нал нак.

  1. Видове освобождаване от изтърпяване на наложено наказание

Най-значимите наказателноправни способи за освобождаване от изтърпяване на наложено накзание са уредени в Глава седма от Общта част на НК – Раздел 1,2,3.

Трябва да се отбележи, че имаме и други особени случаи на ОИНН в закона:

o ОИНН лишаване от свобода по чл. 64,

o ОИНН за престъпления от частен характер по искане на тъжителя,

o ОИНН на военослужещи във военно време. (най-вече лишаване от свобода)

  1. Условно осъждане (Гл. 7, Раздел 1)

 

1.1. Правна същност на условното осъждане

Наименованието на този институт е неточно, защото самото осъждане е напълно безусловно – имаме влязла в сила присъда и лицето е осъдено, като под условие се постая само изпълнението на наказанието ( това е историкоправно обусловено – в първия НЗ се е получил неточен превод)

Отказът на държавата да изпълни наложеното наказание е условен, тъй като спрямо лицето се поставят известни изисквания: да не извърши ново престъпление през изпитателния срок (основно), както да работи или да учи.

По същество тук с постановяването на присъдата даже нямаме и отказ, защото тук само се отлага изпълнението на наложеното наказание за определен изпитателен срок и при определени условия. Когато бъдат изпълнение тези условия, тогава ще настъпи изцяло и отказът на държавата. Първоначално имаме само едно отлагане.

 

1.2. Предпоставки за условно осъждане – чл. 66, ал. 1 НК

Отлагането става с присъдата, но след като бъде определено наказанието.

 

А) Наложеното наказание е лишаване от свобода до три години

Б) СЪдебното минало на дееца той не трябва да е осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер.

В) Личността на дееца съдът трябва да прецени, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправянето на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието.

1.3. Условия, които деецът трябва да изпълни – на осъденият се поставят две условия: да не извърши ново престъпление през изпитателни срок и да работи или да учи.

Главното и най-съществено условие е през изпитателния срок деецът да не извърши друго престъпление от общ характер.

Наред с това чл. 66, ал. 4 поставя условието, че „през изпитателния срок осъденият е длъжен да работи или да учи, освен ако е задължен да се лекува.”
1.4. Изпитателни срокове при условното осъждане

А) Изпитателният срок за пълнолетните е от 3 до 5 години. (66, ал. 1)

Б) За непълнолетните – от 1 до 3 години (ал. 9) – тази норма обвързва срока с момента на извършване на престъплението, защото дори и осъждането да е станало след навършване на пълнолетие, съдът трябва да определи съкратения срок.

В) Но изпитателният срок не може да надминава срока на наложеното наказание лишаване от свобода с повече от три години (чл. 66, ал. 2 НК)

1.5. НП последици от неизпълнение на условията при условно осъждане

è деецът ще изтърпи изцяло или отчасти наложеното наказание (тогава ще имаме две наказания – отложеното и новото)

Ø Когато условно осъденият извърши в изпитателния срок ново престъпление от общ характер, режимът е различен в зависисмост от това дали деецът е бил пълнолетен при извършване на първото престъпление и дали новото престъпление е умишлено или непредпазливо.

  1. При извършване на ново умишлено престъпление от общ х-р от пълнолетно лице, за което, макар и след този срок, му бъде наложено наказание лишаване от свобода, той изтърпява и отложеното наказание. (чл. 68, ал. 1 НК). Изтърпяването на двете наказания става потделно.
  2. На съда е предоставена възможност да прецени дали да освободи отчасти или изцяло от изтърпяване на отложеното наказание лице, осъдено условно за престъпление, извършено от него като непълнолетен, когато в изпитателния срок извърши ново умишлено престъпление от общ храктер, за което му се налага наказание лишаване от свобода. (чл. 69, ал. 2 НК)
  3. В случай че условно осъденият извърши в изпитателния срок непредпазливо престъпление от общ характер и за него му бъде наложено наказание лишаване от свобода, съдът може да постанови отложеното наказание да не бъде изтърпяно или да бъде изтърпяно изцяло или отчасти. (68,ал.2)
  4. Ако условно осъденият не изпълнява без основателна причина някоя от определените му пробационни мерки, съдът може да я замени с друга или да постанови да изтърпи изцяло или отчасти отложеното наказание лишаване от свобода. (68, ал. 3), като според чл. 69а НК, ако осъденият продължава да не изпълнява без основателна причина някоя от определените му пробационни мерки, той изтърпява останалата част от наказанието.

 

(Когато отложеното наказание лишаване от свобода е не по-малко от шест месеца, съдът може да постанови една от пробационните мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 – 4 през изпитателния срок. – чл. 67, ал. 3 НК)

  1. Ако условно осъденият без основателна причина прекъсне лечението, съдът постановява да изтърпи изцяло отложеното наказание лишаване от свобода. (чл. 68, ал. 4 НК)

ð Според чл. 68, ал. 5 извън тези случаи отложеното наказание не се изтърпява.

  1. Предсрочно освобождаване (гл. 7, раздел 2)

2.1. Правна същност

 По своята правна същност предсрочното освобождаване винаги е частичен отказ на държавата да изпълни наложеното наказание. Това означва, че то е приложимо само, когато наложеното наказание е изтърпяно отчасти.

Приложимо е САМО по отношение на наказанието лишаване от свобода.

2.2. Видове предсрочно освобождаване – условно и безусловно

 Когато пълнолетно лице е осъдено на лишаване от свобода, предсрочното освобождаване е винаги условно, а за непълнолетните е безусловно, освен ако не са пълнолетни към момента на освобождаването. (чл. 71, ал. 2 НК)

2.2.1. Условно предсрочно освобождаване (чл. 70 и сл)

Ø Предпоставки

  1. фактическото изтърпяване на част от наказанието: във фактическото изтърпяване се включва времето, през което е пребивавал в местата за лишаване от свобода и приспадането на предварителното задържане; è в различните разпоредби е различно
  2. деецът да се е поправил – оценъчна предпоставка – поправянето става с примерно поведение и честно отношение към труда.
  3. Осъденият да не е бил вече освобождаван предсрочно, освен ако е бил реабилитиран за престъплението (ал. 3)

Ø Особености при условното предсрочното освобождаване:

  1. При условното предсрочно освобождаване за осъдения се установява изпитателен срок в размер на неизтърпяната част от наказанието, но не по-малко от шест месеца, за което време съдът може да постанови една от пробационните мерки (70, ал. 6)
  2. Освободеният предсрочно изтърпява отделно и неизтърпяната част от наказанието, ако в изпитателния срок извърши ново умишлено престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода или не изпълнява постановената пробация. Ако в този срок предсрочно освободеният извърши непредпазливо престъпление, съдът може да постанови отложеното наказание да не бъде изтърпяно или да бъде изтърпяно изцяло или отчасти. (70, ал. 7)

2.2.2. Безусловно предсрочно освобождаване: непълнолетни „Съдът може предсрочно да освободи осъдения на лишаване от свобода непълнолетен, ако се е поправил, след като е изтърпял фактически не по-малко от една трета от наложеното му наказание.” (чл. 71, ал. 1 НК) è според чл. 71, ал. 2 действието на предсрочното освобождаване след навършване на пълнолетието е подложено на същия режим като за пълнолетните. è то е условно със същите изпитателни срокове

  1. Помилване – чл. 74 НК (раздел 3)

Съгласно КРБ едно от правомощията на Президента е да упражни правото на помилване. КРБ не уточнява съдържанието на правото, но то е определено от чл. 74 НК, според който „Президентът може чрез помилване да опрости изцяло или отчасти наложеното наказание, а смъртното наказание, доживотния затвор без замяна и доживотния затвор да опрости или замени.”

Помилването е акт на висша държавна милост. По своята същност то винаг е безусловено и окончателен отказ от страна на държавта да изпълни наложено наказание.

Правото се упражнява чрез издаване на индивидуален указ на Президента, който е административен акт и не подлежи на съдебен контрол и отмяна.

От гледна точка на неговия обхват този отказ може да е пълне или частичен.

Президентът е неограничен в правото си да помилва. Той може да помилва по свой почин или да бъде сезиран от осъден, негов близък или който и да е друг с молба за помилване.

Защо се запази възможността на президента да заменя смъртното наказание, след като такова няма у нас? Пример имаме с медиците от либия, затова е запазена тази възможност. Тя беше запазена защото към 30 лица са били осъдени на смърт, когато е отменено смърното наказание и единствения начин да се реши техния проблем е то да бъде заменено.

С течение на времето стана ясно, че президентът трябва да може да заменя и доживотния затвор, защото преди допълнението от 2006 г, той можеше да го опрости, но не и да го замени.

 

 

Въпрос 21: Освобождаване от наказателна отговорност – характерстика и значение. Особености при освобождаване с налагане на административно наказание. Освобождаване от нак. Отговорност на непълнолетни

 

  1. Същност и обществено значение на ОНО

1.1. Понятие за ОНО

Ø ОНО е осъществяване при условия и по ред, предвидени в закона, на пълен или частичен отказ от страна на държавата от трите й правомощия, съставляващи същността на наказателната отговорност, при което последната се заменя с друг вид правна отговорност или с възпитателни мерки.

Ø Този институт има три основни особености (белези):

  1. Държавата се отказва от осъществяване на наказателната отговорност. Отказът се прави чрез акт на съд или на прокурор, с който се отказва образуването на досъдебно производство, образуваното досъдебно производство се прекратява (прокурор) или обвиняемият не се предава на съд или не се осъжда(съд). Отказът на държавата може да бъде пълен или частичен. Когато по чл. 61(1) НК прокурорът реши да не образува досъдебно производство, отказът е пълен. В останалите случаи няма как да бъде пълен, защото с образуването на досъдебното производство държавата започва да упражнява първото си правомощие è тогава е частичен.

 

è Най-същественото тук е, че държавата се отказва и от трите си правомощия: престъпникът не се осъжда, поради което няма наказание и не се третира като осъждан.

  1. Отказът може да бъде осъществен само при условия и по ред, установени със закон. Условията и задължителние предпоставки са уредени в НК, а реда в НПК.
  2. Държавата винаги заменя наказателната отговорност с друг вид правна отговорност (АНО) или с възпитателни мерки. Т.е. държавата не се дезинтересира от факта на извършеното престъпление. Тя реагира, но в един по-мек вариант.

1.2. Правно действие на ОНО – проявява се в няколко насоки:

1.2.1. ОНО прекратява наказателното правоотношение между държавата и престъпника, което е възникнало с факта на извършеното престъпление, като го трансформира в други правоотношения. В зависимост от вида на освобождаването те са административнонаказателни или административни ПО.

1.2.2. Актът на отказ от страна на държавата от осъществяване на нейните три правомощия има сила на присъдено нещо по отношение на престъплението, предмет на делото. Това означава, че ОНО се превръща в процесуална пречка за възбуждане на ново наказателно преследване по отношение на същото лице за същото престъпление.

Ø Но освобождаването от наказателна отговорност не заличава факта на извършеното престъпление. Нещо повече, макар и деецът да не се третира като осъждан, той се третира като освобождаван от наказателна отговорност, като в чл. 78а(1), б. „б” това е пречка за следващо освобождаване от наказателна отговорност.

1.3. Обществено значение на ОНО – характеризира се с няколко момента:

Възпитателното, поправително и превантивно действие от прилагането на този институт е съществено. Чрез освобождаването се набляга най-вече на индивидуалната превенция.

Използва се минимум принуда за постигане на целите по чл. 36, ал. 1 НК;

– ОНО става по сравнително бързи процедури;

Разходите на държавата по приложнието на този институт са незначително в сравнение с осъществяването на наказателната отговорност.

Ø NB! След отмяната на първите два раздела на Глава осма от Общата част на НК по нашето НП освобождаванет от наказателна отговорност е само безусловно. Поради това и разграниченията на уредените в закона случаи се правят въз основа на други критерии, а не въ връзка с възможността за възобновяване на отговорността.

Ø В зависимост от това с какво се заменя НО различаваме два вида ОНО: с налагане на административно наказание и с налагане на възпитателна мярка.

Ø От гледна точка приложимостта на института спрямо лицата пък в закона са уредени също два вида освобождаване от НО: на непълнолетни (чл.78 и чл. 78а, ал. 6) и на пълнолетни (чл.78а)

 

  1. Освобождаване от наказателна отговорност на пълнолетни (с адм. нак)

– Според чл. 78а, ал. 1 НК пълнолетните лице се освобождават от наказателна отговорност от съда, като тя се заменя с административнонаказателна отговорност. Административно наказание е глоба от хиляда до пет хиляди лева.

– Предпоставки за освобождаване: кумулативно дадени

  1. За престъплението се предвижда наказание лишаване от свобода до три години или друго по-леко наказание, когато е умишлено, или лишаване от свобода до пет години или друго по-леко наказание, когато е непредпазливо;
  2. деецът не е осъждан за престъпление от общ характер и не е освобождаван от наказателна отговорност по реда на този раздел;
  3. причинените от престъплението имуществени вреди са възстановени.

Ал. 7 – ограничения и отрицателни предпоставки, при които дори и да са налице предпоставките по чл. 78а,ал. 1 няма да има ОНО.

  1. Освобождаване от наказателна отговорност на непълнолетни (78, 78а)

Ø До миналата година освобождаването от наказателна отговорност на непълнолетния е било възможно при условията на чл. 61 НК във връзка с чл. 78 НК, но през 2010 г. с допълнение на НК се предвиди, че може да се прилага и когато са налице предпоставките по чл. 78а, ал. 1 НК. Крайният ефект, обаче, не е налагане на административно наказание глоба, а пак налагане на възпитателни мерки, като се предвижда и алтернативна възможност за налагане на административно наказание обществено порицание.

Ø Предпоставки за освобождаване от наказателна отговорност по чл. 61 НК

  1. Деянието да не представлява голяма обществена опасност – дали това е така се преценява въз основа на общите критерии за преценката на степента на обществена опасност;
  2. Деянието да е извършено поради увлечение или лекомислие – тези психични състояния често са характерни за мотивацията на подрастващите.
  • Увлечение интензивно проявено неосъзнато смътно стремление, което не е насочено към определен обект и не е свързано с ясна представа за целта. Увлечението засяга волевите способности на дееца и се отразява на възможността му да ръководи постъпките си. Тук надделяват чувствата, импулсите, желанието.
  • Лекомислието – е недообмисляне на конкретната постъпка. То може да се прояви както при вземане на решението, така и при неговото изпълнение.
  1. Спрямо непълнолетният да могат да се приложат успешно възпитателните мерки по ЗБППМН – преценка на съда.

 

 

Въпрос №22: Давност, амнистия, реабилитация

 

Погасяване на наказателното преследване и

на изпълнението на наложеното наказание

Понятие, основания и правно действие на погасяването на наказателното преследване и на изпълнението на наложеното наказание. Давност, същност и видове, спиране и прекъсване на давността. Амнистия, същност и видове, разлика от помилването.

Институти от Глава 9 от Общата част.

Обществената практика е установила, че при определени условия реализацията на наказателната отговорност изцяло или отчати става въобще невъзможна или губи своя социален смисъл.

  1. Понятие за погасяване на наказателното преследване и на наложеното наказание

 

А. Правната същност на този институт се изразява в изключване на възможността държавата да осъществи наказателно преследване или да изпълнява едно наложено наказание. Иначе казано, тя губи тези свои права.

Б. Правно действие

Погасяването наказателното преследване е законна пречка за образуване на наказателно производство, в случай, че такова още не е образувано, но дори и да е образувано, то следва да се прекрати. И в двата случая настъпва по силата на закона. Като препятства влизането в сила на осъдителна присъда, погасяването на наказателното преследване създава правна невъзможност държавата да упражни своето право да осъди лицето. А от там прави невъзможно и осъществяването на наказателната отговорност въобще.

Погасяването на наложеното наказание пък създава законова пречка за изпълнение на наказание, наложено с влязва в сила присъда. Тук правото на държавата да осъди извършителя на едно престъпление е осъществено, поради което той се третира като осъждан. То също следва от самия закон и за него също не е необходим специален акт на държавен орган.

 

В. Основания за погасяване на наказателното преследване и на наложеното наказание-те са едни и същи за двата института и са изчерпателно изброени в чл. 79, ал. 1 НК. Такива обстоятелства са смъртта на дееца, изтеклата давност и последвалата амнистия.

è Следват погасителните основания:

  1. Смъртта на дееца като погасително основание

2.1. Според разпоредбата на чл. 35, ал. 1 НК наказателната отговорност е лична и това предполага, че наказателното правоотношение възниква между държавата и субекта на престъплението. В него той не може да бъде заместен като страна от когото и да било друг. С неговата смърт се прекратява цялото НПО. На първо място смъртта на дееца изключва възможността да се наложи наказание, защото такова може да се наложи само на лицето, извършило престъплението. Прилага се за всички видове престъпления.

Ø Дори и да е наложено наказание с влязла в сила присъда, при смърт на осъдения наказанието не може да се изпълни, защото само осъденият трябва да го изтърпява лично.

Ø Практическа стойност няма и положението да третираме умрелия като осъждан, защото ограниченията в правта му, които законите свързва със самото осъждане също имат личен характер.
3. Давност

Ø Второто погасително основание е изтичане на предвидената в закона давност. В НП въпросът за давността има особености, които са общи за всички видове давност – изведени пред скоби.

3.1. Понятие за давност

 

А. Поначало давността се определя като период от време, с изтичането на който титулярът на едно право губи предоставената му от закона възможност да го осъществи чрез използване на държавна принуда. Това е понятието от ОТП.

Ø Но в НПО правомощията на държавата се осъществяват само по принудителен ред. Принудителният характер на тези правомощия изключва възможността за доброволно изпълнение. Наказателната отговорност е немислима без принудата. Ето защо погасяването на възможността да се упражнява принудително дадено право е равнозначно на погасяване на самото право.

Ø Като общо положение давността се свърза с идеята, че продължителното бездействие на правоимащия субект създава едно неоправдано положение на несигурност в правния мир.

Ø За разлика от положението в частното право, в НП продължителното неупражняване на правомощията на държавата създава едно особено положение, което компрометира идеята за неотвратимостта на наказателната отговорност. Осъждането на престъпника твърде дълго време след като е извършил деянието в значителна степен намалява ефективността от държавната реакция срещу престъплението, както и затруднява разкриването и доказването на престъплението пред съда. Накрая, възможно е съзнанието на дееца да се е променило в посока на неговото поправяне и превъзпитание и тогава наказателната отговорност губи своя социален смисъл.

 

Б. Под ДАВНОСТ В НП се разбира период от време, определен в закона, с изтичането на който държавата губи правото си да осъществи наказателно преследване или да изпълни наложено наказание (давността в НП!)

Ø Давността има начало и край.

o Началото на давността определя от кой момент тя започва да тече. Началният момент е различен при различните видове давност.

o Край – моментът, за който законът предвижда, че държавата ще загуби своето право да осъществи наказателното преследване или да изпълни наложеното наказание.

o Всички давностни срокове в НК са посочени в години. Всяка година изтича на съответната дата, на която е началото на давностния срок.

o Принципъ е, че колкото по-тежко е престъплението, толкова по-дълги са сроковете за погасяване. (не трябва да знаем наизуст сроковете).

 

В. Спиране и прекъсване на давността – Определени в закона факти спират или прекъсват давността.

Ø Давността се прекъсва със всяко действие на компетентен държавен орган, предприето за упражняване на съответното на правомощие на държавата. Предприемането на такова действие означава, че правоимащият субект – държавата не бездейства, а упражнява своето право.

o Личният характер на НО предполага, че действията, с които се упражнява съответното правомощие следва да са насочени към точно определено лице. Затова и прекъсването на давността има действие само спрямо лицето, срещу което е насочено и то само за конкретното престъпление.

o Действието, прекъсващо давността, протича във времето и също има начало и край. След свършването му се възстановява положението на бездействие и затова започва да тече нова давност.

Ø Давността спира, когато упражняването на дадено право зависи от разрешаването на някой предварителен въпрос с влязъл в сила съдебен акт. В тези случаи сме изправени пред правна невъзможност за упражняване на съответното правомоще от страна на държавата, а не до бездействие, което зависи от нейната активност.

o Поради това за времето, докато трае тази невъмозножст, давността спира, не тече. Когато предварителният въпрос бъде решен с влязъл в сила съдебен акт, се възстановява възможността държавата да упражнява своето правомощие и следователно давността продължава да тече, т.е. не започва нова, а продъжлава вече започналата и изтекла до спирането давност.Пример за предварителен въпрос- спор за собствеността върху една вещ. Ако аз отнема от владението на друг без негово съгласие една движима вещ, ако тя е чужда ще е кражба, ако обаче съм я давал в залог и е моя вещ ще е самоуправство. От това дали е чужда или моя вещта, зависи как ще е квалифицирано деянието и докато съдът не се произнесе по въпроса за собствеността на вещта, не може да се упражни п-то на държавата да осъществява наказателно преследване.

o Поради това давността погасява тези две правомощия по отношение на всички престъпления, с изколючение на тези против мира и човечеството (чл. 79, ал. 2 НК)

ð Разликата между спирането и прекъсването е , че при прекъсване започва да тече нова давност и изтеклата не се зачита, докато при спирането се събират изтеклата до спирането давност и тази, която тече след отпадане на основанието за спиране.

3.2. Видове давност

ð В зависимост от това кое право на дъраватата се погасява: Давност, погасяваща правото на държавата да осъществи наказателното преследване И давност, която погасява правото на държавата да изпълни наложеното наказние.

ð В зависимост от това дали давността се влияе от спирането или прекъсването, тя е обикновена или абсолютна. Абсолтната давност е срок, равен на обиквновената, но удължен с ½. (чл. 81, ал. 3; чл. 82, ал. 4)

1) Давност, погасяваща наказателното преследване

Ø Тя е уредена в чл. 80 и 81 НК и погасява правото на държавата да възбуди наказателно преследване, като тук условието е наказателното преследване да не е възбудено в продължение на определен период от време, описан в чл. 80, ал. 1,т.1-5.

Ø Началният момент на давността за преследване е различен в зависимост от формата на осъществената престъпна дейност. (чл. 80, ал. 3 нК)

o По общо правило давността за преследване започва да тече от деня на довършване на престъплението, защото то е ЮФ, пораждащ НПО.

o При опит и приготовлението от деня, в който е извършено последното действие.

o За продължаваното и продълженото престъпление от прекратяването им.

Ø Продължителността на давностните срокове, с които се погасява правото на държавата да осъществи наказателното преследване, е обвързана с предвиденото в закона наказание. Тъй като тук пак нямаме наложено наказание (пр. тена) и критерият е предвиденото в зкона наказание. Изключние от това правило – чл. 80, ал. 1, т. 1 НК – давността е 35 г. за убийство на повече от едно лице – обвързано с престъпния резултат.

2) Давността за изпълнение на наложено наказание е уредена в чл. 82 НК. Тя погасява правото на държавата да изпълни едно вече наложено наказание.

  1. Началният момент поначало е денят, в който присъдата е влязла в сила. При условно осъждане започва да тече от деня, в който е влязъл в сила съдебният акт, с който е постановено наложеното наказание да бъде изпълнено.
  2. Продължителността на давностите срокове за изпълнение на наказанието е обвързана с вида и размера на наложеното наказание – колкото по-тежко е наказанието, токкова по-дълги са тези срокове както казахме. (чл. 82, ал.1 НК)
  3. Давността се прекъсва с всяко действие на компетентите държавни, предприето спрямо осъдения за изпълнение на присъдата, като напр. привеждане на присъдата в изпълнение, издирване на осъдения, задържанието му за изпълнение на накзанието и др.
  4. Амнистия

4.1. Понятие за амнистия

Ø Докато смъртта на субекта и изтичането на давността са фактически положения, то аминистията е особен законодателен акт, с който се прави преоценка на обществената същност и значение на определени, вече извършени престъпни прояви (Трябва да се подчертае ИЗВЪРШЕНИ!!!!! )

Ø Според чл. 84, т. 13 КРБ „Народното събрание дава амнистия”. Амнистията е определена в чл. 83 НК, където се посочва, че „Амнистията заличава престъпния характер на определен вид извършени деяния или освобождава от наказателна отговорност и от последиците на осъждането за определени престъпления.”

 

Дефиниция за амнистията = закон, с който се прави преоценка на определени извършени деяния, като се заличава престъпният им характер или като се лицата, които са ги извършили, се освобождават от наказателна отговорност, (макар и да се запазва престъпния характер на деянията – уч).

è Особености на амнистията:

Тя винаги се дава от НС със закон, т.е. тя е НА ,равен по ранг на НК.

С амнистията винаги се преоценява обществената същност на вече извършени прояви, които НК третира като престъпления към момента на тяхното осъществяване. Причините за преоценката могат да са различни:

o настъпили съществени изменения на обществената действителност (амнистия след 9 септември 1944 г. и след 10 ноември);

o някакъв тържествен повод за нацията – преди кръглите годишнини от датата 9 септември 1944 г. Имаше опит за амнистия по случай влизането на БГ в ЕС, ама не се състоя. По-късно се състоя, ама там не е ясен повода за преоценката.

o Тя да съпътства декриминализацията на някои прояви – в този случай се цели да се избегне известна несправедливост, тъй като лицата, осъдени с влязла в сила присъда непосредствено преди декриминализацията, ще бъдат третирани по-тежко от тези, които са извършили деянията, но още не са осъдени.

Амнистията винаги се отнася САМО ДО ИЗВЪРШЕНИ престъпни ДЕЯНИЯ до момента на нейното приемане от НС. Иначе казано, деянията обхванати от закона за аминистията, са престъпни при тяхното извършване и запазват престъпния си х-р за вбъдеще. По това тя се различава от декриминализацията – отпадането на престъпния характер на даден вид деяния има действие само за вбъдеще, докато амнистията има действие само спрямо извършени деяния.

 

Обстоятелството, че след амнистията обхванатите от нея деяния запазват престъпния си характер, налага те винаги да бъдат посочвани в закона за амнистията. Това може да стане по два начина:

а) да се посочат конкретно по текстове на НК деянията, които се обхващат от аминистията (най-точния от към правна техника, ама не се прави)

б) чрез посочване на определени общи белези, характеризиращи дадени видове престъпления (това се прави). Такива белези са предвиденото наказание в закона, формата на вина и др. общи белези. (пример: освобождават се от НО лицата, които са изв непредпазливи престъпления, наказуеми с лишаване от свобода до 5 г.)

4.2. Видове амнистия

Според чл. 83 НК може да разграничим два вида амнистия, в зависимост от нейното действие.

1) Амнистия, която заличиава престъпния характер на определени извършени деяния – те се обяват за прояви, които държавата отказва да третира като престъпления, но се запазва техния престъпен характер за вбъдеще (миналите деяния няма да са претъпления, но бъдещите ще си останат такива)

  1. Преоценката е предизвикана от съществени изменения в обществената действителност. (Тези прояви са такива, които към момента на извършването им се третират като престъпления, но закона за аминистяи ги обявява за непрестъпни, макар че за в бъдеще си остават престъпления.)
  2. Правното действие на амнистията, която заличава престъпния харакер на извършените деяния, се изразява в това, че отпада основанието за търсене на наказателна отговорност, тъй като единственото основание за търсене на НО е извършеното престъплението.

2) Амнистия, с която се освобождава от наказателна отговорност и от последиците на осъждането за извършените престъпления.

  1. Преоценаката тук е свързана само с необходимостта от използване на наказателна репресия като реакция срещу тези прояви. Но те продължават да се третират като извършени престъпления, защото текстът на закона (НК) ги нарича именно така! Това си е акт на държавна милост.
  2. Правното действие на този вид амнистия се свежда до отказ на държавта, осъществен от НС, от нейното право да осъществи наказателна отговорност по отношение на извършителите на престъпления от даден вид.

ð Аминистията е пречка за изпълнение на наложеното наказание, когато деецът е осъден с влязла в сила присъда. Поради това не се пристъпва към неговото изпълнение, ако то не е започнало, а в случай, че наказанието е в процес на изпълнение, осъденият се освобождава незабавно от неговото изтърпяване.

 

4.3. В теорията се прави едно разграничение между амнистия и помилване, което за Стойнов има чисто схоластичен х-р, но някои го питат на държавен изпит. От къде произтича необходимсотта от такова разграничение? Имаше период, когато държавния глава е бил колективен – президиум на НС. Този президиум е имал практиката да издава помилванията малко ангро, като акт на държавна милост без да се посочва индивидуално лицата, или пък с един указ изредят 100 души.

Иначе, разликата е ясна, защото амнистията погасява търсенето на наказателната отговорност или изпълнение на наказание, докато помилването само изпълнението.

Помилването е от Президента, а амнистията от НС.

Помилванет се прави с индивидуален административен акт, а амнистията със закон НА

За помилването е необходимо да имаме осъждане, докато закон за амнистията може да обхване деяния, които не са …?

  1. Погасяване на наказателното преследване и на наложеното наказание за престъпления от частен характер – чл. 84 НК

Престъпление от частен характер е това, за което НК изрично предвижда, че наказателното преследване се възбужда по тъжба на пострадалия, отправена направо до съда, лп,шетем да разгледа делото.

Дали едно престъпление е от частен характер е не само процесуален, но и материалноправен въпрос, защото с този характер на престъплението се свързват различни назакателноправни последици. Има особени разпоредби от НК, които изрично посочват кои престъпления са от частен характер.

Срокът по 84, ал. 1 НК е особен преклузивен срок, различен от давносатта. Той погасява правото на постарадалия да подаде тъжба, а без нея не може да се образува наказателното преследване. При престъпленията от частен характер този срок тече от деня, в който пострадалият узнае, че престъплението е извършено и е различен от давността за преследване.

Разлика между този преклузивен срок и давността за преследване:

o Неговото начало е деня на узнаването, а не извършването на престъплението;

o За него в закона не е предвидено да спира;

o Той не се прекъсва;

o Предвидената давност за наказателно преследване и преклузивния срок по чл. 84, ал. 1 НК са самостоятелни основания за погасяване на наказателното рпеследване, защото, ако пострадалият узнае за извършеното престъпление след изтичане на давността, на това основание, той пак няма да може да възбуди преследването è изтичавнето на който и да е от двата срока АЛТЕРНАТИВНО погасява правото на пострадалия да потърси държавна защита на своите права ==> ако изтече 6месечният срок е възможно давността да не е изтекла, щото е 3 г, ама трябва да се реши в 6-месеца.

Ø Оттеглянето на тъжбата на пострадалия прекратява наказателното производство, а от тук и търсенето на наказателна отговорност от дееца

Ø Имаме и особено правило по ал. 3 : „За тези престъпления наказанието не се изпълнява, ако тъжителят е поискал това, преди да започне неговото изпълнение.”

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

СЪСТАВИ ОСОБЕНА ЧАСТ

 

вид текст

обект

субект обективна страна субективна страна забележки
І. ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ПРОТИВ РЕПУБЛИКАТА
Обща характеристика Глава І на Ос. Ч. групов обект – ОО чрез които се осъществява упражняването на държавната власт в РБ при стриктното спазване на К91, националната сигурност и реализацията на основните чов. ценности.

непосредствен  обект – 3 вида П против Републиката: 1) засягащи политическата основа на Д;2) зас-щи икономическата основа на Д; 3) зас-щи идеологическата основа на Д;

 

·          доста състави на формални престъпления

·          като форма на ИД преобладава действието

·          всички се извършват с пряк умисъл

·          често има особена цел

1. Измяна
1. Измяна чл. 95 непосредствен  обект: ОО, чрез които се осъществява неприкосновеността на политическата организация в РБ, така, както е установена с К91 Всяко наказателноотговорно лице ·          ИД – участие в: опит за преврат(тайна. подгот+внезапен удар), бунт(уч. са обединени по няк. признак), въоръжено въстание(уч.не са обединени от так. признак)

·          приготовлението е наказуемо

·          пряк умисъл

·          особена цел – да бъде съборена (сменена с нова), подровена(уст. на к-л в/у опр звено), отслабена(функционални смущения) властта в РБ

основен състав
2. индивидуални терористични действия чл. 96, ал. 1 и 2 непосредствен  обект: 2бр. живота или здравето на Д или О деятел + политическата система в държавата Всяко наказателноотговорно лице ·          ИД: убийство или тежка телесна повреда

·          резултатно – смърт или ТТП

·          приготовлението е наказуемо

 

 

 

·          пряк умисъл

·          спец цел: затруднения на властта(звеното прод. да ф-ра); отслабване на властта(отсл. на репутацията)

 

 

·          сп. с-в на 95

·          особен предмет.:  държавен или обществен деятел

·          двуактно

3. масов терор чл.96, ал. 3 непосредствен  обект: Всяко НОЛ ·          ИД: палеж, взрив, наводнение, друго общоопасно деяние

·          Р-т: смърт на едно или повече  лица

·          приготовлението е наказуемо

·          пряк умисъл

·          особена противодържавна цел да подрови или отслаби властта или да и създаде затруднения

·          сп. с-в на 95

·          особени средства – палеж, взрив,  наводнение, др. ООп Д деяние

4. чл.97 Всяко НОЛ ·          по 349 или по 350

·          349 – отровен или опасен за здравето предмет във вода

·          350 – отровни или вредни за здравето хранителни продукти – производство, продажба, предлагане

·          пряк умисъл

·          особена противодържавна цел

5. задържане на заложник чл. 97а (1) НО:1) ОО с които се осъществява свободата на задържания за придвижване в пространството и 2) ОО осигуряващи свободното формиране на волята на лицата, от които се иска изпълнение на определеното условие Всяко НОЛ ИД: отвличане и противозаконно лишаване от свобода и поставяне на условие на Д, Д или О организация, трето лице ·          пряк  умисъл

·          особена противодържавна цел – по 96

·          двуактно

·          продължено

·          предмет на П: задържаният и Л на което се поставя условие

6. –||– чл. 97а,(2) ИД:=на 97а(1)+заплаха, че ще причини смърт или ТТП на задържаното лице

 

 

 

 

 

 

 

специален състав
2. Предателство
7. предателство

подбуждане към военни или враждебни действия

чл. 98(1) НО: ОО, свързани с външната сигурност на държавата Всяко НОЛ ·          ИД: Въздействиевърху психиката на ФЛ, Л, които заемат важни постове в Д йерархия на чужда Д., към  война  или враждебни действия но лицата не са взели съответното решение

·          престъпление на поставяне в опасност

·          изкл. прил на 408 (предизвикване на война)

 

·          пряк умисъл

 

98(2)  не е подбуждане, а извършване на действие с цел предизвикване на  война-следов. ще имаме пряк умисъл и особена цел.
8. провокационен терор чл. 99 Всяко НОЛ ·          ИД: лиш. от живот или ТТП на представител на чужда държава

·          Р-т: лиш от живот или ТТП

·          приготовлението е наказуемо

·          пряк умисъл

·          особена противодържавна цел- да предизвика война или международни отношения за Република България

9. поставяне в усл.  на чужда Д или Орг. чл. 101 (1)български гражданин

(2) военослужещ

·          ИД: напускане на страната ; отказ да се върне

 

 

 

·          пряк умисъл

·          особена цел – поставянето в услуга на чуждата Д или О за да и служи във вреда на Републиката

 

10. дипломатическо предателство чл. 105 л.,к. изпълнява Д служба или поръчение пред чуждо правителство или Мн О ·          ИД: умишлено води държавната служба или поръчението си във вреда на Републиката

 

·          умисъл – пряк или евентуален
11. чл. 102 ·          ИД: предизвикване на бунт или неподчинение в българската войска или предизвикване на бягство от нея или разстройване на снабдяването или подготовката ·          пряк умисъл

·          особена цел – да се предизвика намаляване на отбранителната способност на Републиката

12. чл. 100 български гражданин ·          ИД: (1)преминаване на страната на неприятеля – постъпване доброволно в редовете на неприятелска войска или въоръжена група или участва във въоръжено деяние против Републиката; (2) подпомагане на чужда Д или общ. орг-я в чужбина при провеждане на враждебни действия против републиката ·          пряк умисъл 100 – най общият текст в раздела и се изключва от другите

(1) по време на обявена или започнала война

(2) в мирно време

3. Шпионство
13. шпионство чл.104 всяко НОЛ ·          ИД: издаде или събира с цел да издаде на чужда държава или организация сведения, съставляващи държавна тайна

·          формално (според мен)

·          при издаването – пряк или евентуален умисъл

·          при събирането – пряк умисъл

·          при събирането и особена цел – “да издаде”

предмет: факти сведения и предмети от военно, политическо, стопанско или др. естество узнаването на които от друга Д м.д. увреди интирисите на Републиката и особено нейната безопасност. Списъкът на ф,С иП съст. ДТ се приема от НС и се пъбликува в ДВ.

104(2) – поощр. разпор – смекч. обстоят-ва

14. чл. 105 всяко НОЛ ·          ИД: поставяне вуслуга на чужда държава или организация ·          пряк умисъл

·          особена цел – за  да й служи като шпионин;

·          специален по отношение на 104;

·          (2) поощрит. разпор. – освоб от НО

4.Държавни престъпления против икономическата основа
15. диверсия чл. 106 ОО осигуряващи нормалното упражняване на правото на собственост и ОО осигуряващи нормалното управление на страната всяко НОЛ ·          предмет: значително обществено имущество (общ сгради, строежи, инсталации, съоръжения, транспортни или съобщителни средства)

·          ИД: унищожаване или  повреждане; действие или бездействие

·          Р-т: повреждане или унищожаване на предмета на посегателство

·          приготовлението е наказуемо

·          пряк умисъл

·          специфична цел – да се отслаби властта или да се създадат затруднения

·          унищожаване – засягане субстанцията или структурата на предмета, което го прави изцяло и завинаги негоден за употреба според първоначалното му предназначение

·          повреждане – зас. субст. или сруктурата на предм, което го прави частично или временно или и двете негоден за употреба съобразно първоначалното му предназначение

·          квалифициран състав– при “особено тежки случаи” – когато “изв. престъпление с оглед настъпилите вредни последици и други отегчаващи обстоятелства разкрива изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца”

16. вредителство чл. 107 ·          ИД: разстройване или подравяне на икономиката, използвайки държавни учреждения, стоп предприятия или обществени организации, възпрепятствайки тяхната дейност или неизпълнявайки възложените му важни стопански задачи

·          Формалнопрестъпление

·          приготовлението е наказуемо

·          пряк умисъл

·          особена цел – да отслаби властта или да и създаде затруднения

·          “разстройване” – прест дейност в резултат на която се влошава функционирането, но не се стига дапреустановянане на дейността

·          “подравяне” – причиняват се структурни изменения, в резултат на които се преустановява дейността

5.Други престъпления против републиката
17. Проповядване на… чл. 108(1) Всяко НОЛ ·          ИД: проповядване на фашистка или друга онтидемократична идеология или на насилствено изменяне на установения с К91 обществен и държавен строй

·          формално престъпление

·          пряк умисъл

 

·          “проповядва” – психично въздействие върху неограничен кръг хора с  цел и от естество да ги мотивира да възприемат определени възгледи

·          тук няма псих въздействие,  което е от  естество дамотивира обекта на въздействие да извърши престъпление

18. Опетняване на национални символи чл. 108 (2) Всяко НОЛ ·          ИД: по какъвто и да е начин (действие/бездействие);  на герба, знамето или химна

·          специфичен предмет – нац. символ

·           

·          пряк  умисъл ·
19. тероризъм чл. 108а(1) Всяко НОЛ ·          ИД: – изрично изброени в чл. 108а престъпления по НК ·          пряк умисъл

·          особена цел :

– създаде смут или страх у населението

– да заплаши или да принуди орган на властта , представител на обществеността или представител на чужда държава или на Мн. организация

·
20. чл. 108а(2) ·          ИД: пряко или косвено събиране или предоставянена средства за осъществяване на деянието по чл. 108а(1)

·          приготовлението е наказуемо

·          пряк или косвен умисъл

(като знае или предполага, че те ще бъдат използвани с такава цел)

·
21. Противодържавна орг. или група чл. 109 Всяко НОЛ ·          ИД: образуване или ръководство на група, както и участие в такава

·          формално престъпление

“образуване”-дейност по първоначално съгласуване на волята на две или повече  лица за създаване на съответното формирование

“ръководене”-формулиране на целите и на конкретните задачи за изпълнение пред групатаи дейност по осъществяване на контрол върху изпълнението на поставените задачи

“членуване”- даване на съгласие за участие в групата или организацията + съгласие на групата да го приеме

·          пряк   умисъл

·          извършване на престъпления противрепубликата в съучастие с други лица

·          за р-лите и създателите е необходимо да съзнават целта; но за участниците в престъпната група е необходимо да  съзнават само, че са членове на група с цел изв. на престъпления п/в Републиката, не и да цели постигането на целите на групата;

·          предварителна престъпна дейност, въздигната в довършено престъпление

·          необходимо съучастие (не се прил 20-22 НК)

·          л-та се съгласяват да действат заедно в името на обща противодържавна цел и да се подчиняват на общо ръководство, коетода координира дейността им;

·          групата и организацията се различават от останалите форми на задружна престъпна дейност чрез устойчивостта си и организираността си;

·          организацията има структури в повече от едно населени места, има по-голям числен състав и си поставя стратегически цели

·          109(3) и 109(4) поощрителни разпоредби

ІІ.Престъпления против личността

1.Престъпления против живота

1.1.Убийство – основен състав

Обща характеристика ОО, които осигуряват неприкосновеността на човешкия живот и без които личността не може да съществува; предмет  на тези обществени отношения е правото на живот Всяко НОЛ

За някои с-ви – особен субект

·          предмет на престъплението: жив човек

·          резултатни увреждащи престъпления

·

· ·
22. Убийство – основен състав чл. 115 Всяко НОЛ ·          предмет: пострадалият

·          очертано чрез резултата (според мен)  – умъртви

·          резултатно престъпление

·          възможен довършен и недовършен опит

·          възможни са всички форми на съучастие

 

·          умисъл – пряк и евентуален

·          съзнава ОО характер на деянието

·          при пряк умисъл – съзнава сигурното или възможно настъпване на резултата, но и в давата случая цели настъпването му

·          при косвен умисъл – предвижда само възможното настъпване на резултата, преследва друга цел, но съзнава неизбежното умъртвяване на жертвата и се примирява с това

·          !!! интелектуалният момент освен представите относно общественоопасния характер на деянието и настъпването на резултата включва и представи относно метода, начина, чрез който се причинява смъртта на жертвата

·
1.2. Квалифицирани състави на убийство

1.2.1. Убийства квалифицирани с оглед особености на обекта

23.                    Квалифицирани състави                     чл.116(1) т.1

чл.116(2)

+ ОО, в които жертвата участва в качеството си, описано в квалифицращото обстоятелство Всяко НОЛ ·          предмет: длъжностно лице, представител на обществеността, военно лице (включително от съюзна или приятелска държава или войска), съдия, прокурор, следовател или лице от състава на МВР при или по повод изпълнение на службата или функцията му, както и на лице, ползващо се с международна защита

·          прич. връзка – от една страна вр. м/у повед. на жертвата и неговата служба или функция, а от друга – м/у повед на жертвата и извършеното престъпление

·          + деецът да съзнава качеството на жертвата ·          “длъжностно лице”: 1) служител в държавно учреждение, 2) лице,което изпълнява ръководна работа в държавно предприятие, кооперация, обществена организация, друго ЮЛ или при ЕТ (т.е. работа, която се изразява в І. стопанско-разпоредителна, ІІ. организационно-ръководна или ІІІ. организационно-възпитателна дейност) 3) лица, които извършват работа, съврзана с пазене на чуждо имущество 4) нотариуси и помощник нотариуси

·          “представител на обществеността”: лице посочено от ОО  да упражнява възоснова на закон или друг НА определена функция

·          “лице, ползващо се с международна закрила”- лицата за които е предвидена такава защита в международен договор, по който Република българия е страна (Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъпленията против лица, ползващи се с международна защита, в това число и дипломатическите агенти)

24. Убийство на родител или на дете чл. 116(1),т.3 ОО, осигуряващи неприкосновеността на правото на живот + семейни отношения дете или родител ·            ·          какъв е умисълът

·          умисълът трябва да обхваща и качеството нажертвата

·          Родител: 32 СК – презумпцията за бащинство; 35-36 СК – припознаване; 41 СК – бащинство, установено по съдебен ред; 31 СК – презумпцията за майчинство; 40 СК – майчинство, установено по съдебен ред; 61-62 СК – Осиновяване (само при пълно)

·          Става въпрос за юридически отношения. Фактът, че лицето е фактически родител на убиеца си, ако не е установено по надлежния правен ред, не е квалифициращо обстоятелство по чл. 116(1) т. 3.

·          Рождено дете: което 1) пряко произхожда от дееца; 2) припознати от него; 3) признати за негови деца по исков ред; 4) осиновени при пълно осиновяване!!!

25. Убийство на бременна жена, на малолетно дете или на повече от едно лице чл. 116(1) т.4 Всяко НОЛ ·          ИД: убийство на бременна жена, малолетно лице или на повече от едно лица;

·          ЗА “УБ. НА НЯКОЛКО ЛИЦА” – ИД: с едно телодвижение или с няколко телодвиженния, осъществено последователно по време и място

·          пряк или евентуален умисъл (според мен)

·          ЗА “УБ. НА НЯКОЛКО ЛИЦА” –   да съзнава, че причинява смърт на повече от едно лице, едновременно или последователно – непосредствено едно от друго

·          !!! умисълът за “уб. на повече от едно лице е необходимо да е възникнал преди, по време на или непосредствено след извършването на първото убийство – цит:”извършеното практически представлява продължаване на престъпление…То е едно престъпление с множество пострадали”

·          “бременна жена”: от момента, в който бъде оплодена, до момента, в който роди или бъде прекъсната бременността

·           ЗА “УБ. НА НЯКОЛКО ЛИЦА” когато  деецът действа с такъв умисъл, но настъпи смъртта само на едното лице квалификацията е “опит за убийство на повече от едно лице”

1.2.2. Убийства, квалифицирани с оглед особености на обективната страна
26. Убийство на лице, което се намира в безпомощно състояние чл. 116(1) т.5 Всяко НОЛ ·          ИД: убийствона лице, което се номира в безпомощно състояние ·          пряк или евентуален умисъл (според мен) ·          “състояние на пострадалия”: неговият начин на съществуване, отразяващ възможността му да реагира на възникнала опасност за личността или за правата му.

·          “безпомощно състояние”: обективно обстоятелство, което не позволява на пострадалия да се съпротивлява и брани, нито да избегне нападението – вълниква най – често преди престъпленито, но може и да се дължи на действия на дееца. Трябва да съществува обективно към момента на  извършване на убийството. Различия в практиката: може и деецът; не трябва да е деецът; ако състоянието е съществувало към момента на вземанена решението

27. Убийство, квалифицирано поради начина на извършването му или поради използваните средства чл. 116(1) т.6 Всяко НОЛ ·          ИД: се характеризира откъм начина или средствата използвани за извършването му: 1) по начин или със средства, опасни за живота на мнозина 2)по начин особено мъчителен за убития или с 3) особена жестокост

 

·          пряк или евентуален умисъл

·          + неиобходимо е деецът да съзнава, че умъртвява жертвата  така, че създава опасност за мнозина, че и причинява посочените страдания или че проявява признаците на особената жестокост

·          “особено мъчителен за жертвата начин”: когато на жертвата се причиняват изключителни физически болки и морални страдания, които значително превишават болкоте, преживени от жертвата при едно обикновено убийство, като предсмъртните мъки траят през един по-продължителен период

·          “особена жестокост”: изключителна ярост, ожесточение, отмъстителност или садизъм,характеризиращи го като жесток човек” – приема се като качество на дееца, което се разкрива чрез начина на осъществяване на престъплението

1.2.3. Убийства, квалифицирани с оглед особености на субекта
28. 116(1) т.2 ·          длъжностно лице,

·          представител на обществеността

·          лице от състава на полицията

·          при или по повод изпълнение на  служебните му задължения · ·
1.2.4. Убийства, квалифицирани с оглед особености субективната страна
29. предумишлено убийство чл.116(1) т.9 Всяко НОЛ ·            ·          пряк или косвен умисъл

·          решението да се извърши престъплението е взето предварително, при сравнително спокойна обстановка и при обсъждане на мотивите  “за” и “против”

·          предварителният умисъл може да бъде и условен

·
30. убийство с особена цел чл.116(1) т.7,8 Всяко НОЛ ·            ·          само при пряк умисъл

·          особена цел: 1) с користна цел; 2) да бъде улеснено друго престъпление; 3) да бъде прикрито друго престъпление

 

·          “користна цел”: когато деецът цели да набавизасебе си или за другиго имотна облага

 

 

31. убийство, извършено по хулигански подбуди чл.116(1) т. 11 Всяко НОЛ ·          ИД: убийството или е предхождано, или е елемент на хулиганско деяние

·          по необходимост само чрез действие

·          убийството по хулигански подбуди поглъща хулиганските деяния, които го предхождат или съпровождат и биха могли да се квалифицират като хулиганство по чл. 325 НК

·          пряк или евентуален умисъл

·          особена цел: чрез деянието се цели да се покаже явно неуважение към обществото, пренебрежение към правилата на морала и към човешката личност

·          когато убийството похулигански подбуди е на повече отедно лице – квалификация по два признака

·          когато е настъпила смъртта само на едното лице обаче ще имаме “опит за убийство наповече от едно лице”

32. убийство представляващо опасен рецидив 116(1) т.12 Всяко НОЛ ·            · ·
33. съвкупност от убийства 116(1)т. 12 Всяко НОЛ ·          лицето да е извършило друго убийство, което се квалофицира по чл 115 или 116 НК ·          умисълът трябва да е възникнал след довършване на първото убийствои да изминал известен период от време

·          да не може дасе квалифицира по чл. 116(1) т. 4

·          прилагат се правилата за съвкупността от престъпления

·          първото си върви според нормалната квалификация, а второто уб. се квалифицира по 116(1) т.12

34. по поръчение или в изпълнение на реш. на орг. прест. група чл.116(1) т.11 ·          по поръчение или в изпълнение на решение на организирана престъпна група · ·
1.3. Леконаказуеми умишлени убийства
35. физиологичен афект чл. 118 ·          провокиращо поведение на пострадалия, насочено към дееца или негови ближни, което е причина за особеното състояние на дееца. Поведението на жертвататрябва да е неправомерно: насилие, тежка обида, клевета или др. противозаконно действие от което са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за виновния или негови ближни ·          особено състояние на дееца – състояние на силно раздразнение – способността му да вземе правилно решение и да ръководи постъпките си е намалена значително, без той да е напълно лишен от нея

·          обикновеното раздразнение е само смекчаващо вината обстоятелство

·          насилието само физическо – психическото е по същество заплашване, което може да доведе до възбуждане на страх, а не на силно раздразнение
35. превишаване пределите на неизбежната отбрана чл. 119 ·          наличие  на непосредствено противоправно нападение, което пряко предизвиква реакцията на отбраняващия се

·          налице е превишаване пределите на неизбежна отбрана – когато е налице явно несъответствие между характера и опасността на нападението и отбраната

·          умисъл

·          деецът да съзнава, че превишава пределите на неизбежната отбрана

·          119 изключва приложението и на 115, и на 116
36. убийство на рожба от майка чл.120 майка ·          във време на раждане или веднага след него · ·          съучастниците ще отговарят по чл. 116(1) т.5
37. Убийство на рожба с чудовищен вид чл. 121 бащата или майката ·          особен предмет – рожба с чудовищен вид – чието физическо състояние се отклонява значително от нормалното

·          “току що родена” – т.е. веднага след раждането

·          субектът трябва да е мотивиран именно от физическото състояние на рожбата си ·
1.4. Приготовление и подбуждане към убийство
38. приготовление към убийство чл. 117(1) Всяко НОЛ ·          създаване на условия за извършване на намисленото престъпление

·          преди да е започнало изпълнението на престъплението

·          пряк умисъл

·          цели убийството, както и създаването на условия за извършване на престъплението

·          само за приготовление  по 115 и 116

·          самоволен отказ от приготовление къмубийство

·          може да се осъществи в идеална съвкупност с друго престъпление – например противозаконно придобиване на огнестрелно оръжие

39. подбуждане към убийство чл. 117(2) Всяко НОЛ ·          въздействие върху психиката на подбуждания, съзнателно насочено към формиране у него на решение да извърши убийство (става въпрос за подбуждане към конкретно убийство)

·          за разлика от подбудителството, при подбудждането към убийство, лицето, върху което се въздейства не взема решение за извършване на престъплението!!!

·          умишлено поведение, при което субектът съзнава, че в резултат на неговото въздействиее ъвъзможно да се формира у подбуждания решение за осъществяване на убийството

·          субектът има за цел формирането на такова решение или се отнасябезразлично към тази възможност

·
1.5. Непредпазливи убийства

1.5.1.Убийство при обикновена непредпазливост – основен състав

40. чл. 122(1) Всяко НОЛ ·            ·          непредпазливост: небрежност или самонадеяност

·          при самонадеяност или съзнавана непредпазливост: предвижда вероятното настъпване на смъртта, но действа или бездействапри категоричната увереност, че този резултат няма да настъпи

·          при небрежност:  не предвижда смъртта на пострадалия, но в конкретната обстановка е бил длъжен и е можел да я предвиди

·
1.5.2 Квалифицирани случаи на убийство при обикновена непредпазливост
41. чл. 122(2) ·          две хипотези:

·          смъртта да е причинена с огнестрелнооръжие или силно действащо отровно вещество

·          или да е причинена смърт на две лили повече лица

· ·
42. непредпазливо убийство на рожба чл. 125 майка ·          убийството да е станало по време на раждането или непосредствено след раждането ·          непредпазливост ·          ненаказуемо
1.5.3. Убийство при професионална непредпазливост
43. Убийство при професионална непредпазливост чл. 123(1) ·  лице, което притежава правоспособност да упражнява занятието или дейността

субект може да е лице, което има нормативни задължения във връзка с тяхната организация, ръководство и контрол

·          ИД : действие или бездействие

·          ИД: елемент от упражняването на правно регламентирано занятие или дейност

·          дейността или занятието трябва да представляват източник на повишена опасност

·          ИД: трябва да нарушава норма от НА, регламентираща безопасното им осъществяване и именно нарушаването на тези правила ги прави опасни

·          ИД: трябва да е пряката причина за настъпванена смъртта (прич. връзка)

·          непредпазливост в двете и форми

·          непредпазливостта се проявява като несъобразяване със специалните правила, установени за упражняването на дейността или на занятието, което се дължи на тяхното 1) незнание – небрежност или 2) немарливо изпълнение – самонадеяност или небрежност!!!

·          дейност: съвкупност от действия илибездействия, извършвани с цел да се постигне определен резултат

·          занятие: дейност, която се характеризира с известна трайност и системност в нейното осъществяване и има професионаленхарактер

Особени случаи на убийство при професионална непредпазливост
44.  когато е причинена смърт на повече от едно лице

чл. 123(3)

45. ·          когато деянието е извършено от неправоспособно лице

·          когато деецът е бил в пияно състояние

46. ·          особено тежък случай (който разкрива особено висока степен на обществена опасност на деянието и дееца, като това се преценява с оглед настъпилите вредни последици и другите отегчаващи обстоятелства) 47.. ·          привилегирован състав – когато деецътслед деянието е направил всичко зависещо от него за спасяване на пострадалия
48. убийство при смесена вина чл. 124 ·          ИД: действие или бездействие, но разкрива признаците на умишлено причиняване на телесна повреда

·          прекият  резултат: телесна повреда(по-лекият резултат), в следствие на която настъпва смърт(по-тежкият резултат); по-тежкият резултат трябва да е в причинна връзка с по-лекия

·          особени случаи: при физиологичен афект, при превишаване пределите на неизбежна отбрана, при случаи, представляващи опасен рецидив

·          престъпление с две форми на вина: по отношение на телесната повреда – умишлено, по отношение на смъртта – непредпазливо ·          отговорността е диференцирана в зависимост от степента на телесната повреда

 

1.6. Други престъпления против живота

1.6.1. Криминален аборт

49. криминален аборт чл. 126 непосредствен обект: многообектно престъпление – 1) ОО, които осигуряват неприкосновеността на живия човешки плод; 2) ОО, които осигуряват неприкосновеността на живота и здравето на  бременната; 3) ОО, които уреждат реда за изкуствено прекъсване на бременността, установен в действащите НА

когато абортът е извършен без съгласието набременната се засягат ОО, които  гарантират правото и да се разпорежда с живота на плода, както и със собствената си неприкосновеност

·  по основния състав – лице с висше медицинско образование

·  по другите – ?

·          особен предмет:  жизнеспособен човешки зародиш, независимо от неговата степен на развитие; жизнено свързаният с организма на бреминната човешки зародиш

·          ИД: само чрез действие противоправно умишлено умъртвяване на плода вътре в утробата на бременната, като се използват вътрешни абортативни средства или външни механични въздействия

·          Резултатно: довършено е с причиняване биологичната смърт на човешкия плод. Вина ги е съпроводено с поставяне в опасност на живота и на здравето на бременната жена

·          необходимо е съгласието на бременната по основния състав

·          всеки аборт извършен в нарушение на правилата, установени от МЗ е криминален

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

·          инт. момент: представи у дееца за бременността на жената и това,че предприетите действия са от естестводаумъртвят плода,че се осъществяват в нарушение на установените правила или извън определените здравни заведения, като деецът предвижда смъртта на плода и създаването на опасност за  живота и здравето на бременната

·          най – често – пряк умисъл – цили се именно умъртвяването на плода

·          особена е хипотезата при косвен умисъл:при предприемане на манипулации, обективно застрашаващи живота на зародиша, но целящи друг ефект

·          бременната не носи отговорност за извършеното, включително и за подбудителство и за помагачество

·          квалифицирани случаи:

– без съгласието на бременната

-когато е последвала смъртта на бременната

-когато е умъртвен плода на две и повече жени

когатоповторно извършване на криминален аборт

1.6.2. Участие, склоняване и довеждане другиго до самоубийство
50. участие  в самоубийство на друго лице 127(1) ·          ИД: само чрез действие – подпомогне или склони към самоубийство

·          Резултат: и последва такова или само опит

·          поведението на субекта не трябва да е част от  самото умъртвяване,защото ще е налице убийство, а не престъпление по чл. 127(1)

·          жертвата трябва да е вменяемо лице

·          жертвата трябва да съзнава, че предприетото от него е от естество да сложи край на живота му и да цели именно това

·          умисъл- пряк и евентуален

·          при подпомагането – деецът трябва да съзнава,че жертвата е решилада сложи крайнаживота си, че неговото поведение обективно я улеснява да извърши намисленото и да цели това или да се отнася с безразличие към резултата

·          при склоняването – деецът осъзнава, че жертвата все още не е взела рашение за самоубийство, че неговото психично въздействие е от естество да формира у жертвата решение да се самоубие и да цели това, или да се отнася с безразличие към резултата

·          127(2) – квалифицирани случаи:

– на непълнолетно лице

-на невменяем – само подпомагане

склоняване на малолетен и невменяем е посредствено извършителство на убийство

 

 

51. Умишлено довеждане другиго до самоубийство 127(3) ·          ИД: жестоко отнасяне или системно унижаване на достойнството на лице в материална или друга зависимост от дееца

·          Резултат: довеждане до самоубийство (престъпно мотивиране)

·          умишлено или непредпазливо

·          Стойнов – когато е умишлено – само при евентуален умисъл,  защото думичката била “допуска”, което означавало, че не може дае при пряк умисъл, а ако действал при пряк – щяло да е налице убийство

·          според мен: ако се приеме тезата, че довеждането до самоубийство не може да се извърши при пряк умисъл, извършването на такова деяние при пряк умисъл следва да се квалифицира като “склоняване към самоубийство” по 127(1)

·
2. Престъпления против здравето
Обща характеристика Непосредствен обкт: ОО, които осигуряват неприкосновеността на човешкото здраве и физическа цялост на личността особеностисамо в някои състави – венерически болести ·          ИД: чрез действие или бездействие

·          Типични резултатни увреждащи престъпления (изкл.135, ал. 4 и 5)

·          особени признаци – само в квалифиц състави

·          особености на причинния процес: възможността заеволюция на причиненото увреждане

·          всички разновидности на умисъла и непредпазливостта ·          “здраве”-защитеното от правото единство на телесна цялост, физиологично състояние и функциониране на съвкупността от тъкани, органи, и системи на човешкото тяло във всеки един момент от неговото биологично съществуване
2.1. Телесни повреди
Обща характеристика ·          степента на увреждане на здравето се прецнява към момента на настъпване на увреждането; (при подобрение на здравето – правноирелевантно, а при влошаване релевантно е ако са пряка последица от деянието)

·          ако с едно деяние са причинени 2 и повече ТП е налице едно престъпление, което се характеризира с оглед най-тежкия резултат

·          І. умишлените ТП

– при тежка и средна ТП и при пряк умисъл трябва да предвижда конкретно увреждане (напр. детеродна неспособност или слепота) на здравето и да  го цели

при лека ТП и при пряк умисъл трябва да предвижда било разстройство наздравето, било причиняване на болки или страдания,  като се цели някой от тези резултати

при евентуален умисъл  трябва да предвиждапак конкретен резултат, но да е безразличенкъм него, като цели нещо различно

-ако се действа с умисъл за един резултат, но се причини по непредпазливост по-тежък, отговорността е за по-тежкия

-непредпазливи могат да бъдат само тежките и средните ТП, леките – не

-при самонадеяност може предвиждането да е абстрактно, защото деецът е уверен,че вредните последици няма да настъпят

-при небрежност е достатъчно да е бил длъжен и да е можел да  предвиди, че ще настъпят някакви вредни

последици въобще

·          “телесна повреда” –противоправно виновно увреждане на здравето на друг човекчрез нарушаване анатомичната цялост или физиологичните функции на тъканите, органите или системите на човешкия организъм или причиняване на болка или страдание”

·          системата на кволифицираните състави е сходна до голяма степен с тази на убийството

·          квалифицирани непредпазливи състави – 1) при професионална непредпазливост + СТП и ТТП на повече от едно лице или в пияно състояние, 2) при ТП, причинена от неправоспособно лице, при изп. на правнорегл. дейност или занятие

·          леконаказуеми умишлени ТП:

1) физиологичен афект; 2) при превишаване пределите на неизбежна отбрана

·          леконаказуеми непредпазливи телесни повреди: когто деецът, след като е причинил ТТП или СТП при професионална непредпазливост, е направил всичко възможно за оказване на помощ на пострадалия Това не е привилегирован състав, а   регламентирано от закона смекчаващо обстоятелство;

62. Тежка телесна повреда чл. 128(2) ·          продължително разстройство на съзнанието, постоянна слепота с едното или с двете очи, постоянна глухота, загуба на речта, детеродна неспособност, обезобразяване, което причинява завинаги разстройство на речта или на сетивен орган, загуба на единия бъбрек, слезката или на крило на белия дроб, загуба или осакатяване на единия крак или ръка, постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота · ·
63. Средна телесна повреда чл. 129(2) ·          трайно отслабване на зрението или слуха, трайно затрудняване наречта, на движението на крайниците, снагата или врата, на функциите на половите органи без причиняване надетеродна неспособност, счупване на челюст или избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето или говоренето, обезобразяване на лицето или на други части на тялото, постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота, или разстройство на здравето, временно опасно за живота, наранявания, които проникват в черепната, гръдната и коремната кухина · ·
64. лека телесна повреда чл. 130 ·          ЛТП с разстройство на здравето: когато на пострадалия са причинени анатомични увреждания или функционални смущения извън тези по 128 (2) и 129(2)

·          ЛТП, която причинява само болка и страдание: засягане на организма в най-малка степен. болка: преживяване на неприятно усещане, произтичащо от физическо въздействие; страдание: продължаваща болка

· ·          предвидена е  реторсия – ако този, комуто е причинена ЛТП, отвърне на причинилият я също с ЛТП – тогава и двете ЛТП могат да не се наказват
2.2. Престъпления, свързани с венерически болести
65. заразяване другиго с венерическа болест чл. 135 лице което страда от венерическа болест ·          пострадалият е лице, което не страда от тази болест

·          ИД: полово сношение – следователно по необходимост чрез действие или бездействие – неспазване на хигиенни норми и вирусът прониква по кръвен път

·          резултатно престъпление

·          особени хипотези – 1) поставяне в опасност от заразяване – 135(4);  2) отклонение от задължително лечение – първоначално се наказва по административен ред, а при повторност – по общия, предвиден в НК

·          умишлено или по непредпазливост

·          !!! + субектът да знае, че страда от венерическа болест

·          “венерическа болест”: трайно разстройство на здравето, неопасно за живота, което се дължи на проникването в човешкия организъм на вирус и което се предава при осъществяване на полов контакт на болния със здраво лице;

·          квалифицирани състави: 1) при множество пострадали – повече от две лица (не две и повече лица, т.е. 3 и повече); 2) когато са пострадали 2 и повече лица под 16 години

2.3. Злепоставяне
обща характеристика Непосредствен обект: ОО, които възникват във връзка с неприкосновеността на човешкия живот и здраве възможно е да се изисква особен субект ·          дължимото поведение: предприемане на действия за отстраняване на възникнала вече опасност или за предотвратяване на предстояща опасност

·          ИД: предимно чрез бездействие; действие – може при нарушаване на формално установена забрана; съчетани от бездействие и действие

·          винаги е продължено престъпление

·          2 вида – на поставяне в опасност  и  формални

·          особен признак –наличие на опасност за живота или здравето на другиго

·          само умишлено престъпление

·          изключение – чл. 136 (2)

·

ІІІ. Престъпления противдоброто име, честта и достойнството на личността

обща характеристика Непосредствен  обект: ОО, които осигуряват неприкосновеността на честта, достойнството и доброто име на човека като негови неотменими морални блага

Тези ОО имат особен предмет: различните аспекти на честта, достойнството и доброто име като лични и неотчуждими морални блага

Всяко НОЛ;

може и  особен субект – квалифициращо обстоятелство

·          ИД: само чрез действие

·          резултатно престъпление (резултатът е и квалифициращо обстоятелство)

 

·          всички са умишлени престъпления ·          “доброто име на личността”: положителната обществена оценка запострадалия, неговата известност в обществото като човек нравствен, морален и професионално компетентен, като човек, достоен за уважение поради тези му качества

·          “чест”: положителната обществена оценка за личността

·          “достойнство”: самооценката на човека за собствената му обществена значимост

1. Обида,  клевета и престъпно ползване на информация от архива на МВР

66.